Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (27)

2.

Скоро се чуха тежки стъпки. В рамката на вратата първо се появи масивната фигура на Сергей Бибарцев, а когато той вече бе седнал на мястото си, в стаята бавно влезе и Бибарцев-младши. Щом съгледа Турецки, колебливо се поспря, после без да поздрави, отпусна стройното си мускулесто тяло на стола до вратата.

Сергей извади от хладилника запотена бутилка минерална вода, подаде я на Турецки и каза:

— Надявам се, сега можем да започваме?

— Разбира се. Моля да ме извиниш за капризите, но може би разговорът ни ще бъде дълъг и ще ми пресъхне гърлото. Нали не съм адвокат, не съм свикнал дълго да говоря…

— Добре де — махна с ръка Бибарцев-старши.

— Значи положението е следното. Вие, Сергей Николаевич, се обърнахте към мен с молба негласно да проверя служителите във вашата банка във връзка с изчезването на големи суми от банковите авоари…

— Защо започваш така протоколно?

— За да се записва всичко на магнетофона, Сергей, при положение че е включен в момента.

— Ами, притрябвало ми е да го включвам! Това си е вътрешна работа… или греша?

— Вътрешна е, разбира се… По моя молба при вас дойде един мой бивш колега. Под предлог, че е ревизор от финансовия отдел на кметството, той мина през всичките ви служби, навсякъде си пъхаше носа, особено често се отбиваше в отдела за компютърни операции, където е забранен достъпът не само за клиенти, но и за останалите служители на банката. Освен операторите само вие, Сергей Николаевич, и вашите заместници имате право да влизате там. Нали така?

— Да. Но защо ми разказваш неща, които знам по-добре от тебе, нали аз съм въвел тоя ред?

— Както се установи, има още един човек, който влиза свободно в помещенията за компютърен контрол.

— Какво?! Още сега ще извивам завеждащ отдела и ако това се окаже вярно, на секундата ще го изхвърля!

— Не се горещи, почакай малко. Първо изслушай всичко докрай — помоли го Турецки и бегло погледна към Едуард.

Той седеше с каменно изражение на лицето и вяло прехвърляше с дългите си пръсти зърната на кехлибарена броеница.

— Моят специалист е наблюдавал известно време тоя човек и е установил, че в определени дни отива да обядва малко по-рано, отколкото е редно, и то не другаде, а в една скъпа, но доста безвкусно обзаведена закусвалня. Сега е модерно да ги наричат „грил бар“. Там набързо хапва и пийва нещо, флиртува с барманката, а след това се обажда по телефона от служебната й стая. При това, както заяви в показанията си тази млада жена, която волно или неволно се е вслушвала понякога, всички разговори са били делови — за сметки, суми и всякакви неща, изразени в цифри. Също така й направило впечатление, че нейният постоянен клиент говори с преправен глас, сякаш се закачал с някого или искал да го заблуди. Да знаете случайно, Сергей Николаевич, кой от вашите служители може да имитира гласа ви?

Бибарцев-старши озадачено впери очи в него, гледа го известно време, после поклати глава:

— Нямам представа! Защо?

— Защото операторите от компютърния отдел заявиха под клетва, че всички разпореждания за превеждане на кредити или платежни суми чрез компютърната мрежа те получават само от вас или от вашите заместници. А заместниците ви са длъжни да дават нарежданията си само в писмен вид, тоест оформени като заповед, и то парафирана от вас, господин управител. И само вие единствен, Сергей Николаевич, можете да правите това дори и по телефона. Ползвали ли сте тая своя привилегия?

Бибарцев потърка с длан челото си.

— Фактически не съм. Може да се е случвало веднъж или два пъти…

— Разумно сте постъпили, като не сте злоупотребявали с тази съмнителна привилегия, но грешката е, че тя изобщо е била въведена тук. Именно от това се е възползвал крадецът. Имитирайки гласа ви по телефона, той е давал съответните разпореждания в отдела и е бил толкова сигурен в спазването на банковия режим, че никога не е проверявал дали са изпълнени нарежданията му. Затова пък ние направихме проверката.

— И? — нетърпеливо го подкани Сергей Бибарцев.

Едик бе престанал да се занимава с броеницата и също внимателно зачака отговора.

— Точно в дните, когато вашият артистично надарен служител е ходил в закусвалнята, операторите са получавали нареждане от шефа на банката за превеждане на някакви закодирани суми по не по-малко закодирани сметки. Вие сте станали жертва на собствената си секретност: тъй като всичко е изразено в кодове — цифрени, буквени и най-различни други, — твърде сложно е веднага да се проследи къде и кога са отивали парите. А тъй като крадецът е обирал своята банка, никой не е повдигал въпрос и затова толкова време нищо не сте знаели. Ние се наехме и с тая работа. Установихме, че сумите са били превеждани в Съединените американски щати.

— Нищо чудно: нашата банка работи с някои големи фирми и банки, които инвестират в Русия… — започна с известна нотка на гордост за своята рожба управителят, но изведнъж се сепна: — Какво?! Да не искаш да кажеш…

— Не, не — бързо го прекъсна Турецки. — Пипалата ми не стигнаха толкова далеч. Ще ти оставя номера на сметката, по която са били превеждани парите в дните, когато твоят служител е обядвал в закусвалнята. Съвкупната сума от направените преводи точно съответства на липсите от твоите авоари.

— Кажи ми кой е? — процеди Сергей Бибарцев, сграбчвайки една бутилка.

— Чакай малко. Всяко нещо с времето си…

— Виждаш ли, Едик, какви неща стават?! — възкликна с дълбоко огорчение бащата. — И после имай доверие на хората!

Александър Борисович с неприкрито любопитство впери очи в Едуард. А младежът запази нехайния си вид, като избягваше да го поглежда, както и да среща погледа на баща си.

— Налага ми се да поизляза, татко — небрежно подхвърли той, прехвърляйки зърната на броеницата си.

— Чакай! — вместо бащата строго му каза Турецки. — Постой още малко, свършвам вече. И така, след като разполагахме вече с цялата гореизложена информация, ние подложихме за един ден вашия крадец на скрито наблюдение. В един от своите определени дни, поредния след последното изпомпване на пари от вашата банка към тази в Америка, нашият обект отиде в централната поща и даде поръчка за телефонен разговор с Лос Анджелис. С кого разговаряхте там, Едуард Сергеевич?

— Какво? Какво? Какво?!…

Втренчил очи в Турецки, потресеният Сергей Николаевич Бибарцев извикваше своето „какво“ всеки път по-високо и по-високо, сякаш участва в някакъв конкурс.

Едуард бавно се надигна от стола, после протегна ръка към дръжката на вратата.

— Слушай, момче, ако сега избягаш от тук, аз ще издам заповед за твоето арестуване — парира замаскирания му порив Турецки.

— Арестуване ли? — уморено и глухо повтори като ехо Сергей Бибарцев.

— Извини ме, Сергей Николаевич, но до последния миг протаках разговора, с надеждата, че той сам ще ти признае, и ще ни избави — както тебе, така и мен — от този неприятен разговор. Онзи ден го извиках в прокуратурата, намерих благовиден предлог за това, разказах му, че по твоя молба сме търсили злосторника и накрая сме разкрили, че това е той. Едуард ми даде покъртителни обяснения защо са му трябвали тези пари и обеща лично да ти разкаже всичко, така че вие двамата помежду си, без чужда намеса, да разрешите семейния си проблем. Но ти разбираш, че моята професия не предразполага към излишна доверчивост. Ето защо когато се убедих на следващата сутрин, че той изобщо няма намерение да ти признае каквото и да било, отново наредих да го наблюдават. И какво мислиш? Вместо да дойде при теб с чистосърдечно признание, вчера той преведе най-голямата сума по американската сметка. Осми поред превод в продължение на три месеца.

— И заради моите пари ли нареди да го следят? — глухо попита Сергей Бибарцев. — Не беше ли по-разумно да ми се обадиш? Тогава нямаше да ми отмъкне тези двеста и петдесет хиляди долара.

— Майната им на парите ти, Серьога, хич не ми дреме за тях! — възмутено възкликна Турецки. — Твоят проблем е, че си отгледал син, който те краде. Но виж, че той се опита да ме убие, като сложи бомба в колата ми — това вече много ме засяга! И когато го изпратя на съд за покушение срещу длъжностно лице, хищните адвокати ще изсмучат от таткото банкер два пъти повече, отколкото е отмъкнал синът! И пак нищо няма да постигнат. Държавата би проявила снизхождение, ако беше убил на улицата случаен минувач, но тя не прощава, когато посягат на нейната собственост, респективно — служител. Ти го знаеш много добре!

Бибарцев ровеше нещо в джоба на сакото си. Неприятно беше да го гледа човек — така се бе разкривило лицето му, дали от болка, дали от злоба, а може би и от двете едновременно.

— Да не търсиш лекарството си? — разтревожено се надигна Турецки.

Вместо отговор Бибарцев-старши измъкна от джоба си малък черен пистолет, стана и направи крачка към него. Оказа се, че погледът му е вперен в сина му. С мрачен израз на лицето той процеди през зъби, пръскайки слюнки:

— Значи сереш в собствената си чиния, така ли, гадино мръсна?!… Ще те застрелям като куче!…

Турецки сграбчи ръката му с пистолета и се опита да я извие, но и Сергей Бибарцев не беше забравил все още самбистките хватки. Двамата се заборичкаха тромаво над масата, събаряйки бутилки, чупейки чинии и чаши, докато в един момент Турецки успя да извика на Едуард:

— Разкарай се от тука!

Бибарцев-младши не чака да му повтарят. Вратата се хлопна след него, сякаш с голямо удовлетворение.

Сега вече Сергей Бибарцев с известно облекчение остави Турецки да му отнеме пистолета.

— Малко преувеличих, че ще го дам под съд, Серьога. Не съм предявявал никакви обвинения, но всички улики са налице. Нека се вразуми, тогава ще забравя всичко… И… обади ми се, ако ти потрябвам за нещо.

Турецки напусна кабинета, сподирен от любопитни погледи. Беше почти сигурен, че Сергей няма да му се обади. Никога. А на двора най-внимателно огледа колата си, дори отвори капака на двигателя.

3.

Останалата част от деня мина за Турецки в напрегната работа, не в интереса на конкретен човек, а както му се искаше да вярва, за благото на Русия. А ако се вземе предвид, че част от работното му време мина в делови разговор с младия и приятен Олег Величко, можеше да се направи извод, че не всичко на този свят е толкова лошо.

— Какво ново, Олег? Изпрати ли някакво съобщение нашият злостен нарушител на трудовата дисциплина Марк Майер?

— Той е в страната на гейшите! — мечтателно произнесе Величко. — Така че докато не му се изтощи либидото, не чакайте вести. Но, общо взето, скоро ще го разкрият.

— Защо?

— И японците като нас са подгонили църквата „Пътят на истината“.

— Хайде стига, няма да ти издигнат паметник като първооткривател на нейните злодеяния.

— А, хич не ми и трябва! Предпочитам да взема еквивалента му в парично изражение.

— Уви, и това няма да те огрее. Така че кажи ми по-добре откри ли нещо интересно за Дмитрий Лоев. Нали обеща да проучиш въпроса.

— Александър Борисович, вие трябва да оцените моите неуморни старания! — тържествено започна Олег.

— Честно казано, не мога да ги оценя в пари!

— Е, това ми е ясно, разбира се. И така, Дмитрий Олегович Лоев наистина е една изключителна личност, което потвърждава максимата: природни дарби, плюс добро, нека го кажем дори елитно образование — и ние имаме пред себе си един двадесет и пет годишен мъж, който владее отлично английски и немски, доста успешно овладява и японски, а е следвал в едно от най-престижните учебни заведения в Щатите…

Турецки си спомни какъв беше той самият на двайсет и пет години. Точно на тази прекрасна възраст постъпи като стажант-следовател в Московската градска прокуратура. И тогава не знаеше добре английски, но сега вече съвсем го беше забравил. Не беше следвал в чужбина, пък и зад граница бе излизал само два пъти.

— Дима Лоев има още едно предимство, Олег: извадил е късмет с баща.

— Вярно, но ако беше просто някакъв дебил с високопоставен баща, едва ли щеше да следва в чужбина.

— Няма да споря с тебе, макар че там с пари всичко можеш да постигнеш. Извинявай, че те прекъснах…

— Известно време Дима е следвал в Щатите, а после се е върнал у нас. Това е било когато баща му дал благословията си за откриването в Русия на филиал от църквата „Пътят на истината“ и Японско-руския университет към нея. И както по-рано правеха князете, Лоев уредил сина си на работа във филиала, за да се заздрави нашата взаимна дружба и сътрудничество. Там младият Лоев работи при господин Сейтьо Ямада и същевременно усъвършенства японския език. Знаете ли, Александър Борисович, хрумна ми една версия, може ли да ви я кажа?

— Дори трябва.

— Дали Дима Лоев го е намислил сам, или някой му е подсказал, но докато е работел във филиала, той е присвоявал пари от сектата и ги е изпращал в Америка!

— Продължавай — ободри Турецки младия си колега.

Всичко това му се струваше познато, както биха го нарекли психиатрите — „дежа вю“.

— Малко преди ние да се заемем с християнско-будистката църква, Дима заминава в Германия, а по-късно в САЩ, и си остава там.

— Искаш да кажеш, че интересът на нашето ведомство към сектата и неговото заминаване не е случайно съвпадение?

— Имам такова подозрение. Нали бомбардирахме за разрешение всички институции и стигнахме дори до президента. А когато по върховете са решили най-после да ни развържат ръцете, Олег Лоев съвсем спокойно е могъл да предупреди синчето си да се маха от оная дивотия…

— Ти пита ли го дали е така?

— Лоев ли? Макар да не подхожда на служебното ми положение, направих известни опити. Но получих отговор в дежурната канцеларска форма: че както бащата, така и синът не са опетнени с нищо, за което свидетелства дори фактът, че момчето е било взето на работа в един от филиалите на такава престижна американска фирма, каквато е „Микроком“. Дори беше посочен телефон, на който мога да се обадя и да почерпя сведения от първа ръка.

— Ти обади ли се?

— Не още.

— Защо?

— Мисля си, че оттам няма да ми кажат истината, просто така, напук. Пък и ме е страх от началството: когато се получи сметката за разговора с Лос Анджелис, направо ще ми разкажат играта!

— Какъв разговор?

— Ами с Лос Анджелис, това е град в Съединените щати, кой…

— Я стига! Не съм олигофрен! Не се подигравай с висшестоящите!

— Извинете!

— Трябва да добавиш и „ваше благородие“! Я дай номера.

Олег прелисти бележника си, намери визитната картичка със записания номер и му я подаде.

Сега вече Турецки си обясни онова смътно чувство, което го бе тормозило: телефонният номер съвпадаше с номера, на който се беше обаждал в Лос Анджелис Едуард Бибарцев. Означаваше ли това, че той е имал нещо общо със сектата? Със сигурност. Нали го бяха открили в едно от нейните общежития. А дали Бибарцев и Лоев се познават? Твърде възможно е да са били в Германия по едно и също време и на едно и също място.

Следователят Турецки си набеляза конкретните задачи за следващия ден. На първо място трябваше да се обади в Лос Анджелис, а после да се срещне с Олег Лоев и Едуард Бибарцев.

4.

На другия ден обаче неочаквани събития промениха всичките му планове. До десет часа сутринта той прави опити да си определи среща с Олег Лоев, но неговите помощници така и не благоволиха да го свържат с члена на Съвета за безопасност към Президентството, оправдавайки се, че шефът им е твърде претрупан с работа. Опитът да се обади в Лос Анджелис също не се увенча с успех: след поредица от пращене и писукане на факс, търсеният номер го свърза с телефонен секретар. От банката отсъстваха и двамата Бибарцеви, баща и син. Докато деликатният Турецки се колебаеше дали да не се обади в дома на Бибарцеви, иззвъня директният му телефон.

— Ало! Слушам.

Високият и ехтящ глас на някаква телефонистка равнодушно се осведоми дали това е еди-кой си номер и дали се обажда еди-кой си човек. След като получи лаконичен, но изчерпващ интереса й отговор, телефонистката каза:

— Момент, сега ще разговаряте с Япония…

Турецки чак се изпоти от вълнение, но вместо очаквания глас на Марк с тъничко гласче се обади някакво момиче:

— Господин Турец… ки ли е?

Съдейки по произношението на „р“, родният език на това момиче беше немският. „Ама какви ги върши тоя Марк в Япония?“, с весело раздразнение помисли Турецки и завика в слушалката:

— Да! Да!… На телефона!

— Това е съопчение от господин Марк… Лизо намерен… и сто… ка. Си-га труд-но зами-нава от тука. Тря-бва помогнете…

Явно тя четеше от някаква бележка, написана на руски език от Марк.

— Къде е Марк?

— Ферцайунг… их ферштее зи нихт…

Докато Турецки се мъчеше да разбере какво му казва — извинете, не ви разбирам, — връзката прекъсна.

Впрочем, това вече нямаше значение. Той вече знаеше най-важното — Марк е жив, Лисовски и плутоният са намерени, а тоя калпазанин си е спечелил съучастница, която вероятно е отмъкнал от някое почтено бюргерско семейство.

Турецки отиде при главния прокурор на Русия, готов да спори и настоява, че се налага спешно да замине за Япония, макар че аргументите му да бяха такива, че спорът можеше да приключи само с решението да бъде командирован. За негово учудване и изненада главният веднага се съгласи, нареди да му бъдат изготвени всички документи за командировката в Япония, като добави, че е дошъл точно навреме, защото ще пътува в състава на делегация от юристи, която отива в Япония с цел да изкаже извиненията на руската страна, че хора от правителствените кръгове са допуснали в Русия агенти на онова чудовище Тацуо Като.

Едва в самолета Турецки се сети какво все пак бе забравил да свърши: да пусне заповед за арестуването на Едуард Бибарцев.