Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (23)

2.

В хотела Марк полугласно попита Кристина:

— Как ще спим? Ние двамата с Борис, а ти в отделна стая, така ли?

— Може и обратното — засмя се девойката, докато попълваше регистрационните бланки. — Аз обаче си мечтая в най-близко бъдеще да пренощувам с тебе в истински японски хотел.

— В гласа ти май долавям някаква зловеща нотка — отбеляза Марк.

— О, нищо чудно. Доста неща от тукашната действителност изглеждат на западняците не само странни, но дори дивашки и плашещи.

— Е, нали и ти ще бъдеш с мен?!

— Да, разбира се. Иначе с тебе ще пренощува някоя друга, а аз не бих искала това да се случва.

Когато влязоха в апартамента, те първо се целунаха, а после Марк каза:

— Знаеш ли какво искам да ти предложа? Защо сега не си полегнеш, а?

Кристина го изгледа изпитателно, после отбеляза:

— Вече никой и нищо не може да ме накара да отида при татко Като, дори ако ме върже с верига. Но, Ген, струва ми се, че долавям у теб някакво недоверие, защото премълчаваш туй-онуй. Сигурно смяташ, че са ме изпратили да ви следя!

— Да следиш ли? И кого по-точно? — с престорена невинност попита Марк.

— Вас двамата!

Марк бе принуден да признае:

— Е, има нещо такова.

— Ген, не си прав, не разсъждаваш както трябва.

— И защо?

— Не, може би се изразих неясно. Всъщност ти разсъждаваш точно както трябва, но стигаш до неверни изводи. Аз имам за цел да следя не вас, а развитието на нещата и по-точно — да разбера как ще приключи цялата история.

— И кой ти възложи тая задача?

— Първо ми кажи дали твоето отношение към мен зависи от отговора, който ще ти дам!

— От твоя отговор зависи само работата ми. Нищо друго.

Тя хвана Марк за ръцете и притисна дланите му към лицето си.

— Не звучи конкретно!

— А какво всъщност трябваше да кажа? По-интересното е какво правиш ти тука. Това не е най-подходящото място за уикенд с приятел.

— Нито това е уикенд, нито ти си приятел.

— А кой съм? — подозрително попита той.

— Ти си мой съпруг и аз, като смирена японска съпруга, трябва да те следвам навсякъде, където ме заведеш.

— Чакай, чакай! Аз не съм казал, че искам да те виждам тук.

— Значи не искаш… — с убит глас промълви Кристина.

— Ама недей така! — простена Марк, без да я изпуска от прегръдките си. — Готов съм да бъда с тебе навсякъде, но не съм сигурен, че трябва да е именно тук.

— Ген, ще ти кажа цялата истина…

— Добре… — поощрително каза Марк.

— Ген, аз, разбира се, съм една заслепена и оглупяла от любов жена, но недей да забравяш, че иначе съм и нелоша и доста известна журналистка. Когато татко разбра, че сме били заедно преди няколко дни и че аз бих желала да продължа връзката си с теб, той ми каза: тръгвай, но трябва да знаеш, че той ще лежи в затвора.

— А баща ти няма ли да лежи?

— Не спомена нищо конкретно, но доколкото разбрах, не го заплашва затвор. Ако си представим цялата ваша одисея като някой приключенски филм, аз подозирам, че в него той ще бъде и сценаристът, и режисьорът.

— Тоест… Защо мислиш така?

— Защото ми каза: заминавай, а когато се върнеш, ти ще напишеш един потресаващ репортаж, а аз ще съм си изпълнил дълга.

— Добре го е казал, но прибързано и неточно. Подобни думи в подобна ситуация може да каже само един полицай, а не престъпник. Не съм ли прав? При нас, бандитите, няма такова нещо като „чувство за дълг“.

— Не говори така. Татко каза, че ти изобщо не приличаш на престъпник, а той е умен човек. И мненията ни по този въпрос се покриват. Аз също не те смятам за гангстер.

— А за какъв?

— За мъж, когото обичам. Вярваш ли, че мога да се влюбя в един гангстер?

— Можеш, естествено — искрено отговори Марк.

— Ама не за дълго — кокетно възрази Кристина. — А пък за теб дори искам да се омъжа. Но ти навярно не би пожелал да се венчаем в църква, защото си комунист, а?

— Не, не съм комунист, само бивш комсомолец.

— О, какво значи комсомолец?

— Кандидат за комунист. Но това беше отдавна. А сега трябва да тръгвам.

— Добре, тръгвай тогава.

— Кристина, знаеш ли какви са правилата за престой в хотела, когато си сама?

— Какви?

— Да не излизаш от стаята, никого да не пускаш, освен мене и да не вдигаш слушалката, ако звъни телефонът.

— Ще ги спазя само ако не се забавиш много там, закъдето си тръгнал. Иначе нищо не мога да ти обещая.

3.

Такова нещо Марк виждаше за пръв път. В модерния небостъргач от стомана, бетон и стъкло имаше грандиозно съоръжение, което напомняше и християнска черква, и будистки храм. Всичко беше някак разточително, пъстро и разкошно, но някак безвкусно и лишено от подобаващата атмосфера, както се стори на Марк. Последното му впечатление се подсилваше и от факта, че тук хората — представители както на жълтата, така и на бялата раса — сноват някак нервно и тревожно.

След малко обаче се ориентира, че всъщност това помещение е само преддверието на храма.

Към него се приближи нисък и набит японец, който остро го попита нещо на японски. Марк му отговори на немски:

— Нихт ферщеен (Не разбирам).

Тогава японецът го сграбчи с едната ръка за рамото, а с другата му посочи изхода: сиреч да си върви по живо и по здраво.

В следващия миг Марк притисна ръката на японеца, както се бе вкопчил с нея за якето му и рязко се завъртя настрани, при което я изкълчи в китката и лакътя. Същевременно с лек тласък на тялото запрати нервния служител на великия Като към някакви сандъци и кутии в един ъгъл.

— Лошо се приземи, явно няма да е на добро — промърмори Марк и притича към една врата, по-точно към единствената врата. Защото мъжете, които бяха минали оттук, бяха излезли някак си през полупрозрачните стени, като ги преместваха по някакъв начин. Марк знаеше, че в традиционните японски къщи няма врати в истинския смисъл на думата, а само плъзгащи се прегради. Той обаче не знаеше как точно да ги задвижи и затова предпочете онова, което му беше добре познато.

Вратата се оказа незаключена. Озова се в стая, подобна на кабинет от европейски стил. А и тримата мъже вътре, макар че бяха с монашески раса, очевидно не бяха японци. Начинът, по който седяха, качили крака върху ниската масичка за вестници, му подсказа, че са американци.

И тримата впериха очи в него, а един го повика с ръка.

Марк се приближи и поздрави на немски:

— Гутен Таг!

— Желаете да говорите немски?

— Ако е възможно.

— В такъв случай аз ще разговарям с вас. Името ми е Джон.

— А моето Гена — троснато каза Марк, тъй като се сети, че трябва да се представя за бандит, който макар и по някаква случайност да знае чужд език, няма никакво понятие от светски обноски.

— Това не е немско име — отбеляза Джон.

— А защо решихте, че съм немец?

— Защото пристигате от Германия.

— О, вие всичко знаете!

— Доста неща, но не всичко.

В този миг, прекъсвайки започнатия разговор, в стаята надникна негостоприемният японец.

Единият от американците рязко и гърлено му каза нещо на японски и монахът послушно се отдръпна, след което излезе и внимателно затвори вратата от външната страна.

— Доколкото разбирам, искате да ме попитате нещо, така ли? — вметна Марк.

— Струва ми се, че няма да научим много от вас, господин Бобров.

— Оо, не е зле, че знаете кой съм — възкликна Марк.

— Доста по-добре запознат с работите ви е Борис Лазкин.

Марк кимна.

— Напълно съм съгласен с вас. Като изключим онези, които очистихте, единствено той е в течение на нещата.

— А вие? Нима Колбин не ви е казал нищо?

— Каза ми, но не всичко. Например не ми каза, че ще го изкормите като свиня.

— Ние не сме давали подобни заповеди — побърза да възрази Джон.

— В такъв случай какво правите с онези, които нарушават заповедите ви?

— Наказваме ги.

— Отлично! И как точно?

— Те останаха в Русия. В момента са обявени за издирване и затова не рискуват да минат границата.

— Добре. Веднага щом се върна, ще ги накажа от ваше име.

— Ако изобщо се върнете.

— Защо? Няма да ме пуснете ли?

— О, вие не сте много интересен за нас, Бобров.

— Значи мога да си отида?

— А защо дойдохте всъщност?

— Защото при вас дойде Лазкин.

— Да, наистина дойде.

— А защо взривихте самолета?

— Не ние, а господин Лисовски го взриви.

— Тогава дайте ми възможност да го заплюя в лицето!

— С удоволствие бихме…

Джон не успя да се доизкаже.

Остър писък, преминал във вой, накара мъжете в стаята неволно да потръпнат. Някой тихо изруга на английски.

— Какво е това?

— Не „какво“, а „кой“ — поправи го Джон с презрителна усмивка. — Учителят Като се запознава с Лазкин.

— Къде?! — рязко попита Марк.

— Не бързайте за подвизи, Бобров! Ако Тацуо Като ви се ядоса, вие ще умрете трудно, некрасиво и безславно. А процесът ще се нарича „прогонване на бесовете“. Но както виждам, нищо не може да ви спре, нали?

— Да, така е.

— Това прави чест на вашето мъжество, но започвам да се замислям дали сте с всичкия си.

— Така ли? А вие например защо сте станали негов служител?

— Наивен въпрос! Това е работа, Бобров. Точно такава работа, на каквато бяхте вие при оня гангстер Колбин.

— Добре, няма да се препираме. Къде е той?

— Наблизо. Елате, ще ви заведа.

4.

Следвайки Джон, Марк излезе от стаята, сподирен от погледите на белите монаси. Оказа се, че наистина не е далече, но двамата минаха по някакъв лабиринт от коридори, коридорчета и ниши. Влязоха в някакво помещение, където беше доста тъмно, така че не можеше да се преценят неговите размери. В центъра имаше голямо огнище, в което, весело попуквайки, гореше огън.

Чу се мъжки глас, който рязко зададе някакъв въпрос на Джон. Той отговори. Същият мъж му каза още нещо, но все така на японски.

Джон лаконично отсече:

— Хай.

После пошепна на Марк:

— Имате късмет. Горкият Лазкин е готов да говори, но от страх е забравил всички езици, освен руски. Така че вие ще превеждате на мен, а аз на Учителя. Само че не се опитвайте да хитрувате. Всичко ще бъде записано на магнетофонна лента, след което ще бъде проверено от нашите специалисти по руски.

— А те къде са в момента?

— Там, където трябва. Сядайте.

— Къде? — попита Марк, оглеждайки постлания с рогозки под.

Засега нямаше намерение да показва, че навремето доста беше поседял „по японски“ — коленичил, опрян на петите, макар и не точно върху рогозки, а върху тренировъчния тепих. Затова се отпусна на боцкащите остри татами така, както би седнал на някоя ливада.

А когато настъпи пълна тишина, Марк дочу някъде отгоре приглушени стенания и хленч. Вдигна глава. Високо над огнището, в червеникавите отблясъци на огъня, съгледа нещо едро и бяло. После различи, че е гол човек, вързан с четири синджира за ръцете и краката. Това можеше да бъде само Лазкин. Сега вече Марк си обясни оня писък — явно бяха спуснали Борис в огъня.

Подемното устройство меко заскърца. Отново свалиха Борис към огнището.

Светна прожектор. В лъчите му бялото тлъсто тяло на Лазкин приличаше на подготвена за грил кокошка. Стенанията се усилиха и от тялото неочаквано потече надолу прозрачна струйка. Огънят засъска.

Мъжете в помещението грубо и злобно се разсмяха.

После започна разпитът. Вървеше трудно и бавно. Несвикнал с подобна работа, Марк се изпоти, макар че бе отдалечен от огнището и в помещението бе доста хладно. Първо Като задаваше въпроса си, после Джон го превеждаше на немски, Марк задаваше въпроса на руски, а когато получаваше отговора, го превеждаше на Джон. Петнайсетина минути след началото на разпита някакъв мълчалив монах донесе на Марк чашка ароматен чай, който пооблекчи напрежението.

— Кой си ти? — беше първият въпрос на Като.

— Борис Лазкин, немски бизнесмен.

— Защо дойде тука?

— Да търся Лисовски.

— Кой е тоя Лисовски?

— Как кой? Тоя, дето ви донесе стоката и описанието на технологията!… Бобров! Бобров! — трескаво се замоли Борис. — Спаси ме! Всичко ще ти дам! Целият си дял!

— Какво говори? — попита Джон.

— Моли ме да го спася.

— Кажи му, че сам ще се спаси, ако каже цялата истина. Той е бизнесмен, колкото аз съм балерина.

— Чуваш ли, Борис, те казват, че не си никакъв бизнесмен.

В същия миг заскърца лебедката и тялото бързо се заспуска към огъня. Борис закрещя и взе да се извива на синджирите, като се опитваше да изтегли нагоре провисналия си задник. Инквизиторите го подържаха над огъня трийсетина секунди, след което заповядаха да го издигнат.

Гърлено заговори Като. След него Джон, а после Марк:

— Борис, той казва, че не бива да мълчиш, защото иначе жив ще те опекат.

И Борис забърбори бързо, толкова бързо, колкото имаше сили:

— Всичко си признавам! Завербува ме един служител на германската федерална служба за разузнаване. Казва се Хелмут Шилер. Аз трябваше да работя сред руснаците, които пристигаха и се заселваха в Германия. Беше ми възложено да откривам представители на криминални структури, по възможност и шпиони. Фактически шпиони нямаше, но аз се запознах със съпругата на един голям руски гангстер — Лариса Колбина. Тя сподели с мен, че търси купувачи за плутония, който съпругът й е взел от някакъв военен завод. По нареждане на Шилер аз й го представих като един от евентуалните купувачи. Цялата банда крадци, които успяха да изнесат плутония от Русия, трябваше да бъдат арестувани в Мюнхен. Но самолетът, с който тръгнаха от Хановер, се взриви във въздуха, а единият от бандата, Лисовски, изчезна нанякъде със стоката. По-късно Шилер установи по своите канали, че Лисовски е заминал за Япония!

Марк направо не вярваше на ушите си и не можеше да се отърси от чувството, че Борис Лазкин прави признания не на учителя Като, а на него, капитан Майер.

— Аз не познавам никакъв Лисовски — отсече Като.

Джон продължаваше да превежда за Марк.

— Аз не съм поръчвал на никакви бандити никакви ядрени компоненти. Значи ти лъжеш! Затова ще отидеш в пречистения огън за съжаление — вече осквернен от твоите телесни течности!

5.

— Той е луд! — възкликна Марк.

— Без съмнение — съгласи се Джон.

Междувременно бяха започнали да спускат Лазкин към огнището. Той крещеше и се гърчеше, може би от ужас или от болка.

Марк потрепери при тая гледка. Скочи на крака и притича до ниската метална ограда на огнището и в мига, когато тялото на Борис се изравни с главата му, със саблен удар по тила лиши Лазкин от съзнание…

Настъпи тишина.

Марк се огледа. Той не бе забелязал, че в помещението вече бе запалено централното осветление.

Тацуо Като, дългокос мъж с кръгло лице и в скромно тъмно одеяние, седеше с кръстосани крака, наобиколен от старши монаси, или може би телохранители. Той строго гледаше с немигащ поглед чужденеца, прекъснал наказанието, явно разчитайки да го сплаши.

— Вие ли сте се обявили за нов Христос?! — попита Марк.

Като не го разбра. Обърна се към Джон и той му преведе.

Като започна да говори, а Джон да превежда:

— Христос е казал: не с мир дойдох аз на земята, а с меч.

— Но дори да е така, за меча трябва да се търси достойна жертва. Това, което вършите с този нещастник, дори не е жестоко, а подло. Той е страхливец и каза всичко, което знае. Показа, че не иска и не умее да умре, така че вие сте длъжни да го умъртвите безболезнено. В противен случай не сте никакъв Христос, а по-скоро Хитлер.

Докато Джон превеждаше, Като бавно кимаше, сякаш е съгласен с думите на Марк. После отговори и както се оказа, наистина беше съгласен:

— Да, момко, имаш право. Но ти си лековерен и доверчив. Аз изобщо нямам намерение да изгоря тука тая свиня. А дали Христос или Хитлер… и двамата са пророци. Това е всичко, време е да разговарям с Бога отец. Ти можеш да се запознаеш с нашата вяра в компанията на белите братя. Именно на тях давам тая свиня.

Тацуо Като стана. Оказа се, че не бе седял на рогозката, а на малка плоска възглавница.

Присъстващите, около трийсет души, му се поклониха ниско. Придружен от двама монаси, учителят си тръгна през страничната врата.

Междувременно Борис Лазкин бе свален от синджирите и отнесен нанякъде.

С широка, но равнодушна усмивка Джон каза на Марк:

— Елате сега в нашата стая, искам да си поприказваме.

Когато се върнаха в стаята, там вече нямаше никой.

— Заповядайте, седнете — любезно го покани Джон. — Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Нима на монасите е разрешено да пият?

Може би Марк не съвсем уместно се опита да го иронизира, но не му се искаше Джон да забележи как му бе подействала сцената с огнището.

— Нима вие сте монах? — възрази Джон. — Тогава какъв е проблемът?

— Налейте ми нещо по-силно. И ако бъде уиски, моля ви, без вода.

Американецът подаде на Марк чашата, налята до една четвърт с кехлибареножълта, маслена на вид течност, а в своята добави газирана вода от сифона на масата.

После двамата седнаха до нея като двама приятели или поне бизнес партньори, отпиха по глътка и Джон бавно заговори:

— Явно сте изненадан от онова, което каза новият син Божий, нали? И не можете да го проумеете? Впрочем сега ще ви обясня всичко. Понастоящем църквата „Пътят на истината“ е едно голямо и многопрофилно предприятие. Само от разпространението на проповедите и лекциите на Учителя ние получаваме 18 милиона долара годишна печалба. Естествено, за това предприятие работят маса хора, а Тацуо Като, който витае някъде между небето и земята, не е запознат с много неща. И може само да се радва, че нараства броят на вярващите, както и доходите на църквата. Така че всъщност ние имаме нужда от бомбата. А защо — не е ваша работа. По своите канали ние узнахме за намеренията на господин Шилер, и решихме да го изпреварим. Но вашият шеф, господин Колбин, взе, че се заинати и затова комбинацията, която разигравахме, се оцапа с кръв…

Марк понечи рязко да прекъсне многословието на американеца, но се отказа.

— … А приятеля ви, господин Лисовски, нашите хора успяха да прилъжат едва в Германия. Тук обаче той заподозря нещо или просто се уплаши. Приспа нашия човек и изчезна заедно с документите.

— Напълно му влизам в положението! — все пак не се сдържа да вметне саркастично Марк.

— Даваме ви една възможност да изкажете комплиментите си лично на него.

— И как по-точно?

— Ще трябва да го намерите, господин Бобров. И да го доведете тук. Нали сте пристигнали в Япония с цел да го откриете?

— Да, но аз не горя от желание да го търся за друг.

— Ами търсете го заради себе си! — възкликна Джон. — На нас ни трябва плутоният и технологията за неговата обработка. Ако се вярва на господин Лазкин, а над огъня човек трудно лъже, в Германия ви е очаквал затвор, а не някакви големи пари от сделката на века. Така че, както излиза, скъпоценната стока на Лисовски няма никаква стойност за вас.

— Че защо да го търся тогава? На вас ви трябва, търсете си го сами!

— Ние го търсим, а вие ще ни помогнете.

— Говорите така, сякаш има с какво да ме принудите.

— Прав сте. Имаме — весело и този път съвсем искрено се разсмя Джон. — Стори ни се, че младата госпожица Шилер пристига тук не по молба на баща си, а да се позабавлява с вас…

Марк пламна:

— Вие не сте монаси, а мръсни гадове!

— Емоции, господин Бобров! Очевидно любовта прави чудеса с хората, а? Вие зарязахте всякаква предпазливост, господин Бобров. Успяхме да ви проследим от аерогарата до хотела. Сега Кристина Шилер ще гостува на нас, докато не ми доведете вашия Лисовски. Ясен ли съм? Впрочем имате пълната възможност да напуснете страната, стига да поискате.

— Не, не искам — намръщено поклати глава Марк.

— Така си и знаех — удовлетворено кимна Джон. — А за да не ме смятате за чак такъв изверг, ще ви дам помощник, който някога е живял в съветска Русия.

Джон натисна един бутон на интеркома и отривисто нареди:

— Да дойде Назарян!