Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Плутоний для «Исуса», 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 1998
ISBN: 954-729-023-1
История
- —Добавяне
Глава осма
Хулиганстващата фройлайн
1.
Марк Майер използваше всяка възможност да обикаля из улиците на Берлин, за да почувства атмосферата на страната, която имаше пълното право да нарече негова втора родина, а би могла да бъде първата и единствената. Донякъде впечатленията му бяха помрачени от обстоятелството, че дългите му преходи бяха по принуда. В очакване на новите инструкции от Мюнхен Лариса, Алик и Лисовски се бяха отдали на тих, но продължителен запой. Неизтрезняващата безутешна вдовица недвусмислено досаждаше на Марк със своите ухажвания под поощрителния кикот на другарите си по чашка. И той, принуден да обяснява, че не пие, за да поддържа добрата си форма, излизаше от хотела уж да си търси по-сговорчива женска компания. При това колкото повече наближаваше краят на операцията, толкова по-често нейните участници започваха да се замислят, а при по-висок градус — и шумно да изясняват какви са заслугите на всеки един от тях, а съответно — и какъв процент от възнаграждението би трябвало да получи.
Дори Алик Месхиев признаваше, че освен заради личните си отношения с покойния Генерал, Секача няма други права за дял от печалбата. Лисо, който знаеше как ще се развият нещата, обикновено мърмореше, че било рано да се слага тиганът на печката, докато рибата е още в морето. Лариса, която се смяташе едва ли не за най-главния в групата, мъгляво намекваше, че окончателното решение на въпроса за подялбата зависи от светлокосия дявол Гена Бобров.
Марк се забавляваше и с удоволствие се преструваше на тъп и недосетлив.
Към края на третия ден от пребиваването им в хотел „Бергхаус“ зазвъня телефонът в стаята, където се бяха събрали.
Пияната Лариса Колбина предпазливо изрулира до апарата, внимателно вдигна слушалката, сякаш бе от кристал, и се опита да приказва на немски. Но когато чу отговора, направо се разтопи от щастие и дрезгаво замърка:
— Бо-оря, сък-ровище! Ми-личък! Умор-рихме се да ч-чакаме. Ък! Ум-морихме се! Кво? Сега…
Тя повика със знак Месхиев на телефона. Макар че и той беше пил доста, все още се държеше и контролираше действията си. Плътно притисна слушалката до ухото си, отговаряйки бързо и лаконично:
— Да. Да. Не…
Когато приключи разговора, кавказецът погледна компанията и каза:
— Край на купона! Утре сутринта заминаваме, така че е време да спим.
— Къде заминаваме? — попита Лисовски.
— С влак до Хановер, а оттам ще ни вземе самолет, който ще ни откара на мястото.
— А защо онова копеле Борка не иска да говори с мене? — възмутено попита Лариса. — Да не мисли, че като убиха моя Фрол, сега може да ме подритва?!
Тя пиянски изхълца.
— И д-да не ми се ф-фукляви… Последната дума е нах… на Хелмут…
— Да я заведа ли в стаята да си легне? — предложи Лисовски.
— Да, ако обичаш — с облекчение се съгласи Алик и бегло погледна към Марк. — Страх ме е да пращам Секача, току-виж тая стръвница изнасилила момчето!
— И мене ме е страх! — подкрепи го Марк.
Лисовски хвана Лариса под ръка и като й шепнеше нещо на ухо я изведе от стаята.
Върна се след петнадесетина минути, погледна изпитателно Алик и Марк, след което каза:
— Едвам я накарах да си легне…
— Откровено казано, никак не би било зле да си остане в това състояние постоянно — насмешливо каза Алик. — За какво са й пари на тая алкохоличка? Всичко ще пропие!
— Трябва да се разберем с Борис — вяло възрази Лисовски.
Кавказецът погледна към сложените зад гардероба куфарчета със стоката, които вчера бе донесъл направо от аерогарата някакъв мълчалив немец.
— Слушай, Лисо, какво ще правим с тях?
Лисовски рязко се обърна към него.
— Защо?
— Ами доколкото знам, едното е празно, нали?
— Да.
— Е за какъв дявол ни е сега? Да го зарежем тука!
— Може би все пак е още рано?
Марк наостри уши — Лисовски го погледна изпод вежди и сякаш неохотно допълни:
— Разбираш ли, Алик, имам чувството, че ни следят.
— Какво?!
— Да, точно така.
— Че на кой му пука за нас, Лисо? Никъде не сме излизали, никой не ни е виждал! Освен ако Секача…
— Какво Секача?! — възмутено се понадигна Марк.
— Нали скитори по разни публични домове?
— Имах нужда!
Марк не се доизказа. Отново се чу продължителният звън на телефона. Алик и Лисо се спогледаха. Кавказецът вдигна слушалката, но не се обади, чакаше да заговорят от другия край на жицата. Естествено, това можеше да се обясни не само с факта, че не знаеше добре немски. Известно време мълчаливо слуша, после ядно се обърна и каза с подозрение:
— Я ела, Лисо, пак тебе търсят! Ти сигурно и в Израел имаш роднини!
— Какви роднини! — възкликна Лисовски, отивайки към телефона.
Взе слушалката, слуша няколко секунди и без да каже нито дума, я постави на вилката. После отчаяно се отпусна върху неоправеното легло на Алик и захлупи лице в шепите си.
— Ти кво бе? Да не е умряла баба ти? — с известно ехидство, но и с тревога попита Алик.
— Нещо по-лошо! Оказва се, че ония типове, с които Секача се срещна, не са блъфирали. Току-що се обадиха някакви от същата банда, която ликвидира Фрол, само че тукашни. Казаха, че ни държат в ръцете си и сме под денонощно наблюдение. Ако им се опъваме, направо ще ни избият. Наредиха ми тая нощ да им отнеса стоката или да им съобщя къде и кога мога да го сторя…
Кавказецът дълго и цветисто изпсува.
Марк с интерес наблюдаваше Лисовски, удивлявайки се на неговото хладнокръвие или хитрост — трудно бе да се определи кое от двете преобладава, тъй като той беше поначало слабохарактерен и страхлив. Всъщност Марк бе допускал, че Лисо ще търси удобен момент, за да му приплаче за помощ, защото бе наясно що за човек играе ролята на тъпия Секач. Но очевидно това не влизаше в сметките на Александър Андреевич. Пък и нищо чудно. Може би пожизненият заместник на убитите разчиташе да се отърве по някакъв начин и от своите преследвачи, и от нежелания телохранител от криминалната милиция.
— За какво сте се затюхкали, братоци? — попита Марк, като се протегна. — Да не ни се дърви някой? Дайте ми едно автоматче, покажете ми леговището и аз ще му спретна една кървава баня за чудо и приказ. Целият Райх ще потрепери!
При тези думи той любопитно следеше каква ще бъде реакцията на Лисовски. Как ли ще откаже такава радикална помощ?
— Добре би било, а? — подкрепи го кавказецът.
— Не мисля — поклати глава Лисовски.
— Защо бе? Страх ли те е?
— Ако ме беше страх, щях да си стоя вкъщи — озъби му се Лисо. — Първо, не знаем колко души са. И второ — не ни трябва излишен шум. Да речем, Секача ще види сметката на петима души, но ако те не са приходящи като нас, а се окажат германски поданици? Знаете ли как ще се разщъка полицията?
2.
В същия миг Лисовски бе осенен от една идея. Бе измислил какво трябва да се направи, но не бързаше да го казва, чакаше да го попитат, а междувременно преценяваше всички плюсове и минуси. Солидният и автентичен чек за един милион долара с ясно изписаното фамилно име Lisovski, скрит на сигурно място до гърдите му, приятно сгряваше изтормозената му от тревоги душа и му придаваше смелост, граничеща с наглостта.
— Ти какво искаш? — раздразнено го попита Алик. — Да ги вземем за партньори? Тогава с парите няма да можеш да си купиш дори билета за връщане!
— Никакви партньори! Какви ги приказваш? Те не са съгласни да делят!
— Тогава ще ги очистим!
— А аз какво казвам? — учуди се Лисовски. — Само че без шум и пушилки, защото ако не те, то ченгетата ще заграбят всичко.
— Тогава не ми се прави на интересен, ами казвай! По мутрата ти виждам, че си измислил нещо!
— Наистина ми хрумна една идейка — съгласи се Лисо. — Ще извъртим нещата така: аз уж ще се съглася да им се продам за някаква дребна сума, колкото да не остана с празни ръце, но ще им кажа, че вие ми нямате доверие и непрекъснато ме държите под око, за да не изчезна със стоката. Те също ще ме следят, но незабелязано, защото и те нямат аванта да се вдига шум. Тогава вече ще ни свърши работа куфарчето с празната касета. Трябва още сега да измислим и да се разберем — кога уж ще ви се изплъзна от ръцете и ще избягам с куфарчето. Ще го изиграем като по ноти. А после, когато се отърва от тях, ще ви намеря…
Месхиев се замисли, но не стигна до конкретно решение и затова благоволи да се посъветва със Секача:
— Как ти се струва?
— Ми става — каза Марк. — Само че за по-голяма убедителност аз бих гръмнал веднъж-дваж след Лисо, без да се целя, разбира се…
— А-а, ще минем и без тия фокуси! — побърза да го прекъсне Лисовски. — И така ще ми повярват.
— А ако вземат да проверят? — попита кавказецът.
— Какво да проверят?
— Оная касета…
— За първи път работя с хора, които нямат никаква представа как се транспортират радиоактивните вещества! — възкликна Александър Андреевич. — Касетите може да се отварят само в специални лаборатории, където се използват защитни средства!
— А стига де, Лисо, важното е, че стигнахме почти до финала. И браво на тебе! Готов си да рискуваш най-много от всички ни! Бих ти дал половината от дела на Лариска!
— Благодаря! — иронично се усмихна Лисовски. — А къде ще отиде другата половина?
— Как къде? При мен, разбира се!
3.
На сутринта времето беше мъгливо, влажно и студено. От вчерашното пиянство Лариса Колбина беше раздразнителна и неразговорлива. А и вероятно не беше забравила, че снощи Борис не бе пожелал да даде инструкциите на нея. Марк също се мръщеше кажи-речи, по същия повод: цялата сутрин, докато Колбина още спеше, а той си подготвяше багажа, Алик и Лисовски си шушукаха за нещо. Грубо казано, на него всъщност не му пукаше, но Секача трябваше да нервничи и да се сърди, защото не бе изключено двамата заговорници да обсъждат как да се отърват от излишните според тях участници в печалбата. Марк знаеше, че крайната цел на пътя им е в Мюнхен и че престъпната верига, започваща от Урал, завършва при някакъв тайнствен немец. И засега това му беше достатъчно, но най-важното в момента бе да си отваря очите и да не позволи на Месхиев и Лисовски тайно да го ликвидират. Основният му проблем беше, че не разполага с оръжие и че освен добре фалшифицираните лични документи нямаше нито значка, нито карта на служител от криминалната милиция, зашита в хастара на якето му… изобщо нищо, с което да отиде в първото полицейско управление и да потърси помощ. Оставаше му само надеждата, че следователят Турецки ще се свърже с немските колеги и тогава при руския немец Марк Майер сами ще дойдат помощниците.
Влакът за Хановер потегляше в девет часа. Решиха, преди да тръгнат за гарата, да поизчакат малко, за да проверят дали някой не ги следи.
Лариса бе отказала да участва в този експеримент и затова й извикаха такси. При тръгването й се случи малък инцидент. Простодушният убиец Секача предложи да натоварят в колата и куфарчетата със стоката, за да не ги влачат после на ръце. Лисовски се притесни, а Месхиев го изгледа с недоумение и размахвайки пред носа му едрия си юмрук, отряза:
— Няма нужда! Ние ще си ги занесем. Така ще бъде по-сигурно!
Лариса ядно затръшна вратата на таксито, при което шофьорът недоволно я изгледа.
— Дано се затриеш нанякъде, мръсен копелдак… — чу се от купето на отдалечаващата се кола.
Марк отлично знаеше немски, но не бързаше да го показва, а носеше в джоба си руско-немски разговорник.
Лисовски и Месхиев, които бяха подготвяли тази сделка половин година с Генерала, бяха загубили почти толкова време и за усърдното ускорено изучаване на езика. Трудно можеше да се определи кой е по-напреднал, но се оказа, че и двамата разполагат с достатъчен запас от думи, за да стигнат до гарата с градския транспорт.
На гарата имаше малко хора. Немците, тези ранобудни птички, птиченца и птичоци, отдавна се трудеха с пот на челото. Лариса стоеше до един прозорец в огромната полупразна чакалня и пушеше нервно. Изобщо нямаше вид на немкиня, макар че бе блондинка и бе живяла в Германия повече от една година. На перваза на прозореца имаше вече пет празни кутийки от бира.
— Ох, преплитате крака като едни жалки недоносчета! — ядно посрещна тя тримата мъже. — Не можахте ли да вземете носач?
— Стига бръмча ма, бабушкеро! — сряза я кавказецът, който не бе забравил как тя го нарече преди половин час.
— Засякохте ли някого? — обърна се той към Лисовски и Марк.
Лисовски виновно сви рамене.
Марк бе забелязал един младеж, който се бе „лепнал“ за тях при хотела и ги бе проследил до гарата доста неумело, почти демонстративно.
— Абе влачеше се там един… — каза той на Алик. — Някаква жмичка, не може още да си обърше сопола.
— Постарайте се да не говорите на руски — прекъсна ги Лариса, — правим впечатление и се обръщат да ни гледат…
— Тебе гледат те. Молят се да не им се присъниш довечера! — изхили се кавказецът.
— Я върви… — просъска тя, но не се реши да конкретизира мястото, където би искала да го изпрати.
Това означаваше само едно: че Лариса Колбина — доскоро влиятелната „генералша“ — лека-полека започваше да отстъпва пред младото поколение нагли гангстери, които нямаха нужното уважение към бандитските традиции.
Усетил това, Алик й каза:
— Я давай билетите! Разсмърдяла си се тука като задник!
Лариса чак се задави от дима на цигарата си, но премълча. Съзнаваше, че вече не е от силните на деня. Нервно запрати угарката на пода и зарови в чантата си.
Кавказецът грубо я измъкна от ръцете й и тихо, но заплашително й заповяда:
— Вдигни фаса, кучко! Искаш да се заяде някой полицай ли?! Прибери го, защото ще те удуша!
И Колбина окончателно се предаде. Наведе се и взе полуизпепелената угарка със златист филтър.
4.
Четиримата показаха билетите си на контрольора и излязоха с куфарите на перона. Тук цареше същата съвсем необичайна за руското око чистота, каквато и в чакалнята. Пътниците с леки чанти или без никакъв багаж търпеливо чакаха на сивия асфалт, всеки на мястото, където трябваше да спре вагонът с посочения на билетите номер. Имаше към стотина души, но и това бе достатъчно Марк да изгуби от поглед младежа, който ги бе проследил.
Докараха композицията, чиста и блестяща като самолет.
Немците спокойно започнаха да се качват по вагоните, кимайки за поздрав на шафнерите, които повтаряха като курдисани: „Гутен морген“.
Сякаш спорейки с влаковия персонал, Алик промърмори, когато зае мястото си:
— Ще го видим колко ще е добро.
После се разпореди кой къде да седне:
— Лисо, ела при мен! А ти, Секач, седни до Лариса!
Марк сви рамене, сиреч все му е тая, но същевременно се постара да изобрази на лицето си недоволство от това разпределение. До него тежко се тръшна Колбина — озлобена, унизена и малко позамаяна от изпитата на гладно бира.
Марк се загледа през прозореца. Бързо опустелият, но без излишна суетня и блъсканица перон навяваше тъга. „Интересно — помисли си Марк, — сега ми харесва немската сдържаност, дисциплинираност и чистота. Но ако поживея в Германия примерно половин година, дали няма да се затъжа за мръсотията, блъсканицата и безцеремонната грубост, беззлобна, разбира се, да речем — простодушното грубиянство, характерно за опашките и тълпите в Русия? Кое би надделяло — бащините ми гени, или атмосферата, в която съм израсъл?“
И все пак Марк не успя да се порадва както трябва на безупречния ред, присъщ за втората му родина.
До потеглянето на влака оставаше една минута, дори електрическият локомотив бе изсвирил предупредително. Изведнъж, като изблъска несвикналия на подобно отношение контрольор, на перона изскочи някакво същество, развлечено, агресивно и младо. В сини дънки до глезените, с разнищени крачоли и високи маратонки, с черно кожено яке до кръста и къса тъмна коса, а на врата — с ярка и шарена кърпа, каквито обикновено носят палестинците.
Пътниците, които седяха до прозорците, гледащи към перона, с мълчаливо и сдържано неодобрение наблюдаваха тази необичайна сцена. По кратките им реплики Марк разбра, че са взели младия беглец или бегълка за турчин. Но след няколко секунди стана ясно, че случилото се не е плод на някакъв младежки каприз. Когато тъмнокосото създание се скри във влака, на перона изскочиха петима мъже на средна възраст и с обикновена външност. Минавайки покрай контрольора както е редно — един по един, те бързо се разпределиха кой къде да се качи и веднага окупираха средните пет вагона от композицията, а в следващия миг влакът потегли.
— Трябва да е някой наркоман — отбеляза Колбина и равнодушно се извърна от прозореца. Седналите отстрани през пътеката Месхиев и Лисовски тихо си приказваха, свели глави един към друг като влюбени гълъби.
Лариса се разшумоля с някакво илюстровано списание. Оказа се обаче, че скришом пише бележка, която скоро пъхна на Марк, като меко го поодраска с дългите си нокти по коляното.
Без да взема от бедрото си малкото бяло листче, Марк го притисна с пръст и прочете написаното:
„Кво се офлянкваш, те ште ни изхвърлят а може и да свършиме по-лошо“
Марк допускаше, че жената на един бандит няма нужда от висше образование, но тази ужасна неграмотност го потресе.
„Дали пък и аз да не се престоря на върл простак, за да й стана духовно по-близък“, мина му през ум палава идея. Но реши да не преиграва, а само да напише отговора си без препинателни знаци, за по-лесно възприемане на съдържанието. Обърна листчето откъм чистата страна, взе химикалката от Колбина и бързо надраска:
„Що да ги трепя тука на живо“
И помежду им се завърза кореспонденция!
„Загряваш ли кво са намислили“
„Че как“
„Кво ште правиме“
„Ще решаваме на място само че мойта ни на Генерала частта нямам намерение да ги давам на никого“
„А мойта“
„За твойта Генерала нищо не ми е казвал“ — надраска Марк, за да я подразни.
Реакцията й надмина всичките му очаквания. Колбина така се изпъчи насреща му, сякаш я бе заплюл в лицето, и отвори уста, готова всеки миг да закрещи.
Марк долепи пръст до устните си, сиреч „кротувай и мълчи, да не ни разберат“. Не стана ясно дали Лариса щеше да има благоразумието да премълчи, защото в същия миг крилата на плъзгащата се врата се отвориха и във вагона влезе съществото, нарушило сивата утринна тишина на гарата.
Погледнато отблизо, това създание се оказа доста миловидно момиче на не повече от седемнайсет години. Нетипична за немкиня тъмна коса, дълга тънка шия изпод извъртялата се арабска кърпа. Би била напълно подходяща при снимането на филм за концентрационните лагери, ако не беше здравият матов тен на лицето й. Обаче изражението на симпатичната й муцунка бе в пълен контраст със здравия й вид. А големите й, малко дръпнати очи крещяха: „Помощ!“
Момичето бързо огледа пътниците във вагона и — дали така се стори на Марк? — когато го погледна, сякаш понечи да се втурне към него, но не се реши да направи първата крачка.
Марк стрелна поглед към седящата до него Лариса. Издула дебело начервените си устни, тя му пишеше поредното послание.
— Я чакай да мина — помоли я той.
Генералшата недоволно се откъсна от така трудното си занимание:
— Защо?
— Отивам да забърша едно маце.
— Намерил време!
— Къде бе? — на свой ред се поинтересува Алик.
— Веднага се връщам…
Марк си даваше сметка, че нарушава всички писани и неписани норми за поведението на оперативен служител, внедрен в престъпна банда. Той беше длъжен да се интересува от операцията и от нищо друго освен нея. Ако се заеме сега с момичето и изтърве товара, и то така, че да не могат дори да открият следите му, в най-добрия случай капитан Майер ще бъде изгонен от милицията поради професионална непригодност. Но… но в момента Марк Майер не беше оперативен служител, а просто един буен двадесет и шест годишен младеж, който искаше да помогне.
Той се приближи до момичето и каза на чист, безупречен немски език:
— Проблем ли имате, мила фройлайн?
Тя го изгледа малко стреснато, но кимна. Трудно й беше да си представи, че един толкова порядъчен на вид немец ще се занимава с чуждите неприятности.
— Преследват ме…
— Забелязах — кимна Марк. — Къде са?
— Навярно там, отзад…
— Тогава да тръгваме напред. Аз ще вървя пръв, а вие след мен. Ако видите, че някой от тях идва към нас, ще ми кажете. Разбрахте, нали?
— Да.
5.
Тръгнаха по пътеката между седалките, следвани от любопитни погледи. Когато стигнаха до спътниците на Марк, Алик се усмихна и му подхвърли:
— Тлей да не пропуснеш Хановер и да не си лепнеш някой СПИН!
А Лариса ядно просъска след него някаква псувня.
— Какво казаха? На вас ли говорят?
— Да.
— Значи, не сте германец?
— Това има ли значение за вас?
— В момента няма.
— А може ли да знам как се казвате? — попита Марк.
Спътниците му бяха останали далече назад.
Немската дисциплинираност се проявяваше и във влака — всеки седеше на мястото си, забил поглед в някой вестник или в сивия пейзаж зад прозореца. Пътниците ставаха от местата си само при крайна необходимост. Изведнъж Марк съгледа двама мъже, които идваха насреща им, вперили очи в тях. Освен че крачеха съвсем енергично, като не пропускаха да погледнат в лицето всеки пътник, те доста приличаха на онези, които бяха изскочили на перона след девойката.
И се оказа, че това наистина са те. Бегълката възкликна:
— Срещу нас идват двама!
— Разбрах. Вие ще изостанете няколко крачки, а аз ще продължа.
— Но не се бийте с тях!
— Защо? Да не са от полицията?
Марк дори се поспря, а девойката се блъсна в него.
— Не, не са!
— Тогава какъв е проблемът? Я погледнете назад, дали не идва още някой от вашите приятели?
Тя се обърна и промърмори:
— Засега не виждам никого.
— Чудесно!
Срещата беше неизбежна — вървяха двама срещу двама. Всъщност преследвачите още не знаеха, че ще им се наложи да се занимават не само с момичето.
Те бяха в твърде неизгодно положение, защото пътеката между седалките, достатъчно широка за един човек, не даваше възможност на двама души да се движат успоредно. Ето защо, когато забелязаха девойката и хукнаха към нея, те почти се препъваха взаимно: онзи, който беше отзад, припряно се стараеше да не изостава от партньора си и тичаше някак на верев, с което фактически ограничаваше движенията му.
Следвайки нарежданията на неочаквания си спасител, девойката изостана на няколко крачки. Марк спокойно се приближи до първия преследвач и с любезна усмивка му подаде ръка, сякаш да се здрависа:
— Гутен морген! Гутен морген!
Тъй като нямаше намерение да си губи времето с някакъв глупак, мъжът я пое, за да го отстрани от пътя си. А Марк рязко пристъпи напред и така изви ръката му, че я изкълчи в рамото, като същевременно удари втория мъж с юмрук по брадата. После, използвайки че първият му противник се превива от болки, силно го блъсна към седящите наблизо две благообразни старици. Те възмутено и пискливо се разкудкудякаха, опитвайки се да изблъскат от коленете си едрия мъж, с което само му пречеха да се изправи на крака. Марк се дръпна от втория преследвач и нанесе саблен удар по тила на първия, който се бе омотал в полите на бабичките. По този начин го извади от строя за няколко минути. После се остави на втория да го сграбчи и отново, сякаш завъртайки се с валсова стъпка, му изви ръката и я изкълчи, след което го събори на пода така, че да удари главата си в металната ръчка на седалката.
Битката протече почти светкавично и освен стариците никой друг не разбра какво става. Пътниците си помислиха, че с бързането си четирима души не са успели да се разминат.
Марк хвана девойката за ръка и я повлече към следващия вагон, после в следващия, и така до края на композицията, за да не могат преследвачите да ги притиснат от двете страни.
Спряха се на платформата на последния вагон и Марк попита:
— И все пак — как се казвате?
— Кристина.
След известна пауза девойката се усмихна и допълни:
— Демонстрирахте висока класа!
— Така ли мислите? Впрочем няма нужда от комплименти! Всеки миг може да дотичат останалите трима, а с тях има вероятност и да не се справя. Какво ще правим, Кристина?
— Не знам…
Изглежда, тя се обърка при мисълта, че все още не се е отървала от своите преследвачи. Нервно облиза свежите си, неначервени устни.
— Какво искат от тебе?
Кристина не отговори. Огледа се настрани, след което се опита да откърти перилото на вратата за качване във вагона, сякаш искаше с него да залости дръжките на плъзгащата се врата. Очевидно бе на ръба на отчаянието.
— Това няма да ни помогне — каза Марк. — Рано или късно те ще излязат тука.
— Тогава ще дръпна аварийната спирачка и ще скоча от влака!
— И те ще скочат, защото ще се досетят чие дело е непредвидената спирка — безжалостно й възрази Марк.
— Тогава ще скоча в движение!
И за да подсили думите си, Кристина натисна дръжката на вратата. За разлика от руските влакове вратата на този блестящ от чистота вагон се отваряше навън.
Девойката изписка от изненада и без да успее да се пусне от дръжката, полетя след отворилата се врата.
Марк високо изруга на руски и надникна, но не успя да види какво е станало с момичето. Бързо пребърка джобовете си дали ще има достатъчно пари за билет до Мюнхен. После погледна през стъклата на плъзгащата се врата, за да провери какво е положението във вагона. Засега вътре беше спокойно, но пътниците, любопитно проточили вратове, надзъртаха от местата си към другата платформа, за да разберат кой друг ще влезе оттам.
А Марк прекрасно знаеше. Отново погледна през отвора на вратата към прелитащите пред очите му селски пейзажи на Германия и скочи от влака, мятайки се по посока на движението, сякаш да пресрещне преследвачите. Успял добре да се стегне, той се приземи сполучливо и се скри в близките храсти. Искаше да види дали противниците му ще скочат след него. Те обаче останаха във влака. Значи, отбеляза Марк, това са полицаи, които не искат да рискуват живота си заради едната заплата, или пък провинението на Кристина не е чак толкова сериозно, че да се стремят да я заловят на всяка цена.
Когато последният вагон се изгуби в далечината, Марк тръгна по насипа обратно към мястото, където трябваше да лежи момичето. Наоколо беше равно поле и някъде при хоризонта сред голите клони на високите стари дървета се виждаше червен керемиден покрив. „Ако е жива, ще я занеса там, а после ще избягам — реши Марк, — но ако…“ Не му се мислеше за тази възможност.
По едно време съгледа Кристина, клекнала и трепереща като премръзнало куче, прехапала долната си устна чак до брадата.
Марк претича до нея, разтърси я и извика на руски:
— Добре ли си?
Тя вдигна към него влажните си очи и поклати глава.
— Не разбираш ли? Ох, по дяволите! — и той повтори въпроса си на немски.
— Всичко ли ти е наред?
Кристина кимна.
— Защо не отговаряш?
Тя отвори уста да му отговори, при което от раничката на долната й устна потече тънка струйка кръв. Почти шепнешком обясни:
— При падането си ударих коляното…
— Можеш ли да вървиш?
Тя сви рамене.
— А стани!
Кристина се изправи, пристъпи крачка-две и енергично закима, сиреч — „мога…“
Двамата тръгнаха по правия асфалтиран път към фермата.
— Кои са ония, дето те преследваха?
— Не знам. Татко ги е наел.
— Какво? — спря възмутено Марк. — Баща ти значи! А сега заради вас двамата с баща ти няма да си свърша работата!
— Ти руснак ли си?
— Наполовина.
— А онези хора във влака твои приятели ли са?
— По-скоро колеги.
— Все едно. И жената ли?
— Да.
— Значи, сте пътували за Мюнхен?
— Откъде знаеш? — изненада се Марк.
— Тая жена често идва при баща ми…
— Какво?!
— Да, да. Така че не се безпокой. Аз ще ти помогна да стигнеш до баща ми.
— А той какъв е?
— Не знам точно. Отдавна са разделени с мама. Но щом има вземане-даване с руснаците, значи не му е чиста работата. Ох, да не говорим повече за това! Я по-добре ми кажи, руски мечо, как е твоето име?
Марк се позамисли и отговори:
— Генадий.