Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (3)

1.

Старши следователят по особено важни дела при главната прокуратура на Руската федерация Александър Борисович Турецки не се вписваше в колектива пазител на законността в страната. Бяла врана беше и заместник-главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов. Но той все пак беше по-възрастен от Турецки и за разлика от него — доста врял и кипял в тази следствена кухня, така че, съдейки по поведението му, човек не можеше да разбере веднага, че той е по-скоро бяла, отколкото черна врана. А „асът“ Турецки не умееше или просто не искаше да крие отношението си към онова, което колегите му наричаха помежду си „комплексно и неотстъпно използване на служебните правомощия“, а по-просто казано — вземането на рушвети и злоупотребата със служебно положение. Ето защо всички бяха наясно що за човек е Турецки: и колегите му, и началството, и престъпниците.

Именно поради тази причина никой никога и за нищо не молеше Александър Борисович, нито пък му изпращаше добронамерени обекти на правосъдието, които са в състояние да се отблагодарят за избягнатото наказание и затвора с някой хубав подарък дори според западните стандарти. Началството пробутваше на Александър Борисович тежките, понякога забатачени следствени дела и потриваше ръце в очакване, че високомерният Турецки най-после ще се провали с гръм и трясък, а разпространяваната с години легенда за супер следователя ще изчезне, подобно на облаче цигарен дим. Но досега той успяваше да се справи с повечето неща. Впрочем затлъстелите от подкупи държавни съветници на болното и сляпо руско правосъдие все пак смятаха това за положителен фактор: нали все някой трябваше и да разкрива престъпленията!

Турецки не четеше мисли от разстояние, така че не подозираше какво мислят за него колегите му и ръководството. За щастие той бе дошъл в Главна прокуратура от Московската градска прокуратура, където вече бе успял да се увери в собствените си възможности, за които и другите бяха добили много добра представа. Така че в редките часове, когато оставаше в кабинета си, Александър Борисович не търсеше приятелски и полезни връзки, а предпочиташе самотата или контактите с експерти и оперативни служители.

Наистина през последните дни, докато боледуваше Меркулов — негов стар приятел и учител, — на Турецки му беше донякъде трудно да издържа относителното си затворничество, макар и доброволно избрано. Именно поради тази причина той почти се зарадва, когато иззвъня директният телефон и смътно познат плътен баритон произнесе:

— Добър ден. Търся Александър Борисович Турецки…

— Слушам ви.

— Познахте ли ме, Александър Борисович?

— Момент, нека да си спомня…

Притеснен, че професионалната памет вече му изневерява, Турецки трескаво се опитваше да си припомни защо този глас му се струва толкова познат.

С весел, макар и донякъде попресилен смях събеседникът му прекъсна паузата:

— Мога да подскажа, че не съм общувал с вас нито като потърпевш, нито като заподозрян!

— И слава богу! — отбеляза Турецки.

— Сетихте ли се?

— Кажете, не сме ли учили някъде… заедно? — неуверено предположи Турецки.

— Горещо! — възкликна мъжът. — Помниш ли Бибата?

Сега вече Турецки си спомни. В представителния университетски отбор по самбо така наричаха своя комсомолски секретар Сергей Бибарцев.

— Ти ли си, Серьога?

— Същият!

— И как ме откри?

— От нужда, Саша, от нужда — въздъхна Бибарцев. — За жалост бившите съученици най-често се търсят повече по необходимост, отколкото от душевен подтик!

— За бивш състезател полутежка категория си взел да се изразяваш доста изискано, Серьога! — пошегува се Турецки.

— Е, нали знаеш, с какъвто се събереш…

— Хайде, казвай какви са ти проблемите.

— Разбираш ли, Саша, работата е доста деликатна.

— Искаш ли да измъкнеш някого от гьола?

— Не, не, какво говориш?! Не ти предлагам никакви сделки с твоите морални и наказателни кодекси! Но ако имаш възможност, ела при мен, разговорът не е за телефон.

— Къде?

— След пет минути ще дойде да те вземе кола…

— Охо! Толкова ли си се издигнал, Серьога?

Бибарцев се разсмя.

— И ти не си сред плебеите на великата империя!

Турецки не можеше да каже с точност колко време измина, откакто затвори слушалката. Във всеки случай, по-малко от десет минути.

Кратко иззвъня интеркомът. Турецки натисна бутона за свръзка. Секретарката отсечено съобщи:

— Александър Борисович, за вас пристигна кола… — И след кратка пауза добави с несдържано възхищение: — Черен линкълн!

„Охо — помисли си Турецки, — Бибата се рее по върховете!“

Докато се обличаше и прибираше в чантата си служебни формуляри, които можеше да потрябват в хода на разговора, секретарката успя да раздрънка на всички колеги и приятелки клюката — за праволинейния Турецки е пристигнала кола от суперкласа.

Александър Борисович слезе на улицата и несъзнателно погледна към прозорците: в оловносивите правоъгълници белееха неясни физиономии. „Я гледай — помисли си с ирония, — току-виж започнали да ме уважават. Ще си кажат: като е решил да се продава, измъкнал е добра цена!“

Зад волана на огромния блестящ автомобил седеше як, самоуверен младеж. Съдейки по всичко обаче, не беше от примитивните дебеловрати мутри.

— Вие ли сте Турецки?

— Да.

— Извинете, но трябва да ми представите някакъв документ.

Турецки разбра, че младежът не си придава важност, а просто следва нечии инструкции, но все пак не се сдържа да не реагира с малко високомерна, но иначе безобидна небрежност. Извади картата си, разтвори я и без да я изпуска, я навря пред очите на шофьора с думите:

— Извинете, но нямам право да я давам в чужди ръце.

— Качете се — кимна младежът.

Турецки се настани на разкошната седалка, където хлътна като в дълбок фотьойл, а брадата му се отпусна към гърдите и му придаде респектиращ вид. Може би затова попита по-заядливо, отколкото възнамеряваше:

— И какъв се явява нашият господин Бибарцев?

Младежът му хвърли бегъл поглед, в който се метеше известно недоумение.

— Той е банкер.

— Както изглежда, работата му върви добре?

— Вървеше нормално… — неопределено отговори младежът.

— А защо „вървеше“?

— Ами защото хора като вас никой не ги вика от добър живот.

2.

На улица „Народно опълчение“ линкълнът безшумно се плъзна под ниска арка и управляван от опитна ръка, елегантно влезе във вътрешен двор, където сред сивата маса от гаражи тип „раковина“ се издигаше ремонтирана с вкус триетажна частна сграда с красива фирмена табела по цялата фасада, където на руски и английски език бе написано „Банка Дук“.

— А защо „Дук“? — полюбопитства Турецки. — Да не би вашият управител да е от Одеса?

— Управител ни е Бибарцев. А „дук“ на английски значи херцог.

Турецки не можа да познае веднага Серьога в едрия и пълен мъж, облечен в скъп костюм със снежнобяла колосана риза и вратовръзка. Очилата, модел „Сенатор“ с блестящи рамки и стъкла придаваха официална отчужденост на иначе веселия му, дружелюбен поглед.

— Нима това сте вие, Сергей Николаевич? — искрено се изненада Турецки.

Бибарцев леко вдигна ръка с намерението да махне пренебрежително, но се сети, че ще наруши строгите линии на костюма и се отказа.

— Абе остави се! — каза той. — Надебелял съм като шопар! Затова пък ти изобщо не си мръднал! Обядвал ли си?

— Не още — призна следователят.

— Да идем тогава в стаята ми за отдих.

Качиха се на втория етаж, минаха през приемната, където секретарката, в крак с времето, седеше не зад тежка пишеща машина, а до компютъра, и влязоха в шефския кабинет, обзаведен доста скромно със стандартна офисна мебел в черно. От кабинета се отиваше не само в приемната. Замаскирана врата водеше в стаята за отдих.

Тук вече веднага се усещаше, че банката е солидна, или поне се демонстрираше подобен стремеж. В стаята имаше ъгъл с мека мебел, тапицирана с копринен плюш, голям телевизор „Филипс“ с плосък екран, хладилник, хладилно барче и двукрил гардероб. Турецки беше готов да се обзаложи, че вътре висят на закачалки поне половин дузина изгладени ризи.

Черната лакирана масичка, служеща обикновено за вестници и списания, сега бе разтегната в чест на госта и сервирана като за малък коктейл. В единия край бяха поставени различни видове коняк, водка и всякакви горещи и разхладителни напитки. Бяха сервирани и съответните мезета и деликатеси, красиво подредени в големи плата.

— Само не ми казвай, господин Бибарцев, че пируваш така всеки ден! — възкликна Турецки, обикаляйки около ниската, богато сервирана маса.

— Бих могъл и всеки ден, само че не ми остава време от работа. Сядай.

Турецки хлътна в меките обятия на дивана и сега масата не изглеждаше вече толкова ниска.

— Ще пиеш ли нещо, или ви държат строго? — попита Сергей.

— Коняк. От него после няма да лъхам на кръчма.

— Всичко зависи от количеството — философски отбеляза Бибарцев и отвори висока бутилка с издължено гърло.

За Турецки, който нямаше опит с вносните напитки, вкусът на гръцкия коняк почти по нищо не се различаваше от руските марки, но от учтивост, след като отпи глътка, важно поклати глава: сиреч усеща се високото качество.

— С колко време разполагаш? — попита Бибарцев, смучейки парченцето лимон след изпитата чашка.

— Час и половина — два.

— Достатъчно е. Значи няма да бързаме и ще можем спокойно да си поприказваме. А ти, Саша, не се стеснявай да си пиеш — както те докараха с колата, така ще те върнат в прокуратурата. Или където искаш да отидеш.

Бибарцев деликатно изчака Турецки да поутоли глада си, след което пристъпи към причината за срещата им:

— Трябва да се посъветвам с теб, Борисич…

— Разбрах вече. Какъв ти е проблемът? Да не те рекетират?

— Е, не, такива проблеми ние си ги решаваме на местно ниво. Работата е съвсем друга… Навярно не знаеш, че имам син. Много умно момче!

— Метнал се е на баща си — усмихна се Турецки.

— О, задминал ме е! Аз едвам понаучих английски, и то разговорно, а той вече пердаши два езика! И то на двайсет години!

— Че толкова ли е голям вече?

— Ами аз, Саша, съм по-стар от тебе с шест години, пък и се ожених в трети курс. Та моят Едик следва в Мюнхен, в Европейската школа по мениджмънт и маркетинг. Разбира се, обучението му е платено и на мен ми идва доста нанагорно. Но момчето не ме излага, добър студент е, получава стипендия и дори мисля, че работи, за да припечелва по нещо. Във всеки случай не ме врънка всеки месец за пари, както правят някои други. Но завчера ми телефонира по спешност извън графика…

Турецки въпросително вдигна вежди.

— Сега ще ти обясня — кимна Бибарцев. — Имаме уговорка да се чуваме веднъж на две седмици по едно и също време… Ама и аз какво го усуквам?! В неделя, през първата половина на деня, когато не съм зает в банката. Но виж, ако се случи нещо спешно и непредвидено и се налага да се свържем, тогава може да ми звъни по всяко време на денонощието — било в банката, било у дома. И ето че завчера той ми се обади тука. Телефонът ми е с факс и секретар, така че няма да ти преразказвам, просто го изслушай.

Сергей взе от полицата предварително оставената там касета и включи касетофона.

3.

През дългогодишната си практика Турецки бе слушал на запис гласовете на най-различни хора, така че понякога му се удаваше по гласа да определи характера на даден човек и дори в някои случаи да си представи неговата външност. Сега не само вникваше в смисъла на казаното, но се опитваше и да определи какво представлява Едуард Бибарцев. Тембърът му беше приятен, говореше твърдо и енергично като баща си. Но явно това не беше само наследствена черта. Сергей по всяка вероятност бе приучил сина си от малък да спортува и именно затова момъкът изглеждаше по-зрял от своите връстници.

„… Искам да ти кажа, татко, че Димка практикува ускорена медитация. Отидох там, за да видя как стоят нещата, и нищо не ми направи кой знае какво впечатление. Но по едно време при мене дойде техният гуру и взе да ме разпитва кой съм и откъде съм. И разбираш ли, татко, какво ме гипсира? По принцип на никого не съм споменавал нищо за твоята работа, както се бяхме уговорили. Така че аз си казах само фамилното име, защото Дмитрий вероятно му бе доложил анкетните ми данни. И тогава тоя гуру директно ме попита: вашият баща не се ли занимава с еди-какво си и еди-що си? По принцип беше глупаво да отричам, нали? Но когато взе да се интересува за оборота на банката, кои са вложителите, кредиторите, дебиторите, кои са чуждестранните партньори — веднага се стегнах и се престорих на ударен. Обаче ме обзе съмнение. Защото такава секта съществува и в Москва. А тук, в Германия, по едно време с тях имаше някакъв скандал… С една дума, взех адресчето на московския филиал и утре сутринта заминавам, идвам при теб. До скоро виждане…“

Записът свърши.

Бибарцев изключи касетофона и попита:

— Навярно имаш някакви въпроси?

— Естествено. И първият е: пристигна ли синът ти?

— Не.

— Вторият: търси ли го по телефона в Германия?

— Търсих го. Днес се обадих…

— И какво?

— Казаха ми, че е взел разрешение да отсъства за три дни и е заминал за Москва.

— С влак или със самолет?

— Не ми казаха. Не знаели.

— Но така или иначе той трябваше и в двата случая вече да е тук. Нали?

— Е, има още малко време. Ако е тръгнал с влака…

— Защо е записан само неговият глас?

— Защото тогава отсъствах от банката и Едик ми е оставил съобщението на телефонния секретар.

— Ясно. А защо синът ти, вместо да си гледа учението, е тръгнал да се шляе по разни секти? Какъв е тоя гуру? И кой е Димка? Запомни ли всичките ми въпроси?

— Да — леко се усмихна Бибарцев. — В същата последователност ли да отговарям?

— В каквато си щеш.

— Та значи така. Едуард не тръгна по моите стъпки в спорта. За него самбото е скучно занимание. Захвана се с карате. И знаеш ли, доста е добър. Дори искаха да го вземат в секцията по кикбокс, но аз се възпротивих, пък и той бе достатъчно разумен, за да откаже. Може би знаеш, Саша, че всички тези източни побойници са зациклени на тема философия, мистика и тем подобни неща. Ако при нас в самбото най-важни бяха физическата подготовка и техниката, то при тях, в каратето, това са само началните етапи към съвършенството. Дори имат такова поверие… или легенда, не знам как точно да го нарека. Те твърдят, че изтощителните тренировки, съчетани с дълбока и усърдна медитация и самовглъбение, могат да доведат до просветление. А след него ставаш просто непобедим. Изобщо няма нищо общо с нашето „сгащят ли те натясно, не можеш да мърдаш“, нали? И откровено казано, не знам дали в тази мистика няма някакво рационално зърно. Докато беше в Москва, Едик посещаваше кришнарите и разни други, но все казваше, че не му харесва… Какви бяха другите въпроси?

— Гуруто и Димка.

— Ъхъ. Гуру е духовен учител във всички будистки секти. Нещо като нашите свещеници. А Дмитрий Лоев е колега на Димка, учат в една група. Безделник като баща си.

— А какъв е баща му?

— Заема сладка длъжност в президентството.

— Май не съм чувал да има такъв…

— Нали ти казвам, на сладка длъжност е. Май не фигурира никъде, но държавната заплата му стига, за да издържа синчето си да следва в Мюнхен.

— Ясно — кимна Турецки. — Знаеш ли поне как се казва сектата?

— Че откъде да знам?!

— Добре. Тогава се опитай да ми обясниш защо и кой би могъл да прояви интерес към твоята банка. И каква полза може да търси от нея някаква си религиозна секта?

— Хайде пък и ти, Саша. С какво може да е интересна една банка? С парите си, естествено. Някои имат нужда от голям кредит, други — от платежоспособен партньор… пък и малко ли неща могат да се правят съвместно с една банка. А нашата е съвсем нова. С никого не сме влизали в сериозни конфликти. В самото начало чеченците ни бяха хвърлили око — искаха да взема техен човек за свой заместник. Но докато ги баламосвахме, започна войната и те вече нямаха време да се занимават с нас. А виж, тия сектанти най-вероятно търсят възможност за някакъв шибан кредит или поръчителство: с други думи, в случай на нещо „Дук“ да покрие разходите по тяхната сметка. Нали сега всички се врат в политиката, като че тук не е Горна Волта с ракетите, а същински Клондайк! По-добре кажи какво ще ме посъветваш.

— За банката — нищо, ти си специалистът. Но за сина си може би трябва да подадеш официално заявление в милицията — да се обяви за издирване…

— Всичко това го разбирам — упорито врътна глава Бибарцев. — Но не бих искал да се вдига шум…

— Защо? Да не би момчето ти да има досие в милицията?

— Абе не, боже опази! Но разбираш ли, ако започнем да се разтакаваме по обичайния ред, това непременно ще се разчуе. А всяка негативна информация неизбежно ще се отрази върху имиджа на банката. С ума си човек разбира, че това е личен проблем и фирмата няма как да пострада, но просто подсъзнателно търси други начини да реши проблема.

— Не си ли мислил да се обърнеш към някоя частна детективска агенция?

— Винаги мога да го направя!

— Тогава има само такъв вариант: по смисъла на член 127-ми от процесуалния кодекс ще възложа на някого от криминалната милиция да се заеме с издирването. Ще докладва само на мен, а не на прекия си началник. Така хем работата ще върви интензивно, хем няма да се стига до излишна гласност. Но трябва да е човек, на когото може да се има доверие. Откровено казано, аз вече нямам такъв приятел в криминалната…

— Загина ли? — след кратка, но съчувствена пауза попита Бибарцев.

— Какво говориш, пепел ти на езика! Не се разбра с началството и си откри частна детективска агенция. Какво пък, ако държавните чиновници не си свършат работата, можем да се обърнем към него. Добър професионалист е и не е задник…

— Чакай, струва ми се, че имам предвид един, на когото може да се разчита — замислено произнесе банкерът. — И работи точно във вашата Московска криминална милиция…

— Какъв е?

— Оперативник. Капитан Майер.

— Майер ли?

Турецки познаваше почти всички инспектори от градската криминална милиция, но това име чуваше за първи път.

— Отскоро е в Москва — поясни Бибарцев. — Одески немец, което само по себе си е вече колоритно!

— Добре. Поприказвай с него. Ако се съгласи, обади ми се…

 

 

В същия великолепен автомобил на път към Главна прокуратура Турецки си мислеше дали той самият би имал толкова здрави нерви, че да търси детето си, макар и вече пораснало, без да вдига шум, само и само да не пострада източникът на забогатяването му? И не можеше да си отговори еднозначно.