Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (18)

1.

Доверчиво, нежно и в същото време малко агресивно Кристина Шилер се отдаде на Марк Майер през втората нощ от пребиваването им в мотела на къмпинг „Домино“. Но преди това се случиха много други събития. След като скочиха от влака, те отидоха в уединената ферма, купиха от мрачния неразговорлив собственик малко хляб и мляко и се подкрепиха. После го разпитаха в околностите на кой град се намират и на колко километра е най-близкото населено място. Намръщеният и неприветлив бюргер, който ги бе помислил за някакви разхайтени пънкари, им обясни, че най-близката аптека, където могат да си купят презервативи, се намира на петнайсет километра в един туристически комплекс с пошлото име „Домино“. А по-наблизо има само ферми като неговата, където безделници, подобни на тях, могат да намерят само парче хляб, и то срещу добро заплащане. Поразвеселени от неговото отношение, Марк и Кристина си тръгнаха и скоро излязоха на широкото право шосе през полето.

През първия половин час се опитаха да спрат някоя кола. Но шофьорите на камиони и собствениците на частни превозни средства ги отминаваха, защото бяха наплашени от публикациите по вестниците, че цялата страна е залята от вълна на насилие, което било неизбежната цена за обединяването на двете Германии.

Отчаяни, че никой няма да ги вземе на автостоп, Марк и Кристина тръгнаха по банкета на шосето.

По някое време по насрещното платно се зададе фолксваген, който се движеше не особено бързо. Когато ги наближи, той съвсем намали скоростта си. Марк тревожно хвана Кристина за ръка.

— Какво има? — попита девойката.

Марк й посочи с глава бавно минаващата покрай тях кола.

— Защо спира? Да не е твой познат?

Тя се позагледа.

— Не.

— Странно.

Фолксвагенът отмина, без да спре, и после бързо започна да се отдалечава.

Те продължиха да крачат напред.

Но след няколко минути фолксвагенът отново се появи, този път откъм тяхната страна, позадмина ги и спря до банкета. Задната врата се отвори.

Когато се изравниха с колата, Марк надникна в купето с напрегнато внимание. На волана седеше румен и охранен мъж с очила, който им се усмихваше.

— Добър ден! — весело подвикна дебеланкото. — Заповядайте, качете се!

Марк се притесни, но Кристина съвсем спокойно се качи и се разположи на меката кадифена седалка, така че той бе принуден да последва примера й.

— За къде сте тръгнали? — попита мъжът.

— Към къмпинга — отговори Кристина.

— Аз ще ви откарам — кимна той.

— А колко трябва да ви платим? — поинтересува се Марк.

— Николко.

— Странно — промърмори Марк.

— Защо, много ли ви се иска да платите?

— Не, просто аз съм от Одеса.

Добродушният шишко понамръщи чело, опитвайки се да си спомни какво значи това „Одеса“, но не можа, и решил, че няма смисъл да си блъска главата, се обърна към Кристина:

— Много оригинално сватбено пътешествие сте си измислили!

Девойката се изкиска.

— Ние не сме женени. Дори не сме сгодени.

— Но защо?! — искрено се изненада и огорчи дебеланкото.

От възмущение дори поспря колата, за да се обърне назад и да ги погледне.

— Значи бихте искали да сме женени? — на свой ред се изненада Кристина.

— Точно това трябва да направите! — горещо възкликна мъжът.

— Така ли? Ами ако моят спътник е вече женен и си има съпруга?

— Да, ако имам жена? — малко свадливо се обади Марк.

— Ще трябва да се разведете — съвсем сериозно заяви дебеланкото.

— Браво бе! — промърмори Марк, а после попита: — И защо смятате така?

— Защото сте чудесна двойка!

Марк и Кристина се спогледаха, недоумявайки какво да отговорят.

Междувременно бяха минали покрай рекламната табела, която канеше автотуристите в модерния и удобен къмпинг „Домино“, а след минута вдясно от шосето се появиха ниски постройки, облицовани с черно-бели ромбове.

Добродушният чичко спря колата пред входа на администрацията.

— Много ви благодарим! — каза Кристина, освобождавайки се от меките прегръдки на седалката.

Марк повтори като ехо думите й на благодарност.

— Сигурно ме смятате за някакъв стар, изкуфял чудак. Да, да! — обади се дебеланкото. — Но недейте да мислите така. Аз цял живот се занимавам с рекламна фотография и цял живот подбирам хубави двойки. Но за първи път виждам такова идеално съчетание! Да, за първи път виждам нещо подобно — аз, Олгерд Браун…

При тези думи той натисна газта и колата полетя, оставяйки след себе си черни следи от гуми и облаче отработени газове.

2.

Марк и Кристина дълго гледаха след своя познат, а после влязоха в администрацията да си ангажират стаи. Оказа се, че през този мъртъв сезон това не е проблем. И сякаш косвено да потвърди думите на фотографа Браун, регистраторът ги посрещна с широка усмивка и без излишни формалности ги настани заедно в едно бунгало, при което щеше да пропусне дори да им поиска пари за предплата. Добре че Кристина го подсети.

Съвсем миниатюрната на пръв поглед къщичка вътре се оказа доста просторна. Имаше телевизор, телефон, хладилник, климатична инсталация, малък кухненски бокс и баня.

Докато бавно се събличаше, Марк си мислеше с какво удоволствие би заменил московския апартамент за такова самостоятелно жилище — разбира се, ако апартаментът си беше негов и ако се намереше някой луд, който би заменил това тихо кътче в Германия с мръсната и небезопасна за живеене руска столица.

А през това време Кристина захвърли късото си яке на един фотьойл и се изправи пред огледалото.

— Генадий, ела при мене! Искам да проверя дали думите на оня симпатичен дядка имат някакво основание!

— Хайде и ти, Кристина, също като децата си!

Но все пак отиде.

Двамата критично впериха погледи в отраженията си: висок блондин с мъжествено лице и сиви очи, но без стоманен оттенък, и брюнетка, по-ниска с половин глава от него, с кестеняви бадемови очи, скулесто лице, матова, свежа кожа и пухкави розови устни, готови всеки миг да се усмихнат.

— И прав ли е дядката, а? — попита Марк с учтив интерес.

Тя веднага усети фалша в гласа му и въздъхна:

— Мъжката тъпотия е интернационално явление.

— Ти си красива — убедено каза Марк.

— Така ли? Но съм и умна. А ти смяташ, че това е недостатък, нали?

— Ще видим — дипломатично отговори той.

— И все пак си мисля, че хер Браун е прав. Знаеш ли защо? Ти не си чисто северен тип, а и аз не съм съвсем източен. Помежду ни има нещо общо, разбра ли?

— Да. Може ли да пусна телевизора?

— Смешен въпрос! Да не е мой?

— Но ти плати за бунгалото.

— А ти ме защити от ония там!

— Това са несъпоставими неща.

Тя бързо се обърна и пристъпи към него.

— А за тези думи ще те накажа с целувка!

И наистина го целуна, като се присмиваше на смущението му.

После порови в джобовете си и като намери пари, каза:

— Ти гледай телевизия, а аз ще ида да потърся нещо за вечеря.

— Вземи и моите — предложи Марк.

— Колко имаш?

— Стотина марки.

— Пази си ги за краен случай.

Тя излезе, а Марк известно време гледа след нея, после се сепна: „Я по-добре мисли какво ще правиш по-нататък!“. Но не можа да изпълни решението си. В съзнанието му се въртяха спомени за момичетата, с които се бе срещал в Русия. Рядко се случваше някое от тях да отблъсне ленивите му домогвания. След това пък настъпваше най-неприятното за един свободолюбив мъж, за какъвто се смяташе той. Явно партньорките му преувеличаваха своята значимост за него и започваха да претендират за брак или се стремяха по някакъв друг начин да упражняват над него въображаемата си власт. Сега Марк чувстваше, че наистина харесва на Кристина, но хубавата немкиня с бадемови очи не му даваше никакви аванси, за да го подмами в леглото.

Вместо да се замисли как да изпълни задачата, която си бе поставил с идването си в Германия, той си представяше лицето на девойката, ръцете, бедрата, припомняше си, дори отново изживяваше сцената с целувката. По едно време включи телевизора, надявайки се чрез разнообразните програми на многобройните канали да се освободи от тези несериозни мисли.

По един от местните канали тъкмо предаваха новините. Марк разсеяно слушаше и гледаше репортажите за проблемите, с които сега се сблъскват немците, но някаква картина привлече вниманието му и той седна по-близо до екрана, като увеличи звука. Предаваха видеоматериали за самолетната катастрофа, станала недалече от Хановер. На фона на разпилените по голата земя овъглени отломки репортерът разказваше, че по необяснима причина се е взривил във въздуха частен самолет „Чесна“, с бордови номер еди-кой си, собственост на Курт Вайсмюлер. Според получената информация, освен пилота на борда е имало двама пътници, мъж и жена от руски произход. Директорът на спортния аеродрум, откъдето е излетяла чесната, твърди, че е трябвало да лети още един руснак, но в последния момент той се е качил в черна лека кола и е заминал в неизвестна посока. Полицаите, занимаващи се с това произшествие, имат основание да смятат, че в самолета е била поставена бомба…

На екрана се появиха кадри от други катастрофи, но Марк вече не им обръщаше внимание. Отначало само машинално констатира, че Лисовски ги бе излъгал и бе убил всички, от които бе имал възможност да се отърве. И чак след това осъзна, че този хитър страхливец е подготвял същата участ и за него. Само по една случайност, благодарение на Кристина, той се бе спасил…

3.

Тихо хлопна входната врата.

Марк бавно се обърна. На прага стоеше Кристина, притиснала до гърдите си големи кесии с продукти. Очите им се срещнаха и тя попита:

— Какво ти е?

Марк преглътна и отговори с дрезгав глас:

— Гледах новините…

— Нещо лошо ли?

— Не, за мен не особено…

Тя обаче усети, че той наистина е разстроен.

— Ще поприказваме по време на вечерята. Изчакай една минута.

След картофената салата, селските наденички и киселото зеле девойката постави на масата бутилка вино.

— Трябва да полеем нашето запознанство, не си ли съгласен?

— Естествено, че трябва — потвърди Марк.

— И така, ти се казваш Генадий и си гангстер. Нали?

Марк се усмихна.

— Очевидно, да.

— А аз съм Кристина Шилер и съм на двайсет и три години…

— Не може да бъде! — възкликна той.

— Защо?

— Изглеждаш на не повече от осемнайсет. Не мисли, че ти правя комплимент. Аз поначало не съм по комплиментите…

— Какво самочувствие! Я кажи, у вас всички гангстери ли знаят така добре чужди езици?

— Не. А тебе защо не те е страх да вечеряш насаме с един руски гангстер?

— Защото нямаш вид на руски гангстер.

— Външността лъже.

— Кажи тогава — според теб каква е моята професия?

— Ами мислех си, че ти си още ученичка или следваш.

— О, не, аз съм журналистка на свободна практика и пиша скандални очерци. Може би ще пиша за руската мафия в Германия…

— Значи за мене, така ли?

— За тебе ще пиша малко и без да споменавам името ти, защото ми харесваш и освен това ме спаси от голяма беда.

— Каква беда? Нали каза, че онези мъже са изпратени от баща ти?!

— Точно там е бедата. Той ще ме заключи между четири стени и ще ме кара да пиша само за изкуство.

— Мисля, че и аз, ако бях твой баща, никога нямаше да ти позволя да се занимаваш със скандални истории.

Тя сви рамене.

— Очевидно е трябвало да се родя момче.

— Колко често дават новинарски емисии у вас?

— На всеки час. Не успя ли да ги изгледаш одеве?

— Сега ще ги гледаме заедно, но най-напред искам да ми отговориш на един въпрос. На железопътния насип ти ми каза, че жената, с която пътувах, често е идвала при баща ти. Вярно ли е?

— Разбира се! Защо ще те лъжа?

— В такъв случай трябва спешно да се срещна с баща ти. Той в Мюнхен ли живее?

— Не. Всъщност нашата къща е недалеч оттук, върнаха я на баща ми едва преди няколко години. А в Мюнхен той си върти бизнеса заедно с най-различни мошеници!

— Сега и аз се числя сред тях.

— Не се съмнявам. Добре, ще ти помогна да се видиш час по-скоро с моето татенце.

— А после ще опишеш всичко надълго и нашироко в някой „Шпигел“, нали?

— Ако темата си заслужава — непременно.

— Ами ако от твоята публикация пострада баща ти?

— Не бой се, няма! — отряза го Кристина.

— Ти си знаеш най-добре. А сега нека пием за твое здраве, защото аз съм сред живите благодарение на теб!

— Така ли? И каква ми е заслугата?

— Заслугата ти е, че скочи от онзи проклет влак!

После седнаха да гледат новините. Когато отново дойде ред на репортажа за въздушната катастрофа, Марк тихо взе да коментира случилото се и да разказва на Кристина онова, което не беше известно на журналистите. Но към края на репортажа той внезапно млъкна. Цитирайки говорителя на спецслужбите, репортерът каза, че има вероятност самолетът да е бил взривен точно от онези членове на руската мафия, които е трябвало да летят заедно със загиналите, и затова в момента се установява кой и под какво име е пристигнал в Германия заедно с жертвите на престъпното деяние.

Марк реши, че ще се наложи да даде някакви обяснения на Кристина и по този въпрос, но тя се оказа доста съобразителна.

— Значи скоро ще почнат да те издирват, така ли?

Той кимна.

— И значи, ако не бях аз, ти щеше да отидеш в Хановер и да се качиш на онзи самолет, така ли?

Той отново кимна.

— Сега разбра ли, че аз съм ти талисманът?

Той обхвана с ръце лицето й и дълго я целува по прохладните пухкави бузи.

След малко, потискайки възбудата, тя се отдръпна с дълбока въздишка и го попита:

— Да не би освен гангстер ти да си и някакъв особняк, а?

В отговор Марк само се засмя, защото си спомни, че същото обвинение му отправи и дъщерята на Копитото, макар и при малко по-различни обстоятелства.

— Слушай сега какво ще ти кажа — решително поде Кристина, — в тоя затънтен край никой няма да те търси. Утре сутринта аз ще отида да взема кола, за да те откарам в Мюнхен…

— Но откъде ще я вземеш?

— От къщи. Ще взема на заем татковата кола.

Тази нощ спаха на широкото легло, но под различни одеяла. И двамата бяха твърде уморени, а освен това Кристина трябваше да стане много рано, за да има време да докара колата. Марк предложи да я придружи, но тя успя да му внуши, че това няма да е хич разумно, след което заспа безгрижно. А той сънува, че седи и се поти пред своя началник Иван Иванович Токарев, който му се кара, задето е изтървал крадлата от нощния клуб „Петте звезди“…