Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Плутоний для «Исуса», 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1998
ISBN: 954-729-023-1
История
- —Добавяне
Глава втора
Двама индианци под едно одеяло
1.
Измина още един с нищо незабележителен ден, който Марк прекара в самота и скука. Макар безделието му да бе принудително, той все пак изпитваше известни угризения. Знаеше, че има за какво да бъде недоволен от себе си: не бе прозрял плановете на Лисовски и в крайна сметка го бе изтървал. Марк редовно гледаше новинарските емисии, но вчерашното събитие на деня днес не представляваше интерес за акулите на ефира, а водеща новина вече бе грандиозният сблъсък между неофашисти и емигранти от Източна Европа, в който имаше жертви и от двете страни. За катастрофата на чесната споменаха бегло, без да се спират върху въпроса за евентуалните виновници, а още по-малко пък — да цитират имена. Но това не успокои Марк, защото той знаеше, че нито една полиция по света не дава на журналистите оперативна информация. Само вестникарите, тези настървени хищници, губят своя интерес към събитието, докато мъжете в униформа продължават тихо и педантично да ровят. И нищо чудно да изровят нещо.
Привечер пристигна Кристина с малка бяла хонда седан, остави я на паркинга и влезе в бунгалото.
— Как прекара днес, Генадий? Не си ли доведе някоя фройлайн от съседното бунгало?
— Не бих си довел, дори там да е отседнала неземна хубавица. А как мина при теб?
— Всичко е окей! Вече имам кола и пари, а татко все още е в Мюнхен, така че не ми се наложи да давам неприятни обяснения. Слушай, а може ли да ти викам за по-кратко Ген?
— Може, разбира се!
— Донесох ти вестници! — подвикна тя от банята. — Виж дали не пише нещо за тебе! Току-виж се наложило да те карам в багажника, пък при седаните той никак не е просторен!
— Благодаря!
Във вестниците нямаше нищо ново, освен че по липса на някаква ценна информация пишещото братство бе съчинило толкова версии, че за тяхната разработка би се наложило Интерпол да мобилизира всичките си кадри.
След вечеря Кристина мило и възпитано се прозя, а после каза:
— Ген, не ти ли се стори, че миналата нощ бе доста студено?
— Мм… — неопределено измуча Марк, досещайки се накъде бие.
— Знаеш ли, има една поговорка: двама индианци под две одеяла може да замръзнат, но двама под едно — никога!
— Не съм я чувал, но индианците навярно са умни хора — усмихна се Марк.
— Трябва да проверим, нали?
— Щом трябва — съгласи се Марк.
С необичайно, макар и леко вълнение той провери дали е заключена външната врата и не гори ли електрическата печка. През това време Кристина бе съблякла хавлията и скрита под мекото одеяло, мълчаливо го следеше с очи.
С известно стеснение Марк се съблече и посегна да загаси аплика, хвърлящ матова светлина.
— Недей! — спря го девойката. — Искам да виждам всичко!
— Кое „всичко“? — измънка смутен Марк.
— Я идвай тука, дивак такъв! Защото ей сега ще настръхнеш от студ и кожата ти ще стане като на кокошка!
Той легна до нея и усети, че стъпалата му наистина бяха премръзнали. Чувстваше се някак сковано, защото внимаваше да не докосва девойката със студените си крака.
— Страх ли те е от мен? — закачливо попита тя.
— Защо? Не ме е страх.
— Тогава ела по-близо, не оставяй другия индианец да замръзва!
„Ама и аз какви ги върша, като че ми е за пръв път!“ — ядно си помисли Марк и се разположи по-удобно. А после, без да си говорят, те едновременно се обърнаха един към друг.
2.
Кристина го гледаше така, както гледат само влюбените жени, преди да се хвърлят в прегръдките на любимия. Колкото и да е опитна, една проститутка например не би могла да имитира такъв поглед. Радост и закачливост, палав възторг и смущение излъчваха тези големи бадемови очи. Отначало Марк се постресна от този поглед, а после си помисли, изпълнен с щастие: „Колко е хубаво, че не съм женен!“
— Аз не мога да се целувам по немски — пошепна той.
— И аз също. Хайде да се научим!
Отначало Марк лекичко докосна с устни нейните, с намерение да не бърза, а така, леко и нежно… Но когато устните им се срещнаха, сякаш помежду им прескочи някаква искра, буйно се разгоря и пламна огън, който до този миг кротко си бе проправял път в техните сърца.
— Ох!… — изведнъж тихо простена Кристина.
— Какво има? — разтревожи се Марк.
— Ударената устна… Но ти ме целувай!
— Абе усетих аз вкус на кръв, но реших, че това е от престараването ни! — засмя се той.
— Не говори! — прекъсна го Кристина и устреми към него крехкото си красиво тяло, като същевременно изрита одеялото към края на леглото.
… Когато Марк проникна в нея, тя замря, сякаш пронизана от силна болка, но след миг вкопчи пръсти в широките му рамене и се притисна до него. Отначало той се страхуваше, че ако се отпусне върху нея с цялата си тежест, ще я смаже, но после, забравил за всичко, взе да й шепне в ухото гальовни думи на руски. По някое време се опомняше и млъкваше, защото тя не можеше да го разбере. Но през страстните си стенания Кристина бърбореше:
— Говори ми!… Говори!… Това го разбирам!…
Те дълго потръпваха в сладостни конвулсии, а после лежаха изтощени един до друг и прохладният въздух на слабо отоплената стая нежно обвяваше разгорещените им тела.
— Много е лошо, че си гангстер — неочаквано проговори Кристина.
— Лошо ли? За кого?
— За мене. И за тебе. И знаеш ли защо?
— Навярно не.
— Защото искам да останеш тук, при мен, за цял живот. Може би още не е късно, ако от утре престанеш да си гангстер…
— Аз не съм точно гангстер.
— Искаш да кажеш, че няма да те пратят в затвора?
— Мисля, че няма.
— А имаш ли си момиче в Русия?
— Не. А ти имаш ли си приятел?
— Имах няколко връзки в миналото, но съвсем епизодични. И нито една от тях не е била толкова красива, колкото е с теб. Наистина! — възкликна тя, забелязала насмешливата му гримаса.
— Радвам се, че ти харесвам, но аз съм беден — призна Марк. — А бедността е в състояние да заличи и най-силната любов.
— Ти си беден у вас, в Русия. А тука аз ще ти помогна да печелиш добре. Най-важното е, че владееш езика.
„Какво пък — помисли си Марк — може и наистина да взема да остана, поне няма да гледам ония мутри — както бандитските, така и началническите… Само че най-напред трябва да си свърша работата.“
3.
Кристина беше от онзи тип жени, които имат нужда след любовните наслади непременно да побъбрят. Марк си бе отпочинал и затова имаше сили и търпение да я слуша, и дори от време на време да поддържа разговора с някоя кратка реплика.
След като описа най-подробно и картинно колко хубаво ще си живеят двамата, когато Марк изостави опасния си занаят, Кристина неочаквано се сепна:
— Но защо ли говоря всичко това? Може би аз изобщо не ти харесвам! И трябва да ми кажеш честно, ако е така!
— Кристина, нима не почувства? Защо държиш да ти обяснявам с думи?
— Да, прав си — след известен размисъл отговори тя. — Начинът, по който ти ме люби, е по-красноречив от всички думи на света. И ми се ще да изживея още веднъж това…
— Още сега, веднага ли? — с шеговита сериозност попита Марк.
— Нее! — засмя се тя. — Не днес, защото ще ми се пръсне сърцето! Ти си безподобен! Впрочем знаеш ли, че аз бях близка с един руснак? Отдавна, още в началото на зимата…
— Руснак ли? И той ли беше гангстер?
— Не, но мисля, че не беше по-свестен. О, изобщо не бих могла да го сравнявам с теб! — усети се тя. — А с някой истински, тъп гангстер, макар че всъщност той не беше тъп…
— И къде го намери? — попита Марк, като усети лек пристъп на ревност.
— Ах, няма да повярваш! Заради моята любознателност едва не попаднах в лудница. „Шпигел“ ми поръча статия за различните източни секти, които напоследък доста се нароиха у нас. Разните му там кришнари и тем подобни са вече известни и не будят никакъв интерес у читателя. Реших да проуча най-модерната — „Пътят на истината“…
— Знам я. И при нас имаше филиал. Сериозни момчета.
— Съгласна съм с теб. И така, за да я проуча по-добре, аз отидох в сектата не като репортер, а като послушница. Четях писанията на учителя Като, постех, изобщо вършех всичко, каквото трябваше, докато един ден ми писна. Не открих нищо кой знае колко ново, оригинално, всичко беше някаква смес от будизъм и християнство. Но не можех да я напусна, оказа се доста по-трудно, отколкото си представях. Именно там срещнах този младеж. Имаше европейско име — Едуард. И той беше такъв здравеняк като тебе, само дето не беше толкова хубав.
— Еее… — смутено проточи Марк.
И неочаквано го осени една догадка.
— Я чакай, чакай, как го каза? Името на руснака е Едуард, така ли? Един с черна коса, поресто лице, малко по-нисък от мене, мускулест?
— Да — изненада се тя. — Ти откъде го познаваш?
— Срещали сме се.
— Значи все пак е бил гангстер?
— Не, по-скоро жертва.
— Аз не останах с такова впечатление. Той посещаваше сбирките в сектата, но за разлика от другите се държеше някак доста самоуверено. Интересуваха го повече приложните аспекти на това учение: медитация, разните упражнения с енергийните полета на човека. Имаше широки познания за източната философия и можеше с часове да разговаря за нея. Кой знае защо, аз си внуших, че изцяло е погълнат от измишльотините на учителя Като и иска от свободен слушател да стане монах. Затова си поставих за цел да го спася от тази заблуда. Представи си само — какво благородство! Двамата често се отделяхме в някой ъгъл, далеч от очите на старшите монаси, и тихо спорехме, докато другите четяха молитви и медитираха. Не знам как, но старшите монаси научиха за нашите спорове: или някой ни е подслушал, или те сами са решили да разберат за какво толкова си говорим. А в сектата отделянето по двойки бе забранено: трябва да се отречеш от всички земни наслади, за да се приобщиш към благостта и светостта на учителя, да постигнеш извисеното му просветление. Във всеки случай един ден, когато отидох не толкова да се моля, колкото да се срещна с Едуард, някакъв монах ме отведе в стаята на старшите монаси. Мислех си, че ще започнат да ме обработват, да ми четат морал, както обикновено правят християнските свещеници. Но те се оказаха по-хитри, отколкото подозирах. Един от тях, който беше немец, ми каза приблизително следното: „Както виждаме, сестро, ти си доста по-напреднала от другите по пътя на пречистването и съвършенството и затова сме готови да ти разрешим следващия етап за постигането на истината.“ Изразяваше се наистина внушително и красиво. Ако нямах известни познания, вероятно щях да му повярвам. Смятах, че всичко ще се размине с красивите приказки, и започнах да скромнича: уверих го, че не се чувствам готова за толкова отговорна стъпка, че трябва още да поработя над себе си — и всичко в тоя дух. Но докато аз учтиво спорех с него, други двама монаси бяха подготвили една спринцовка с наркотик. Тримата така ме сграбчиха, че аз не можех нито да помръдна, нито да извикам. Биха ми наркотика във вената и се унесох. Няколко дни след това се усещах между реалността и илюзиите. Струва ми се, че ме дрогираха постоянно, за да не мога да дойда в съзнание. В края на краищата, когато се посвестих, разбрах, че съм в квартирата на Едуард. Опитвах се да си припомня какво са правили с мен, докато съм била замаяна, но не можех, а в същото време се смеех истерично, защото под въздействието на наркотиците възприемах тялото на Едуард като някакво лице. Разбираш ли? Сякаш раменете му са темето и ушите, зърната на гърдите — очите, пъпът — носът, а слабините — устата. Представяш ли си, виждах пениса му като език!
— Ти си го гледала гол? — ревниво попита Марк.
— Да. И мисля, че наистина беше гол. Аз се смеех и крещях да не ме закача с езика си, защото иначе ще го откъсна. Но той постъпи много некоректно: възползва се от моето състояние на безпомощност… Нима на човек може да му достави удоволствие контактът с един, кажи-речи, труп?
— Значи той е най-долен мръсник!
— Защо? Чисто и просто може да е твърде стеснителен. Но за сметка на това ме измъкна от сектата!
— А в Москва аз го измъкнах от същия капан!
— Така ли? — приятно се изненада Кристина.
— Ако знаех, пръста си нямаше да помръдна!
— Ама ти да не ревнуваш случайно?
— Не знам. Но ми е неприятно, че те е изнасилил.
Тя се понадигна на лакът и тревожно го погледна.
— И ще ме намразиш за това?
Марк нежно я щипна за носа и уточни:
— Няма да те намразя, разбира се, но него ще го накажа при първия удобен случай. Разбираш ли, аз, кажи-речи, го измъкнах от гроба, а сега узнавам какви мръсотии е вършил!
— Знаеш ли, Ген, имам чувството, че той ми е откраднал нещо, докато съм била дрогирана… Но всъщност нищо не ми липсва! Е, недей да ме гледаш така ехидно — девствеността си съм загубила още в училище. Така че не е това, пък и всичките ми вещи си бяха на мястото, но все пак не мога да се отърва от чувството за някаква загуба. Сякаш ме е хванала склероза. Например, както се занимавам с нещо или просто си вървя по улицата, изведнъж се спирам насред път и усилено се мъча да си спомня: Какво все пак ми е задигнал? Какво? А в главата си усещам някаква празнота…
Марк с усилие потисна една прозявка.
Кристина обаче забеляза това и легна на възглавницата си:
— Край, млъквам! Утре ще ставаме рано! Нали ще те водя в Мюнхен при татенцето! Ще се запознаеш със стария авантюрист хер Шилер.