Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Плутоний для «Исуса», 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1998
ISBN: 954-729-023-1
История
- —Добавяне
Глава трета
Кой направи на генерала харакири?
1.
„ПРОТОКОЛ
от огледа на местопроизшествието
21 март 1995 година град Копеевск,
Челябинска област на Руската федерация
Аз, старши лейтенант Е. В. Ковальов, оперативен служител в районната криминална милиция на град Копеевск, бях повикан на мястото на произшествието — частната вила на гражданина В. Н. Тузик, разположена в кооперативното вилно селище Медное, — където са открити труповете на гражданите В. Н. Тузик, Ф. А. Колбин и Н.О. Фарсова. Направих оглед в присъствието на призованите свидетели…“
Турецки седеше в креслото, загърнат с вълнено одеяло и опрял босите си стъпала в горещите кахлени плочки на зиданата печка от холандски тип. С очилата на носа си и листовете хартия в ръце той можеше да мине за млад интелигентен пенсионер, който прекарва времето си през студената и кишава полузимна-полупролетна вечер в четене на вестници, ако не беше информацията, съдържаща се в сухите редове на протокола, от която би настръхнала косата на всеки обикновен гражданин. Стопанин на къщата, в която гостуваше московският следовател, беше полковник Сергеев, началник на областната криминална милиция — як и набит мъж, с леко прошарена коса, който в момента с неестествено изправен гръб прехвърляше в ръцете си снимките, приложени към протокола. В тях преобладаваха цветовете, характерни за всяка една месарница — червен, тъмнокафяв и синкавосив.
„… Тялото на гражданина Тузик, петдесет и четири годишен, се намира на дивана. Той е съвършено гол. Обилното количество кръв под трупа показва, че смъртта е настъпила именно на това място…
Причина за смъртта са разрезните рани, кръстообразно нанесени в коремната област, вследствие на което са настъпили множество увреждания на вътрешните органи. Съдейки по формата на разрезите, оръдие на убийството е била кама или голям двуостър нож.
Посмъртните изменения, а именно: понижаването на телесната температура и трупните петна, сочат, че смъртта е настъпила преди около 24 — 28 часа…“
— Слушай, Миша — каза Турецки, — изключва ли се вероятността това да е обикновено убийство с користни подбуди? Може пък само персоната на гражданина Виктор Николаевич Тузик да налага присъствието на представител от Главна прокуратура, а не на районния следовател, а?
— Я не се офлянквай, Саша, ами вземи и прочети протокола докрай. Ако пък не ти се чете, погледни това!
Турецки не успя да възрази, защото поднесената пред очите му снимка го накара да потръпне от отвращение. Съвършено голият директор на военния завод „Маяк“ бе разпънат на собствения си диван като жаба в научна лаборатория. Но, дявол да го вземе, това не беше някакво си земноводно, а човек, при това доста едър, и точно затова представляваше още по-ужасна гледка с впилите се в китките и глезените му бели капронови въжета, с които бяха привързани крайниците му към резбованите странични облегалки на дивана. От разрезите в корема му бяха изскочили разкъсаните и кървави седефено синкави черва…
— Сякаш не само са искали да го намушкат, ами направо са го изкормили — промърмори Турецки. — Същинска диващина!
— Именно! Но ти виждаш всичко това на картинка, а представяш ли си ние на колко кръв и мръсотия се намирисахме, докато търсехме някакви улики? — промърмори Сергеев.
На следващата снимка имаше още един гол мъж със същите жестоки разрези.
— И успяхте ли да намерите нещо? — попита Турецки.
— Ами. Убийците са си отнесли ножовете, а пръстовите отпечатъци… На дактилоскопската лента се забелязва един, но не го открихме в картотеката. И това е съвсем естествено. Онези, които са устроили тази касапница, не са ни били клиенти!
— Защо си толкова категоричен?
— Защото другият убит мъж е Фрол Алексеевич Колбин. Той е също така и Тушкин, Зайонц, Генерала…
— Да не би случайно във връзка с конверсията военният завод да е произвеждал белезници?
— Ако беше така, нали знаеш какъв вой щяха да нададат?! Не, „Маяк“ преработва уран. А според общоруската мафиотска йерархия Фрол Алексеевич се явяваше нещо като губернатор на уралските земи. Та затова разни случайни, „непризнати“ бандити за нищо на света не биха дръзнали да посегнат на къща, където е отишъл да гуляе Генерала.
— Прав си. А знае ли се що за взаимен интерес е събрал директора на такъв завод с Генерала?
— Засега не — въздъхна Сергеев.
Турецки погледна и третата снимка, която му подаде полковникът. На нея видя около четиридесетгодишна жена, понапълняла, но все още доста привлекателна. Тя не беше вързана, а само разсъблечена и с акуратно прерязано гърло.
— Омъжена ли е?
— Не, така че отпада вероятността за побеснял от ревност съпруг — рогоносец.
— Не мога да проумея…
— Какво по-точно?
— Не мога да си обясня защо мъжете са били така жестоко разпрани, а с дамата са се отнесли сравнително хуманно.
— Да не смяташ, че е дело на жени?
— Защо пък не, ако Генерала и директорът са женени?
— Подобна версия не ни върши работа. В момента жената на Фрол е в Германия, а Тузик и съпругата му живееха разделени, кажи-речи, като разведени…
— А беше ли богат Виктор Николаевич?
— Какво да ти кажа… — сви рамене полковник Сергеев, — като всеки неглупав директор на рентабилно производство…
— Говорихте ли с жена му?
— Следователят се опитал, но тя веднага го отрязала — с други думи, пет години не са имали никакви контакти, та тя нямала представа с какво се занимава мъжът й, пък и изобщо не се интересувала.
— Утре ще поговоря с нея. Виж какво, Миша, тука много добре би паснала версия за поръчково убийство. Но изпълнението е твърде мръсно, а ти знаеш, че в това отношение професионалните убийци са безупречни.
— Не само че е мръсно, ами нещо повече — жертвите са били изкормени на живо, а после оставени да издъхнат бавно в мъчения. Това едно. Другото е, че кой знае защо, и на тримата е отсечено кутрето на дясната ръка.
— И на жената ли?
— Да.
— М-да… а може би е някакво ритуално убийство?
— Ритуално ли? Мислиш, че Тузик е бил масон?
— Хайде и ти, Миша! Не помниш ли убийството на Шарън Тейт през шейсетте години?
— Някаква еврейка ли? Не, не си спомням.
— Беше артистка. Съпруга на режисьора Полански, дето снима филми на ужасите. Тя уредила парти във вилата си, а там нахлула банда млади сатанисти, изпоклали всички, включително и бременната Шарън. Намират ли ви се тук такива неформали?
— Виж какво, в Челябинск ги има всякакви: и пънкари, и рокери, и всякакви гъзари, извинявай за израза. Кой за каквото го бива, с това се изявява. Но в Копеевск едва ли има такива. Освен баптисти.
— За убийството са могли да пристигнат и от Челябинск.
— Да, така е — съгласи се Сергеев. — Но аз мисля, че са имали за цел да убият само една жертва, а другите двама са ликвидирани като свидетели.
— Добре. Но кой тогава е бил набелязаната жертва? Следиш ли отблизо криминалните среди?
— Доколкото ми е възможно.
— Може би сред младите, отскоро признати бандити е имало някои, които са искали да елиминират Генерала? Или пък той не е споделил с някого сферата си на действие? Не е ли стигала до тебе подобна информация?
— Не. Веднага щях да ти кажа. Тук всичко е тихо. Наистина, върлуват казаците, но с нашите бандити те си имат, как да го кажа… паритет. Всеки си оре в неговата нивичка. Дори и да се скарат, то става само заради някоя фльорца.
— Докато не разберем две неща, драги ми Миша, да знаеш, че нищо няма да открием.
— И кои са те?
— На каква основа е почивало близкото и трогателно приятелство на директора с тоя бандит, това едно. И второ, кой е бил набелязаната жертва.
— Има още един въпрос, който бих задал, ако бях в състояние да му отговоря, без да се отделям от топлата печка. И той е: защо Генерала е отишъл във вилата на Тузик без своите биячи.
— Без кого?
— Без бодигардовете, както ги наричат сега.
— Ето на, въпросите са повече, отколкото би могла да роди бедната ми глава!
— В такъв случай нека да последваме старата народна рецепта: утрото е по-мъдро от вечерта.
С тези думи Михаил Сергеев изпрати госта си до спалнята, а той самият се настани да спи в едно от креслата в хола. От известно време можеше да спи само седнал. Виновник за това беше Фрол Колбин, но сега полковникът не изпитваше злорадство за грозната и мъчителна смърт на дългогодишния си враг. По-скоро обратно, той беше склонен да мисли, че със смъртта си Генерала му бе нанесъл сериозен удар.
2.
Както мнозина в нашето смутно време, така и Александър Андреевич Лисовски водеше двойствен живот, при което се опитваше да извлече максимална изгода и от двете части на своето пълноценно и напрегнато съществуване. Ето защо в светлата му половина той беше другарят Лисовски — началник-отдел на „Тонус“, малко дъщерно предприятие на завод „Маяк“. А в сенчестата половина беше помощник на Генерала и се подвизаваше под прякора Лисо. Така че никак не бе трудно да се обърка кога на кое име да отговаря, особено щом като директор на „Тонус“ беше Фрол Алексеевич Колбин, с други думи — Генерала. Такава беше диалектиката. С известни познания за хората и умение да лавира, изглаждайки острите ръбове, Лисовски можеше да работи дълго, да печели много и тайно да си мечтае за времето, когато развитието на нещата и доходите ще му позволяват да почива по-дълго, отколкото да работи, и то да почива по възможно най-комфортния начин. При правовата и икономическа неразбория, която цареше в страната, и при условие, че фактически всички сделки на „Тонус“ се извършваха легално, той нямаше от какво да се страхува.
Обаче се случи непоправимото. Когато се обади Георгий Николаев, заместникът на Тузик, и с треперещ глас му съобщи, че директорът и неговото приятелче Колбин са били заклани като свине, Лисо едва не припадна. Разбра, че нещата са много сериозни. Две седмици преди това кошмарно убийство Генерала му бе разказал, без особено да откровеничи, че някакви съмнителни типове са надушили нещо за немския им контракт и са му предлагали да го откупят. А докато говореше за това, Генерала го гледаше с подозрение, навярно преценявайки дали човек с такъв хитър прякор като Лисо не се е продал на някого. Тогава Лисовски успя да го успокои, пък и Генерала сам се отказа от своите подозрения, очевидно след трезви разсъждения. И ето каква стана тя…
Николаев целият се тресеше, докато разказваше какво е видял, когато са го извикали за идентификация на труповете. А на Лисо му се доповръща само докато слушаше. Но когато осъзна, че сега цялата сделка увисва само на него, Лариска и Борка… Да, но те двамата си седят на завет в Германия и чакат рибката да доплува в тигана, а тук виж каква касапница настана!
От две неща се страхуваше най-много Александър Лисовски. Първо, че Тузик и Фрол са били убити от същите типове, надушили сделката. Ако това е тяхна работа, значи те хич не са дребни мошеници и рано или късно ще стигнат до него. И второ, Генерала. Той бе поставен на това място по решение на общото събрание на бандитските босове и никой нямаше право да посяга на живота му. Сега те ще свикат извънредно заседание, за да си изяснят чии ръце са изцапани с кръв, кой не е бил достатъчно бдителен. И ще се окаже, че не друг, ами Лисо!… А всъщност той дори не биваше да присъства на тази среща, не беше достоен да седи наравно с признатите бандити, защото благодарение на хитростта си нито веднъж не беше пращан на лагер. С други думи, беше само приобщен към тяхната дейност. И освен че ще го разпитват защо Генерала е отишъл във вилата без охрана, босовете ще изберат заместник на убития „губернатор“, за да контролира територията, да обединява и помирява местните бандитски групировки. И, разбира се, новият генерал автоматично ще поеме ръководството на „Тонус“ и не се знае дали ще поиска да държи Лисо. Ако не поиска, единственият изход на Лисо ще бъде да изчезне час по-скоро, и то без да оставя никакви следи. Да, но пък не му се щеше да го прави!
А на всичкото отгоре, както каза Николаев, за разследване на убийството е бил изпратен следовател по особено важните дела чак от Москва, от Главна прокуратура. Това представляваше още едно главоболие. Сам по себе си този столичен „тежкар“ можеше и да няма желание да разследва това убийство, но за да се издокарат пред него, местните копои ще преровят всичко и ще вземат да открият неща, които не би трябвало да бъдат откривани.
Докато Фрол беше още жив и уговаряха условията на контракта, немският гост, бившият съветски гражданин Борис Матвеевич Лазкин, заяви, че в работата ще бъде включен човек от столицата на име Месхиев. Тогава Колбин се заинтересува защо е необходимо това. Боря се разнервничи, каза, че без помощта на Месхиев ще бъде много трудно да се прехвърли стоката през границата. Очевидно Генерала не повярва на Лазкин, но премълча. От което следва, че сега той, Саша Лисовски, ще трябва да се свърже с тоя Месхиев-Месо и да го уведоми кога точно ще бъде готова стоката за изпращане.
Лисовски с тревога очакваше да го потърсят признатите бандити. В момента това беше най-важното. Ако оцелее при извънредното заседание, тогава вече ще може да помисли и за работата. Значи трябваше да вземе всички мерки, за да мине между капките при тая реорганизация. Вече бе изпратил телеграма на Лазкин и на Лариса Колбина. Разбира се, ако се вземе под внимание, че покойният Фрол Алексеевич съвсем открито го беше ударил на любов с Натка, законната съпруга едва ли щеше да се скъса да го оплаква. Но чувствата са си чувства, а бизнесът — бизнес. Лариса принципно можеше да се появи на извънредното заседание и, разбира се, щяха да я допуснат, защото тя не е просто „призната фльорца“, както се кодошеше Фрол, но и сподвижник. А Борка най-вероятно щеше да го хване шубето. Нали и той като Лисовски не е стъпвал в лагер.
„И ето какво още ще трябва да направя — реши Александър Андреевич, — ща не ща, трябва да се обадя на Месхиев. Щом като е включен в бизнеса, нека да го прикрива. Сега тия, техните мургави братства, разполагат с големи сили и възможности, добре са се окопали, циганите му с цигани!“
Лисовски успя да се свърже с московския номер едва при третия опит. След няколко дълги сигнала в слушалката се чу слабо пращене и мелодичен женски глас с леко метален оттенък, тъй като беше на запис, произнесе:
— Включен е телефонният секретар. След сигнала разполагате с една минута, за да оставите съобщение…
Лисовски изчака сигнала и бързо изрече:
— Нека Алик се обади в Копеевск. Умря дядо.
След това остана да седи още няколко минути, вперил невиждащ поглед през прозореца.
Вратата се отвори.
В кабинета безшумно се вмъкна мускулестият, но надебелял от лесните пари Вася Глупака, който изпълняваше при Генерала задълженията на шофьор, страшилище и ординарец.
Лисовски неволно трепна, когато Вася с червенобузестата си физиономия изникна като планина в кабинета, и нервно му подвикна:
— Що не тропаш бе!
Вася се позахили, подсмръкна и провлечено произнесе:
— Ще тропаме, когато почнем да се крием от нашите при ченгетата! Не увардихме шефа!…
Лицето на охранения гигант се разкриви, сякаш той се готвеше нагледно да покаже безутешната си скръб, но след секунда се сети за какво е дошъл:
— За тебе е дошъл някакъв хабер, Лисо.
— Глупак! — изсъска злобно Александър Андреевич. — Така можеш да ме наричаш в твойта кочина! Ясно ли е?
— Да бе, като те обесят за топките, ще те видим какъв си баровец! — весело подметна Вася, подавайки му някакъв плик.
— Какво толкова злорадстваш? Да не мислиш, че само аз ще го отнеса? Хайде, дай го!
Лисовски отпрати Вася и чак след това отвори писмото. Всичко можеше да пише в него, а за контракта знаеха само няколко души, но тая горила Васка изобщо не беше сред малцината избрани и посветени.
Писмото беше от Месхиев. Напечатано на електрическа машина, то на пръв поглед съдържаше суха търговска информация за стоки в тонове и на стойност хиляди рубли. Лисовски доста години бе работил с Генерала и бе успял да научи закодирания език, така че умееше да чете между редовете. Онова, което сега прочете, го зарадва. Месо му съобщаваше, че извънредното заседание на босовете във връзка с убийството на Генерала ще се състои след една седмица в Москва. Взели са решение да не се събират в Челябинск, тъй като там е пълно с ченгета заради извънредното произшествие. Пишеше още, че се налага и Лисо да дойде на срещата не само защото трябва да докладва по случая, но и за да участва в съвещанието около уточняването на последните подробности по контракта. То ще бъде в съвсем тесен кръг, ще присъстват само Месо, Лисо и Боря Лазкин, който специално за тая цел ще пристигне от Германия.
Това развитие на нещата беше съвсем приемливо за Лисовски. Независимо какво е мнението на Месхиев за него, той ще го пази като писано яйце, поне докато продължава работата по контракта.
Лисо смачка писъмцето, сложи го в пепелника и го запали. Това не беше наложително, намирисваше малко на театралничене, но понякога Александър Андреевич обичаше външните ефекти.
3.
На вратата се почука и влезе секретарката Люсочка, снажна хубавица, но с вулгарна красота. Обикновено тя пращеше от здраве, защото не обременяваше ума и сърцето си с мисли и съмнения. Разбираше, че трябва да изглежда скръбна заради гибелта на шефа, и най-добросъвестно се опитваше да придаде на лицето си умърлушен и печален вид, но нещо не се получаваше.
— Сан Андреич, там един момък настоява да влезе при вас.
— Защо е дошъл?
— Казва, че иска да бъде назначен на работа.
— Люда!… Но ти знаеш!…
— Знам: не вземаме никого, щатът е пълен. Ама той казва, че вие ще го приемете, дори ми предложи да се хванем на бас.
— Я гледай! Добре, пусни го за минутка, да го видим що за чешит е.
Тежко стъпвайки, Люда изчезна зад вратата.
На нейно място на прага израсна висок млад мъж, облечен скъпо, но безвкусно.
— Здрасти! Ти си Лисо, нали?
— Зависи за кого — предпазливо отговори Лисовски, опитвайки се да си спомни дали пистолетът му е в бюрото. — За едни съм Лисо, а за други — Александър Андреевич.
— Дойдох да ме назначиш — продължи момъкът, сякаш не беше го чул.
— Боя се, че не мога да помогна. Нямаме нужда от работници.
— Я не ме будалкай! Тъкмо сега при вас се оваканти едно място!
— И кое по-точно?
„Явно е дребен мошеник, от ония, дето са слугували на Фрол в лагера. Смята, че сега аз ще посрещам всекиго от тях пред вратата на затвора и ще му осигурявам работа!“
— Ами при тебе, Лисо, е свободно например директорското място!
Лисовски се стъписа от подобна наглост.
— Слушай, синко, може би нещо не ти е добре или си махмурлия… Хайде да се разберем така: аз това не съм го чул, а ти не си го казвал. Ще ти дам пари за литър водка и върви да пийнеш за бог да прости на Фрол Алексеевич!
Момъкът се усмихна снизходително:
— Я не се изхвърляй, дядка, че да не те пратя портиер! Сигурно вече си пресметнал как да придушиш и частта на Генерала, а? И как ще я люснеш за един мерцедес? Не се юркай толкова. Фрол Алексеевич си има наследник.
С тези думи момъкът поднесе на Лисовски широката си месеста лапа, върху която проблясваше полукръгчето на половинка монета със стойност един щатски долар.
Такава половинка винаги носеше със себе си и Фрол Алексеевич Колбин, по прякор и по същност Генерала…
4.
Турецки не обичаше много да разговаря с жени. Разбира се, това се отнасяше преди всичко за служебните разговори. Изключение правеха може би само доброволните свидетелки, но те най-често се падаха на оперативните, работещи по горещите следи. За следователя почти винаги оставаха разни дами с богат житейски опит, които бяха доста упорити, обикновено имаха какво да крият и умееха да го правят добре.
Турецки предполагаше, че и разговорът с Елена Ивановна Тузик няма да е лесен, но все пак очакваше някакъв, макар и нищожен резултат.
Трудно беше да се добере човек до нея — тя бе останала да живее в празния, ехтящ четиристаен апартамент, намиращ се в затвореното за външни лица заводско градче на „Маяк“. Първо се наложи Турецки да вземе писмено разрешение за влизане в градчето, после да мине през няколкото въоръжени поста и едва след това да се качи на четвъртия етаж в пететажния блок.
Елена Тузик веднага отвори вратата, без да поглежда през шпионката и да пита кой и защо е дошъл.
— Заповядайте в хола. Ей сега ще донеса кафето.
Жилището беше подготвено за тъжната необходимост да прибере между стените си покойника: бяха прибрани всякакви по-ярки вещи и украшения, мебелите, освен най-необходимите, бяха изтеглени встрани и покрити с калъфи, а огледалата обвити в черен креп.
Елена Ивановна вкара в хола масичка на колелца, върху която бе сервирано кафето.
— Ако искате, пушете — предложи тя.
Турецки кимна с благодарност и извади пакетчето цигари.
Тя последва примера му.
— Не са ли ви казали още, Александър…
— Борисович.
— … Борисович, че аз съм съсипала живота на Тузик?
Думите й прозвучаха толкова двусмислено, че Турецки неволно впери поглед в нея: дали не влага в тях някаква ирония. Но явно не беше така, защото в очите й се забелязваше скрита уплаха и болка.
— Не, Елена Ивановна, с никого не съм обсъждал личния ви живот, макар че не бе изключена и версията за убийство от ревност.
— Ами да, разбира се! Но в такъв случай убийцата не съм аз, а Лариска Колбина!
— Познавате ли я?
— Да. Имах честта…
— Именно това не мога да проумея: директор на голям военен завод, подчинен пряко на Москва, и същевременно — приятел с един бандит…
— Ще се опитам да ви обясня. На идване към нашето градче вие сте минали с колата покрай един път, който навлиза в гората и е затворен с барикада, нали така?
— Да.
— Там се намира нашият резерват, мястото, на което Виктор винаги гледаше със суеверен ужас. Вътре има един участък, който е заразен с радиоактивни вещества — нашият малък Чернобил. Преди около две години стана пробив и докато ръководството тука се помайваше, бяха заразени няколкостотин хектара гора и пасища. Аварията стана при предишния директор. На негово място назначиха Виктор, който просто лягаше и ставаше със страха да не се случи същата авария. Изглеждаше направо смешен… Не беше подходящ за тази административна работа нито по поведение, нито по характер. Един умен страхливец. Така бих го определила. Отговорността го смазваше. И ако издържа на този пост цели осем години, то е благодарение на мен. Всичките си страхове и огорчения изплакваше на гърдите ми — аз му бях съветник и консултант, готвачка и перачка. Именно затова ме държеше вкъщи и не ми позволяваше да работя. Така се мъчих с него, докато не започна перестройката, новото мислене и разоръжаването. По-късно онези, които бяха по върховете и от които се страхуваше Виктор, загубиха интерес към завода. В най-добрия случай му предлагаха да се заеме с конверсия на производството. Е, добре, един танков завод например може да се конверсира, но ние изработвахме заряди за атомни бомби — как да се реорганизираме и преструктурираме? Никой не знаеше. Скришом поработвахме и с големи закъснения получавахме някакви пари. И всичко това — след по-раншното ни привилегировано положение и снабдяването първа категория?! Разбира се, които можаха — напуснаха и заминаха навън. А Тузик беше длъжен да остане и да пази завода. Когато нещата потръгнаха криво-ляво, изведнъж на хоризонта се появи Колбин. Нямам представа какъв е бил навремето — бандит или бизнесмен, но много бързо успя да влезе под кожата на Виктор. Създадоха дъщерно предприятие, фирма „Тонус“. Струва ми се, че започнаха с производството на най-различни тренажори. Виктор получаваше своя дял от печалбата. И колкото повече нарастваше този дял, толкова посмел и безгрижен ставаше Витя. Взе да попийва, а след това и да хойка по жени. И се започна верижната реакция. Докато по-рано се страхуваше от всекиго и от всичко, сега морето му беше до колене…
— Та с какво се занимаваше това предприятие? С тренажори ли казахте?
— Тренажорите са само за прикритие. Предприятието е учредено към нашия завод, което ще рече, че дейността му е доста по-сериозна и не се занимава с доставка на банани в отдалечените северни райони. При това учредителите намекваха на по-висшестоящите органи, че част от печалбата на малкото предприятие ще минава по сметките на голямото, за да поддържа, така да се каже, истинските професионалисти в ядрената физика през този период на временни затруднения.
— Изразявате се чудесно, Елена Ивановна, сякаш привеждате цитати.
— Правилно сте забелязали. Всъщност аз им изготвих всички учредителни документи!
— Ясно. И какво, не произведоха нито един тренажор, така ли?
— Че защо пък не? Какво по-приятно от това да имаш статут на предприятие към „Маяк“ и да се занимаваш с търговско-спекулативна дейност? Някоя частна фирмичка „Гоги и синове“ ще се разори да дава рушвети, докато получи подобен лиценз за износ или внос. А при своите възможности „Тонус“ търгуваше с какво ли не, освен може би с балистични ракети. И няма да скрия, че отначало наистина бях доволна, че Виктор се зае с такъв бизнес. Вкъщи потекоха много пари… Но когато Колбин взе да се изхвърля все повече и повече, а Виктор като дресирано кученце се втурваше да му помага…
— Извинете, но за какво по-точно е взел да се изхвърля.
— Ами ако по-рано „Тонус“ посредничеше в покупко-продажбите за процент, в последно време започна тайно да разпродава заводското имущество. Аз предупреждавах Виктор: не бъди толкова самонадеян, защото ако сгафиш, твоите началници от министерството най-много да те свалят от длъжност, обаче сегашните ти съдружници направо ще ти откъснат главата, когато се опомниш и решиш да се оттеглиш. Той само ми се изсмя и каза, че след месец-два доброволно ще напусне и ще замине да живее някъде в Европа. Можел и мен да ме вземе, ако се държа добре.
— Че чак толкова ли много се забогатява в тоя „Тонус“?
— О, не! „Тонус“ беше добър само за осигуряване на един що-годе сносен живот в тая страна.
— Защо казвате „беше“? Закриха ли предприятието?
— Засега не. Но при всички случаи то ще западне. Заместникът на Колбин, Саша Лисовски, може и да е добър като изпълнител, но по отношение на далаверите, в които Колбин беше факир, едва ли ще може да се справи. Пък и Виктор вече го няма, кой ще го прикрива?
— Ясно. Ако не ви затруднявам, нека се върнем към намерението на съпруга ви да заживее, така да се каже, нов живот. Не ви ли е споменавал що за проект се готви да осъществява?
— Директно — никога!
— А иначе?…
— Разбира се, аз бях наясно за всичко, знаех дори, че именно при тоя техен голям „удар на века“ ще се случи нещо ужасно… Е, не точно че знаех, но го чувствах. И предчувствията ми се оказаха верни!
— И какъв е бил тоя „удар на века“?
— Прост и нагъл. Да продадат изгодно онова, което фактически се търкаля в краката ни… — Елена Тузик замълча, за голяма досада на следователя Турецки.
— Е, хайде да не си играем на гатанки, Елена Ивановна — колкото се може по-деликатно помоли той. — Искате да ме изпитате ли, да проверите моята квалификация? Може би ще ви се предостави по-удобен случай за това. Така че — какво именно се търкаля под краката ни?
— Нямам никакво намерение да проверявам способностите ви. Не съм сляпа, виждам, че сега разкриването на едно престъпление зависи не толкова от талантите на детектива, колкото от връзките на престъпника. А онова, което се търкаля под краката ни, е годният за оръжейно производство плутоний-239!
5.
След като представи на Лисо половинката от еднодоларовата монета, непознатият млад мъж известно време се любува на произведения ефект, после небрежно запали цигара и попита:
— Е, какво, Александър Андреич, говорил ли ти е Генерала за мен? Спомни ли си вече?
Лисо си спомняше, но беше още доста несигурен, затова не бързаше да проявява радушие.
Наистина имаше такъв разговор с Генерала, и то две седмици преди кошмарното убийство. Както обикновено, Лисовски седеше в кабинета си и подреждаше книжата. Към това богатство трябваше да се отнася с толкова по-голямо уважение и внимание, колкото по-малко истина беше написана във всичките контракти и договори. Междувременно успяваше да хвърля по едно око и през прозореца: дявол знае кой можеше да довтаса. Ако дойдат рекетьори — добре, ама току-виж се изтърсила данъчната полиция — те са хем по-алчни, хем по-нагли.
Но наоколо нямаше жива душа, никой не идваше да безпокои „Тонус“. По едно време се зададе колата на многоуважаемия и безценен директор на завод „Маяк“. Той докара с личната си волга не по-малко уважаемия директор на фирма „Тонус“ — Фрол Колбин. Фрол тежко слезе от колата, като се поразкрачи небрежно, тъй като беше хем пълен и висок, хем всесилен. Директорите размениха помежду си няколко думи, при което лицата и на двамата имаха доста угрижен вид, както забеляза Лисо. После Тузик си замина, а Генерала тежко закрачи към вратата на офиса.
Още щом влезе, без да поздравява, той отиде на бюрото на своя заместник, сграбчи го за реверите на сакото и така го дръпна нагоре, че шевовете на плата изпукаха.
— Айде сега признавай, копелдак гаден, на кого си издрънкал за контракта?
Предпазливо, за да не скъса костюма си, Лисо се опита да се освободи от тази чудовищно силна хватка, мънкайки:
— Но моля ви, Генерале, елате на себе си!… Че кой ще реже клона, върху който седи?!
Фрол го бутна назад в креслото и промърмори:
— Клона, върху който седи, казваш? Не, братко, клонът е мой и на него ти си една нищо и никаква клечица!… Е, добре де, знам, че може и да не си ти!
— Но какво може и да не съм аз?! — обидено възкликна Лисо.
— Изтекла е информация. При нас има някой, който се е раздрънкал. Една брънка от нашата верига е ръждясала.
— Ами естествено! Щом като се правят толкова дълги вериги!
— Не ме прекъсвай! Днес при нас дойдоха трима нафуканяци! Един от друг по-жилести и гърчави. Но очите им святкат като на Александър Матросов пред амбразурата на немския бункер. Седим ние с Тузик и кроим планове, а те ни предлагат да откупят всичко. При това предложението им беше направено така настоятелно, че Тузик едва-що не се подмокри. Е, поприказвах си с тях… Тръгнаха си кротко и възпитано. Но изглеждаха някак странни. Ако бяха от нашия бранш, веднага щях да ги надуша. Пък и не са местни…
— В Москва се е раздрънкал някой — заяви Лисо.
— Ще видим! — заплашително проточи Генерала.
— Само че да не стане късно?
— Я не прокобвай!
— Аз не прокобвам. Притеснявам се за работата, сърцето ми се свива!
— Това е добре. А сега слушай какво ще ти кажа, Лисо. С мене може да се случи всичко…
Лисовски чак подскочи от креслото си, но протестът му остана ням, защото Фрол с властен жест спря готовия да се излее от устата му поток от думи.
— Не ми губи времето с досадни дрънканици! Онова, което сега ще вземеш да ми редиш, аз си го повтарям всеки ден. На тоя свят всички сме смъртни. Така че, ако се случи нещо, недей да разчиташ много на Тузик — той е слабохарактерен. Колко години вече работи с нас „за родината“, а аз и до ден-днешен не мога да съм сигурен в него. Ще го притиснат мъничко и… пак ще вземе да мине в другия лагер. Но сега вече едва ли ще може, защото е затънал до шия в тая работа. Ти обаче не го оставяй да те командва, нека той да върви по твоята свирка, разбра ли?
— Разбрах.
— Някой трябва да го държи в ръцете си, той е безволев. И ако ти не го подчиниш на твоята воля, това ще направи Николаев. Тогава вече ще се простиш с контракта! А за по-голяма сигурност знай, че имам наследник…
— Син?! — ахна Лисо.
— Ако се съди по възрастта, можем да го наречем и син. Не роден, а приемен. Той ми е най-тайният бодигард и наемен убиец. Никой не го познава, но той знае всичко за всички, с които общувам. Ето, виж…
Генерала леко подхвърли на бюрото на Лисо сребристата половинка на акуратно разсечената американска монета.
— Разгледай я внимателно. Ако съдбата реши да ме прати на оня свят, моят наследник ще се яви с втората половинка на това доларче и ще ти каже какво да правиш!
И ето че той дойде, седи срещу него, сух и мускулест, млад и опасен. Чака Лисо — вечно вторият или третият, вечно прислужващият Лисо — да клекне, да сведе глава, за да се качи на нея поредният му господар. Интересно би било да се разбере доколко знае за контракта.
— Да, момко, спомням си, разговаряхме за тебе с Генерала. А що се отнася до работата, тя, както сигурно ти е известно, не е в особено розово положение…
— Спокойно, знам това. Впрочем можеш да ми викаш Гена, ако пък те интересува прякорът ми — Секача.
— Впечатлен съм. И кой ти го даде?
— Покойният ми татко — усмихна се Гена. — Както виждам, ти си доста впечатлителна натура, Лисо. Значи си вдянал и не се налага да ти доказвам, че Генерала живя, Генерала е жив, Генерала ще живее! Засега — в мое лице, в мутрата на прост капитан, но още не е късно, има време.
Александър Андреевич увери посетителя си, че е напълно удовлетворен от неговото доказателство, а сега остава да заздравят бъдещото си сътрудничество с коняк.
След кратката, но обилна почерпка той разбра, че Секача има доста неясна представа с какво се е занимавал приемният му баща, а за контракта, види се, изобщо не беше и чувал. И слава богу!