Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (24)

2.

Турецки лесно измисли начин да бъде привикан в прокуратурата Едуард Бибарцев, който навремето бе членувал в сектата „Пътят на истината“. По негово нареждане Олег Величко, разследващ дейността на тази секта в Москва по член 227 от Наказателния кодекс на Руската федерация, изпрати призовка на гражданина Бибарцев, Едуард С. да се яви като свидетел.

И ето че Турецки отново се озова сред познатите родни стени и неволно започна да вдишва по-дълбоко въздуха, за да усети атмосферата, докато върви по коридорите на Московската градска прокуратура. Разбира се, „родни стени“ е доста пошло определение и звучи глупаво. Как може да се нарекат „родни“, дявол да го вземе!… Макар че, от друга страна, като се сравни къде е прекарал повече време — вкъщи, на дивана, или тук, в следствения кабинет, мръщейки чело от напрежението и тютюневия дим, — ще се окаже, че всъщност човек прекарва живота си в службата, а у дома се връща само да пренощува. В периода, когато следствията се водеха от „големите специалисти“, с този факт бе прието да се гордееш и да се хвалиш: сиреч вижте ме колко съм добър, работя направо денонощно! А кому е притрябвала такава работа? Дали поне някой е изчислил кога свършва ползата от тия бдения, за да не висят тука хората и да се потят напразно? Нещо повече — да съсипват здравето си, да вредят на себе си? А и на Делото — с главна буква!

На скамейката до вратата на Величко седеше едър мускулест младеж, облечен по модата, възприета от новите руски бизнесмени: елегантни, но непригодни за кишаво време обувки, тъмносин костюм от блестяща коприна под дългото разкопчано палто.

— Едуард Сергеевич Бибарцев? — попита Турецки.

— Да — спокойно и учтиво отговори той, но без да става.

— Заповядайте, влезте.

— Но мисля, че стопанинът на кабинета е вече вътре, а той още не ме е поканил.

— Няма значение, сега вече можете да влезете.

Влязоха.

Олег приветливо кимна и им посочи столовете, с други думи — заповядайте, седнете. После провери дали е прибрал всичко от бюрото си, облече униформеното прокурорско сако с отличителни знаци на юрист втора степен и пристъпи към Турецки с предварително изписана на лицето извинителна усмивка:

— Александър Борисович, с кола ли дойдохте?

— Да, с моята.

— Колко жалко!

— Защо, какъв е проблемът?

— Трябва да прескоча до едно място, а всички служебни коли са в движение. Нямам време да викам такси.

Турецки извади ключовете от джоба си и ги подаде на Олег.

— Вземи моята бричка тогава.

— Но моля ви се!

— Взимай ти казвам! Танто за танто: ти ми даваш кабинета си, а аз — колата.

Олег взе ключовете.

— Ами как, Александър Борисович…

— Лесно ще я намериш — веднага разбра въпроса му Турецки. — Паркирал съм я до входа. Яркочервена лада…

И като му каза номера, набързо го изпрати до вратата. Беше малко пораздразнен, защото решаването на подобни въпроси в присъствието на външен човек, който най-вероятно ще бъде подследствен, нарушава донякъде създаденото напрежение от бъдещия разпит, което не е желателно. Особено пък ако този човек има какво да крие.

3.

Ето ги вече сами.

Турецки, седнал зад бюрото, Едик — на стола, почти пред него, но само почти. Засега ще бъде разговор, а не разпит, реши Турецки. Той удължи паузата, за да се увери, че напрежението не е спаднало.

— Извинете, може би нещо не съм разбрал — заговори с привидно спокойствие Бибарцев-младши. — В призовката пише, че ме викат при следователя Величко. А доколкото разбрах, той излезе по някаква работа. Вие кой сте?

„Усетила е комшийската котка чие мляко е изпила! — удовлетворено си помисли Турецки. — Ако и съвестта ти беше чиста като тези елегантни обувки, има ли значение кой и къде те е извикал…“

— Аз съм старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура — нехайно се представи той. — Със звание старши съветник от правосъдието. Името ми е Турецки.

Едик преглътна слюнката си.

— А… всъщност по какъв въпрос съм тук?

— Кажете, ако обичате, защо така изведнъж, по средата на семестъра, прекъснахте следването си в такова престижно учебно заведение и се завърнахте в Русия?

— Това важно ли е?

Като не получи отговор, който да го ориентира, Едик се замисли, а след близо цяла минута поде бодро и безгрижно:

— За всяко нещо обикновено има по няколко причини. Но щом толкова ви интересува… Там е по-трудно да се учи, отколкото тук. Просто се чувствах уморен и се уплаших, че без да си почина, няма да се справя. Затова реших да прекъсна за известно време.

— А защо в молбата си до ректора сте писали, че искате отпуска по домашни причини?

„Да, взе да се върти на стола — отбеляза си Турецки, който скришом наблюдаваше всяка реакция на Бибарцев. — А това значи, че се е разтревожил: какво толкова ни интересува неговото пребиваване в Германия?“

Но Едик нямаше намерение да се предава бързо и с широка усмивка отговори:

— Нали разбирате, че не мога да посоча истинската причина? Това би означавало сам да се закопая! Така че писах в молбата си най-шаблонното у нас обяснение.

— Ясно. И какви са плановете ви за в бъдеще? Ще се върнете ли наесен в Германия, или ще останете тук?

— Такива въпроси ми задавате, сякаш сте решили да ме наемете и сега се пазарите с мен!

— А имате ли цена?

Едуард замълча, а след малко каза:

— Очевидно съм загубил нишката на разговора…

— Разговорът още не е започнал, Едуард Сергеевич, това все още е само за загрявка. Сега ще ви разкажа някои неща, а после, ако се наложи, ще ме коригирате. В момента вие работите в банка „Дук“ като програмист на IBM. Управител на банката е вашият баща. Преди известно време той ме помоли за една приятелска услуга. Установил е, че от банката се източват пари. При това кражбата се извършва по толкова прост, колкото и — човек би казал — невъзможен начин. По компютърните мрежи злосторникът прониква в банковия сейф въпреки всички електронни кодове и присвоява стотици хиляди долари. Всичко това е възможно поради, така да се каже, сляпото доверие в компютъра. В банка „Дук“ всички крупни финансови операции се осъществяват по закодирана система. Тоест за да прехвърли парите от една банка в друга, човек трябва да знае кодовете, които се променят всеки ден. А кодовете се променят от управителя и неговия заместник, съответно те ги съобщават на операторите, които от своя страна уведомяват при нужда клиентите, които имат открити сметки в банката. И по този начин се извършват абсолютно всички сделки. Но някъде в тази верига има пробив. Управителят започва негласна проверка на своите сътрудници. Оказва се, че заместникът му и операторите нямат пръст в тая работа. Заместниците просто няма защо да грабят собствената си банка, не са наемни работници, а съпритежатели на контролния пакет от акции на акционерното дружество, каквото всъщност представлява банка „Дук“. Тримата оператори също бяха проверени от нас. И отново се оказа, че за тях е по-изгодно да работят честно за баща ви, поне засега. С други думи, няма конкретен виновник, а нещо като „зъл дух, братлета!“, ако цитирам героя на един стар филм. Та така, баща ви се обърна към мен за помощ. Аз не можех да му откажа и му изпратих един добър специалист. Той поработи при вас един ден и ми донесе доклада си. Разбирате ли? Не докладва на баща ви, защото това ще го убие, а на мен. А от този доклад става ясно, че паричките от дълбокия-предълбок джоб на татко си измъква не друг, а вие, Едуард Сергеевич…

Външно Бибарцев-младши възприемаше чутото съвсем равнодушно, но твърдият израз на скулестото му лице сякаш се вкаменяваше още повече под тежестта на изказаните обвинения.

— Вие сте действали като прословутия петербургски математик Владимир Левин, който открадна по компютърните мрежи над десет милиона долара от сейфа на американската Сити банк… Известен ми е дори номерът на сметката, по която сте превели по-голямата част от парите. За себе си ли работите, или за някой друг?

След доста дълга пауза Едик попита:

— Може ли чаша вода?

— Моля, сипете си.

Разплисквайки водата, той си наля от гарафата една чаша, изпи я на две-три глътки, върна чашата върху подноса, старателно избърса устните си с голяма белоснежна носна кърпа и едва чак след това попита:

— Мога ли да разчитам, че няма да отидете при баща ми?

— Най-напред трябва да узная причината за тази постъпка.

— Няма никаква причина! Колкото и да ми отпускаше старият за лични разходи, според европейските норми това са нищожни пари, седмичната заплата на най-неквалифицираните работници. А човек може да си намери съответните добри приятели и познати не в клас, над учебника, а в елитните клубове и заведения. Наистина баща ми урежда най-различни презентации, но на тях обикновено се събира най-отбрана паплач от журналисти и властници. Навярно той си въобразява, че в Германия всички бачкат като него. Бачкат, само че ония, които са на работа. А другите си гледат само живота! Та ето защо ми трябват тези пари! Вашият спец успял ли е да разбере, че аз ги внасям не по текуща сметка, а на срочен влог, само за лихва? Ето, това всъщност са причините. А, трябва да добавя също, че в никакъв случай не искам да живея и да работя тук. Независимо от всички реформи.

— Разбирам — почти съчувствено произнесе Турецки.

— Значи няма да отидете при стария? — повтори въпроса си Едик.

— За разрешаването на този проблем има няколко варианта. Първият и най-желаният според мен е вие лично да разкажете всичко на баща си. Вероятно той ще ви се накара едно хубаво, но после ще потули работата, като замрази тези пари за известно време, а с тях вие ще започнете самостоятелен бизнес някой ден. Най-напред обаче той ще ми се обади да попита дали не съм открил нещо. Аз ще го уверя, че засега не съм. А той ще ми заяви, че вече няма нужда да разследвам случая… и така баща ви ще бъде спокоен, че никой не е узнал за неговия позор. Вторият вариант, господин Бибарцев, е аз да му разкажа случилото се. Не се знае какъв ще бъде резултатът от този разговор, впрочем нещата може да се развият както и в първия вариант, но вече с цената на загубеното достойнство и доверие. Третият вариант: вие ще измолите от мен честната ми дума, че няма да ви издам. И аз ще удържа на думата си. Но ако продължите да крадете пари, баща ви ще наеме друг специалист и всичко ще свърши пак така, ако не и по-зле. Имате ли въпроси?

— Защо баща ми се обади точно на вас?

— Това не е толкова важно, но ще ви отговоря: защото навремето заедно тренирахме самбо.

— Ясно. А ще ми дадете ли време да си помисля?

— Само до довечера. Иначе от утре сутринта започва вторият вариант.

— А къде мога да ви намеря? Тук ли?

— Не. Кабинетът ми е в Главна прокуратура.

Турецки му подаде визитната си картичка, на която бяха отбелязани адресът и телефонът му.

— Непременно ще ви се обадя още днес…

Сега вече Едик приличаше на хлапак, смъмрен от кварталния.

— Непременно ми се обадете — кимна следователят.

Бибарцев си тръгна, а Турецки не можеше да се отърси от впечатлението, че младежът си отива не с чувство на благодарност, а по-скоро с някаква притаена злоба към него.

Александър Борисович се разходи из кабинета. По едно време се спря пред бюрото, взирайки се известно време в подноса, върху който бе сложена гарафата с вода и две чаши. Едната беше с дъното нагоре, както я бе оставила чистачката още сутринта, а другата бе още мокра, след като Едуард беше пил от нея.

„Ако тоя момък не е просто някакъв фантазьор — помисли си Турецки, — може би е доста сериозен противник. Това едно. Второ, не ми се ще да се занимавам с него, защото няма да мога да се отърва от Серьога.“

Той отвори елегантното си кожено куфарче, извади целофаново пликче и внимателно прибра в него чашата, която бе докосвал Едуард Бибарцев. Смяташе да я изпрати в лабораторията за снемане на пръстовите отпечатъци.

4.

Остатъкът от деня мина в рутинна работа. Вечерта Турецки се освободи доста рано — в осем часа. Много време му отне изготвянето на прокурорска заповед със задна дата, както и една проектозаповед, която да бъде подписана от шефа на отдела за борба с организираната престъпност при МВР, че капитан Марк Майер е командирован със специална задача в Германия и Япония в качеството си на оперативник, внедрен в престъпна банда. После трябваше да говори с познатите си от министерството, както и със съответните служби в Япония, за да не стане така, че техните оперативници да хвърлят Бобров-Майер в затвора, ако случайно попадне в ръцете им.

Отчайващо учтивите японци изразиха готовност за сътрудничество, особено във връзка със сектата „Пътят на истината“, но на няколко пъти и с хиляди извинения деликатно повтаряха, че не биха искали да приемат служител от руската криминална милиция. Същевременно отрупаха с комплименти московските си колеги, задето по-рано от тях са разбрали сериозната опасност, която крие дейността на новопоявилите се сектанти, и обещаха да поканят на гости представители на руската прокуратура, след като бъде приключено предварителното следствие за дейността на сектата в Япония.

Беше вече тъмно, когато Александър Борисович излезе на страничната уличка, където го чакаше преданата му стара лада. Влажният и неуморим пролетен вятър бе довял до центъра на столицата неизменно вълнуващия мирис на размразяваща се почва и на пробудили се от зимен сън дървета, макар и все още необлечени със зелена премяна. Турецки на няколко пъти жадно и дълбоко вдиша този коктейл от пролетни миризми, въпреки че вятърът по това време на годината е особено коварен.

Вече беше отключил колата, но все още не му се качваше на нея. Опитваше се да си обясни защо изведнъж го бе обзела някаква тревога. Аха, ето защо! Бе забелязал, че от резервоара на колата към задното колело се бе проточил почти неразличим в мрака тънък прозрачен шнур. Отвори вратичката над капачката на резервоара и видя, че проводникът е в бензина.

— Абе хубаво ми казваха колегите да си купя заключваща се капачка, че иначе всеки идиот може да ми сипе в бензина какви ли не гадости… — промърмори той угрижено.

След известни колебания реши да не рискува и не отвинти капачката. Погледна накъде отива другият край на проводника. Оказа се, че е вързан под таса на задното колело.

— Прилича на взривно устройство — изръмжа под нос Турецки. — Гордей се, мой човек, че дочака и на теб да спретнат атентат!

Огледа се. Наблизо не се виждаха деца. После с въздишка тръгна да се обади в Московското градско управление на МВР, за да му изпратят сапьори.

Взривното устройство, предназначено за някой твърде безгрижен и разсеян човек, беше просто по направа, но с голяма разрушителна сила. Единият край на проводника беше вързан за джантата на колелото, а на другия, който беше потопен в бензина, бяха сложени двеста грама тротил и запалка от граната. Колата потегля, колелото се превърта, дърпа проводника, халката на запалката се изтегля и тя дава искра, която взривява тротила заедно с бензина… И край на досадника Турецки!

Убийците бяха изпипали всичко добре, но очевидно бяха бързали. Цилиндърчето с тротила беше размекнато. Сигурно преди да бъде сложено в резервоара, то е било държано някъде на топло. Ето защо по него личаха два съвсем пресни пръстови отпечатъка, фактически готови за дактилоскопска обработка.

Като пъшкаше и псуваше полугласно, Александър Борисович заедно със сапьорите надникна във всяко ъгълче на колата, но не откри нищо друго опасно. Качи се и потегли към дома си, но този път беше доста нервен на волана.