Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (9)

1.

За известно (и то съвсем неопределено) време капитан Марк Майер се превърна в Генадий Бобров, бивш наемник в няколко кавказки войни с прякор Секача. Подготовката му за тази необичайна роля не беше продължителна — нямаше време, — но Марк се надяваше, че за влизането му в престъпния свят в една от големите столични групировки ще допринесе неговият остър език, наситен с цветиста одеска духовитост, както и придобитата пак оттам безцеремонна самонадеяност — тоест качествата, които най-старателно, но напразно се беше опитвал да изкорени, след като облече полицейската униформа.

Сега походката на Марк-Генадий стана малко нахакана и разпусната, нехайна, но не защото искаше да подражава на бандитите, а по простата причина, че обикновено така стъпват хората, свикнали да очакват изненади. Добре, че не му се наложи да заучава съвременния бандитски жаргон и да подновява гардероба си. Истинският Бобров, скрит в следствения изолатор на Федералната служба за сигурност, не спадаше към признатите бандити и не се обличаше като баровец. Той все пак беше само един бивш армейски капитан, пълен несретник и бедняк, който бе повярвал, че парите носят щастие на всекиго и че, най-важното, не миришат. С известни уговорки и Марк смяташе, че парите действително имат голяма сила и власт, много по-силна дори от тази на диктатурата. И ако сега някой го попиташе: „Защо си се заврял при криминалните?“, Марк би свил рамене и би отговорил: „Кой за каквото е учил, брато!“

Днес му предстоеше първото сериозно изпитание — „сгледа“ при Робинзон, такъв бе прякорът на един от столичните авторитети, който контролираше Медведково. Братя Месхиеви — Алик и Гриша, получеченци с московско потекло — влизаха в групировката на Робинзон в качеството на кандидати за признати бандити. Те бяха започнали криминалния си стаж преди четири години, но ръката на правосъдието ги бе стигнала само веднъж. Братята избягваха да общуват със своите сънародници от воюващата република, защото смятаха, че в Москва всички кавказци се подвеждат под един общ знаменател заради войната и заканите на Дудаев. Макар че, строго погледнато, политическите делби и ежби бяха само в техен ущърб.

Алик и Гриша не бяха уведомили своя бос, че въртят далавера с челябинския Генерал. В такива сделки, както казват алкохолиците, всяка уста в повече е по-опасна и от нож.

Още преди да влезе в играта, Марк бе принуден да се поразкарва. В началото се предвиждаше той да се присъедини към Лисовски на Московската аерогара, после обаче Лисовски му съобщи, че челябинският признат бандит Глиста се готви да заминава с него към столицата, за да докладва при какви обстоятелства е станало убийството в Копеевск. Очевидно трябваше Марк спешно да замине за Челябинск със специален самолет. После обаче се оказа, че Глиста е решил за по-безопасно да пътува отделно от Лисовски. И изобщо той беше доста зле настроен, заяждаше се и дори неприкрито намекваше, че Лисовски е забъркан в убийството. Така че след всичко това се наложи в рамките на едно денонощие Марк да пътува от Москва до Челябинск и обратно.

Още на аерогарата братя Месхиеви побързаха да предупредят Лисовски и Марк, че на срещата може би ще ги попритиснат. Робинзон и другите бандити подозирали, че под носа им се изплъзва някаква сделка, от която по принцип би трябвало да намажат някои заслужили хора. И, общо взето, всички били в калпаво настроение, защото преди два дни техен добър приятел и достоен бандит, по прякор Костура, е бил прострелян в сауната от непознати мъже с автомати. Именно неговото погребение и поменът след това щели да станат повод за събирането на всички босове, за да обсъдят положението.

След връщането си в Москва Марк нито веднъж не направи опит да се свърже с Турецки или с Олег Величко, а само те двамата знаеха каква е задачата му и защо е необходим този маскарад. Всички останали, които бяха мобилизирани за тази акция, бяха само инструктирани да следят незабелязано придвижването на гостите от Челябинск, но никого да не арестуват, още по-малко — да стрелят по когото и да било. Но Марк знаеше, че колкото и прецизна и строга да е някоя заповед, тя все пак се изпълнява от хора с присъщите им достойнства и недостатъци. Така че той въпреки всичко се опасяваше за живота си — някак не го напускаше усещането, че ще се окаже между два огъня.

… За да не привличат към себе си излишно внимание, Лисовски и Марк трябваше да отседнат в една жилищна кооперация на „Полярна“, предназначена за слушатели и преподаватели във Военната академия. Навремето Алик бе учил в тая ковачница за генерали. Днес, въпреки че отдавна бе изгонен извън величествените й стени, той не бе загубил старите си връзки там, дори напротив — активно вербуваше сред питомците й един боеспособен и добре обучен отряд. Така че Лисовски и Марк бяха настанени в един от двустайните апартаменти, където бяха на квартира и двама слушатели — единият ерген, а другият женен. Алик увери бившите си колеги, че тези двамата, които им натрапва за гости, са съвсем безопасни хора, а след като изпрати Марк да пийне бира, остана при тях да разговарят насаме.

Александър Андреевич бе много разтревожен и уплашен. Пък и всичко, което му се струпа през последните две седмици, не би вдъхнало оптимизъм на никого. Убийството на шефовете му, появата на Секача, посещението на убийците, а сега и предстоящата среща, на която ще има много недоброжелатели, както го предупреди Алик… И не му стигаше всичко дотук, ами и това ченге, дето му го лепнаха за опашка!… Когато му натрапваше за придружител тоя нахакан момък, полковник Сергеев каза, че истинският Секач бил в пълна депресия, отказвал да отговаря на всякакви въпроси, а в момента им се открива такава чудесна възможност да проникнат в средите на престъпния елит… Александър Андреевич по принцип не вярваше на хората. Знаеше, че всеки лъже за нещо и не би казал дори очевидната истина, ако няма от това някаква изгода. Ето защо подозираше, че мнимият Бобров е осведомен за сделката с плутония и през всичките петнайсет минути, докато разговаряше с Алик Месхиев, Лисовски си задаваше въпроса дали да не му признае що за придатък към стоката е докарал от Челябинск. Но в края на краищата интуицията му подсказа да мълчи. А ако тоя Секач се окаже твърде любопитен и вземе да си бута гагата където не трябва, все ще се намери начин да се отърве от него. При това може да го заплюе в лицето и да му каже: „Гадно ченге такова!“ Затова, когато Алик го попита що за птица е спътникът му, Александър Андреевич вдигна рамене и отговори: „Незнайна, но опасна.“

Вечерта двамата гости трябваше да отидат при Робинзон, който ги очакваше в резиденцията си.

2.

За срещата тръгнаха поотделно, такова бе желанието на домакина. Марк реши да не бърза много и пристигна три минути по-късно от определеното време. Пред блиндираната врата на апартамента стояха двама от биячите на Робинзон с бръснати вратове и широки рамене. В ярките им вносни костюми и пъстри ризи човек можеше да ги помисли за клоуни, ако не бяха напомпаните им плещи и суровите каменни физиономии.

С известна ленивост, но без излишни думи единият провери документите на Марк, а другият го обискира за оръжие, след което го пуснаха да влезе.

В хола, обзаведен със скъпи мебели и електроника, между другото бяха натрупани и някакви кутии. До богато сервираната маса седяха четирима души. Двамата бяха „свои“ хора, ако може така да се каже: Лисовски и Месхиев. А другите двама бяха възпълни, но все още яки мъже с тъмни от „лагерния“ загар лица и сини татуировки по ръцете. Малко припряно Лисовски се вдигна от стола и доста притеснен се обърна към седналия на дивана мъж с думите:

— Това е Бобров, Михал Михалич!

— Здравейте на всички! — учтиво, но с достойнство поздрави Марк присъстващите и погледна под око към домакина.

Той му заприлича на бивш борец, зарязал тренировките. Малките очички на простодушната му, дори леко селяшка физиономия се втренчиха в Марк, сякаш искаха да го пронижат. През отворената му разкопчана риза се виждаха космати гърди, върху които като на пухена възглавничка почиваше масивен златен кръст, закачен върху също толкова масивна верижка.

— Ха здравей, здравей, как те казваха…

— Бобров — лаконично отговори Марк.

— Е що си толкова важен бе, Бобров?

— Не съм важен, а сериозен.

— Айде бе?! Ми ако пийнеш, ще се отпуснеш ли?

— Ако ми сипете — ще пия.

— Кво ще кажеш? — обърна се Робинзон към приятелчето си. — Тоя май не е лапацало.

— Това се разбира най-добре, когато го пуснеш под високо напрежение! — мрачно възрази онзи.

— Абе, Глист, що го нервираш човека още от вратата? Я глей, дори Лисо взе да стиска кълки, като че му се допика по малка нужда!

При тези думи на домакина Лисовски пусна една измъчена усмивка.

— Я го дайте насам тоя генератор, дайте тук напрежението! — дръзко заяви Марк, като изгледа с презрение заядливеца пред себе си.

— Да не искаш да кажеш, че ще вдигнеш ръка на един признат бандит? — намеси се Робинзон и чак се наведе над масата, за да го погледне по-отблизо.

— О, в никой случай, бога ми! — възкликна Марк. — Само смятам, че по принцип бандитът не пуска високото напрежение лично, за тая работа си има горили.

— Точно така! — кимна Робинзон, като го разглеждаше с интерес.

— А за тях пък, мутрите де, смятам, че може, трябва и е полезно да се бият, защото стават по-зли, като кучетата! — допълни Марк.

— Голям образ си! — одобрително отбеляза Робинзон. — Дай си лапата! — подаде той ръка през масата.

Марк се поколеба — за да приеме тази особена чест, трябваше да се приближи към масата и да се наведе, при което някой от присъстващите можеше да си помисли, че се кланя и подмазва. Но после реши, че дотук се беше представил достатъчно добре, затова пристъпи напред и сложи едрата си десница в разтворената шепа на бандита.

Робинзон я стисна, но после поразхлаби пръсти и леко я обърна с дланта нагоре, а когато видя гладката й чиста кожа, подхвърли, без да се обръща към никого конкретно:

— Нежна ръчичка, пък и не мирише на барут…

— Не съм някой скапан пролетарий и не млатя с чука по цял ден. При това не всеки ден ми се отваря работа.

— А с кво млатиш?

— С разни фини инструменти.

— Сядай де — покани го Робинзон, — да ти напълня ли чашата?

— А, не догоре. Пия малко. При моя занаят ръката ми не бива да трепери.

— Да бе, нали си бижутер! — отбеляза Робинзон и му наля на дъното една-две глътки. — За кви ли не кристали имам мангизи, ама като съм си свикнал — не мога да се откажа от обикновените чаши — смени темата домакинът, после допълни: — От тях и от цацата в доматен сос! Ха да пием за запознанството. Имаш ли си малко име?

— Генадий.

— А аз съм Михал Михалич Робинзон.

— Много ми е приятно!

— Да не ме занасяш нещо?

— Не — сериозно отговори Марк. — Уважавам хората, които бичат мангизи с главата си.

Несвикнал на завоалирани ласкателства, Робинзон изпитателно го погледна, после мълчаливо вдигна чашата си, с което подкани и другите да пият.

Всички послушно вдигнаха чаши и ги пресушиха до дъно.

Глиста и Лисовски лакомо взеха да замезват, като бучкаха с вилиците из различните чинии и блюда с отбрани деликатеси. Пред домакина имаше консерва с цаца, грубо отворена с нож. Алик Месхиев дъвчеше магданоз, като си отгризваше листенцата едно по едно от всяко стръкче, при това поглеждаше изпод вежди към Марк.

След кратка пауза Робинзон пристъпи към деловата част.

— Как не можахте бе, гълъбчета, да опазите Генерала? — попита той и лапна с вилицата една дребна рибка, покрита с доматен сос.

Лисовски шумно преглътна и внимателно, за да не издрънчи, опря вилицата си на чинията.

— Когато Генерала и директорът имаха да обсъждат нещо, обикновено разговаряха сами и дори мен не викаха на своите съвещания, Михал Михалич! — отбеляза възпитано той, като внимаваше за тона си.

— Я виж ти! „Дори мен“?! Че кой си ти бе? Някой си от някоя си фирма! Защо не изяснихте кой е предал директора на ония бесни касапи? Кой знаеше, че вечерта те ще бъдат само двамата?

Уплашеният Лисовски мълчеше.

Месхиев го изгледа с любопитство.

А Марк спокойно си хапваше. Не можеше да го стресне нищо, дори това избухване на Робинзон. Пък и колегите му от милицията можеха не по-зле от него да разиграват подобни спектакли.

Тогава сприхавият и злобен Глист, изнервен от атмосферата, изведнъж забеляза, че Секача продължава да яде, докато всички, включително самият той, смирено изчакват да отмине бурята. И реши, че това тук не е самообладание, ами простотия и лакомия.

— Що плюскаш бе!? — кресна той. — Тия приказки не се ли отнасят и за тебе? Може пък ти да си ги посякъл, нали ти викат Секача!

— А вие кой сте? — спокойно попита Марк. — Като ви гледам фасадата, нещо ми напомня. Да не би да сте Глиста?

— Е, и? Какво от това?

— Ми това, че няма да ми крещите. Щото, ако беше жив господин Колбин, щяхте да ми прислужвате на масата като истински лакей. Сега крещите, а ни се виждахте, ни се чувахте при нас в Урал, когато Генерала командваше парада…

— Леле, ти си бил много нагъл копелдак бе! — взе да се задъхва от възмущение Глиста.

— Разрешете да го укротя — обърна се Марк към Робинзон. Той прекрасно съзнаваше, че чуждите горили няма да се подчинят на Глиста, ако им нареди нещо. От друга страна, самият Глист не разполага със собствени биячи, тъй като не е от могъщите авторитети.

— Ще разреша, когато потрябва! — изръмжа Робинзон.

— Разкряскал се като обрана търговка на пазара! — ласкаво продължи Марк, като отново се обърна към Глиста. — Щом си пенсиониран бандит, дръж се достойно като Аксакал Саксаулич…

— Михаил, ама кво ми раздава акъл тоя тъпанар бе!

— Когато вземе почетното събрание на босовете да ти дърпа ушите, а ти знаеш защо, аз трябва само да подскажа кво беше мнението на Генерала за тебе. И тогава ще си спомниш и за „тоя тъпанар“, и за всичко останало. А аз няма да те бия, щото си стар човек. Само ще ти нашибам пъпчивия задник с коприва!

— Охо! Момченце! — обади се Робинзон с известни нотки на уважение. — Че ти си знаел и да хапеш?

— Налага се… — сви рамене Марк.

— А какво толкоз е казал Генерала за него? — кимна Робинзон към Глиста.

— Да му кажа ли? — обърна се Марк към стария бандит.

Той извърна очи и промърмори:

— Няма нужда…

— Е, добре де — съгласи се Марк, — всъщност не е съвсем редно. Кой съм аз, че да правя разбор на вашите взаимоотношения.

Робинзон сурово изгледа притихналия си приятел, след което се обърна към Марк.

— Хубаво е, че го съзнаваш — тежко отбеляза той. — А кво още ти е говорил Генерала, лека му пръст? Кво сте обсъждали с него след работа?

Докато Марк обмисляше как да отговори, Лисовски не издържа и незабелязано го настъпи по крака, за да не се издаде с нещо.

— Ми приказвахме си най-различни неща, повечето си разправяхме спомени… За неговите работи не сме приказвали.

— Не сте ли?

— Не сме.

— А що тогава всички ти викат „наследника на Генерала“?

— Кои всички?

— Аз питам!

— Тая работа не иде от мен. Генерала само ми даде половинката от една паричка и ми рече: ако се случи нещо с мен, ще идеш да я покажеш на колегите и те няма да те оставят да пропаднеш…

— Няма да те оставим — усмихна се Робинзон. — Значи ти си само убиец?

— Само убиец — съгласи се Марк.

— Е, що тогава Генерала толкова те криеше от всички?

Марк сви рамене.

— Не знам, не ми е казвал. Може би чрез мен е искал да си урежда сметките с ония, от които ме е крил.

— И такива неща стават. А Генерала изпробвал ли те е в работата?

— Да. Премахнах двама.

— Чисто ли ги изработи?

— Ми не са се оплаквали.

— А как обичаш повече — с нож или с пистолет?

Марк престорено заскърца със зъби, след което помоли:

— Дай първо да пийна едно.

— Пий колкото ти душа поиска! — разпери ръце Робинзон. — Не сме на банкет, пък и лакеи си нямаме, така че — наливай си!

Марк изпи половин чаша и избърса устните си с ръка, което не беше правил никога през съзнателния си живот.

— Най ми харесва да работя с карабина и с автомат, уважаеми. Ако съм подходящ, кажете ми. Генерала беше доволен от мене. Само че деца и жени не ми предлагайте — не съм някой мръсен задник.

— Хубаво — одобрително кимна Робинзон, след което посочи с пръст Глиста и попита: — А него ще очистиш ли?

Глиста се отдръпна от пръста му, сякаш от дуло на пистолет, и замърмори:

— Ама как тъй бе, Михалич?! Ти какво…

Марк презрително се усмихна:

— Май няма да ми платиш кой знае колко за него!

— А като за приятел?

— Нее, трябва ми по-солиден клиент, за да се чувствам професионалист. А тоя, ако се наложи, и някой от твоите младоци може да потренира с него!

— Само не прекалявай! — беззлобно му подвикна Робинзон. — Все пак той е признат бандит!

— Извинявам се за което — съгласи се Марк. — Само че не е твърде солиден.

— Нищо! Като го пратя при вас на мястото на Генерала, ще стане солиден! А сега вече край на пиенето. Приключваме дотук и с празните дрънканици. Утре след погребението ще се съберем. Алик знае къде. Предстои ни важен и сериозен разговор. А ти, Лисо, май нещо криеш за работите на Генерала. Знаеш нещо! Внимавай! Та значи утре ви чакам — тебе, Лисо, и тебе, Алик. И хич не си мислете да ми изклинчите — ще ви пипна! А ти, Секач, засега си свободен. Когато ми потрябваш, ще те викна. Но ако излезе, че знаещ нещо повече от онова, което ни изпя…

След като напуснаха градската резиденция на Робинзон, те се качиха в мерцедеса на Алик Месхиев, който потегли към „Полярна“. Лисовски се обърна към Марк:

— Защо му се изежи на Глиста? Какво толкова знаеш за него?

— Нищо.

— Как така „нищо“?! Тогава той защо се гипсира така?

— А ти да не мислиш, че като е авторитет, Глиста трябва да е по-железен и от Феликс? Правят се на велики, ама като ги попритиснеш малко, направо се осират!

— Значи си блъфирал? — обърна към него глава и Алик, който беше на волана, но забрави да си гледа пътя.

— Ами да! Тоя скапаняк го виждам за пръв път през живота си.

— Браво бе, Секач! — искрено се възхити Алик. — Ще ти кажа едно нещо. Не знам как е при вас там, в провинцията, не съм наясно кой поръчва музиката. Но тука вече „сините“ ни писнаха на всички, разбираш ли! Бият се в гърдите… голямата заслуга, няма що — напил се, откраднал и го опандизили! Ами че ти крадни, без да те хващат, или пък ако те пипнат — измъкни се! На това му викам аз заслуга! Сега имаме две мафии — „сините“ и „белите“. И ще ти кажа, че ние незабелязано ги изместваме. И съвсем ще ги изместим, да знаеш!

— Ако преди това утре вечерта тия „сини“ не ни изпоколят — мрачно допълни Лисовски.

— О, пепел ти на устата, какви ги измисляш! — весело подвикна Алик. — Сега ще оставим Гена да спи, а ние с тебе, драги ми Саша, да идем да пием по едно силно кафе, че имаме още работа!

Марк мълчеше и се правеше, че дреме и нищо не разбира, като същевременно си мислеше „дано момчетата от отдела за външно наблюдение да не изгубят тоя тъмносин мерцедес“. Марк, естествено, щеше да поразпита Лисовски какво точно са правили в негово отсъствие, но не беше сигурен дали ще му каже истината.

Александър Андреевич беше толкова съсипан от преживявания, че с огромна радост предостави на Алик Месхиев всички по-нататъшни грижи около приключването на износа на стоката извън границите на Руската империя. А тези граници, ако извадят късмет, изобщо не са кой знае колко далеч — на аерогара Шереметиево…

3.

— Е, кво ще кажеш? — попита Робинзон, когато останаха насаме с Глиста.

— Що не ми го дадеш утре тоя Секач, а? И трима-четирима от твойте момчета!… Трима-четирима души! Така ще духа супата, че ще му се стъжни животът!

— Кви ги съчиняваш бе, глупак с глупак! — скара му се Робинзон. — Ама почвам да си мисля, че наистина нещо си оплескал!

— Абе аз…

— Млъкни и слушай! Ако утре изтървем случая да нанесем удар на Месхиеви — смятай, че вече сме покойници. Той няма да ни цепи басма. Ние трябва да ги изпреварим. Някои от нашите са в същия кюп, но това са близо половината хора, пък на нас ни трябва мнозинство. Значи, хубавичко да очерним групичката на Месхиеви, да стане един приличен скандал. Тогава вече ще ни потрябва твоят земляк, стрелеца. Тая вечер ще му пратя жена, тя ще го разприказва, ще го раздвижи, а после, когато ти предаде информацията… чуваш ли, на тебе ще я каже… ти ще й затвориш устата с мойто момче. А утре ще стоварим цялата вина за случилото се върху Секача. Тогава вече ще го имаш на тепсия!

Глиста само кимаше, а по лицето му се изписваше ту възхищение, ту ужас:

— Голям стратег си, Михалич!

— А за да е по-сигурно, че всички на срещата ще бъдат нервирани, при Секача ще иде щерката на Федя Копитото…

На Глиста едва не му падна челюстта.

— Михалич! Не я убивай! Копитото ще ме…

— Не тебе, а Секача! Разбира се, ако свършиш тая работа чистичко. А не се ли съгласиш на тоя вариант — на срещата ще трябва да разкажеш всичките си прегрешения, така че със сигурност можеш да си отпишеш ушите, да не говорим за задника!

— Недей бе, Михалич, много си кръвожаден! Та тя няма и шестнайсет години бе…

— И петнайсет няма! — злобно се разсмя Робинзон. — Само че когато се наложи човек да избира кой по-напред да иде в гроба, аз си имам принцип: днеска — ти, а аз чак утре! Това едно. Второ: още преди помена трябва да хванем Лисо за топките. Колкото и да е алчен, като му опре ножът до кокала — всичко ще си изпее! Голяма далавера е завъртял Генерала! Направо я надушвам. Изпрати жена си в Германия. Не е току-така тая работа! Аз трябва да доведа нещата докрай, защото Генерала беше наш човек, от „сините“. А задето се е забъркал с Месхиеви, щяхме да му дърпаме ушите, ако преди това не му ги бяха отрязали… Нали ти тъй ми рече — отрязали са им ушите?

— Не. Пръстите — с пресипнал от вълнение глас изхриптя Глиста. — Кутретата…