Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (11)

2.

Пред вратата стоеше някаква тийнейджърка — от ранозрейките. Не беше красавица, но силно гримирана и с пищни форми по нужните места. На пръв поглед можеха да й се дадат не повече от шестнайсет години. Цялата й разпусната стойка, макар и не без вродено изящество, показваше, че не идва с агресивни намерения. Това Марк Майер, чиито способности бе подчертал навремето самият Ролф Бранд (айкидо пети дан), успя да долови веднага. Като поотвори вратата, той попита:

— Кво искаш?

— Ми да вляза.

— Айде влизай.

Момичето влезе и взе да го разглежда с безцеремонно любопитство.

Без да я допуска по-навътре от антрето, Марк повтори въпроса си:

— Казвай кво искаш?

— Абе, чичко, дай една вода, че така съм огладняла, чак няма къде да пренощувам!

— Айде, айде — строго прекъсна глупостите й Марк. — Чували сме ги тия. Коя си? Не ми приличаш на циганка?

— Ох, препатихме ние, станахме жертва на пожар…

— И личният ти боинг изгоря, нали?

— Ъхъ! — зарадва се тя.

— Я стига! Казвай какво искаш и се прибирай у дома!

— Къде у дома? Ами че аз съм си у дома!

— Така ли? — смути се Марк.

— Ми, че аз тука живея!

— Лъжеш — поклати глава Марк.

— Ако лъжа — да се окендзам и да няма вода да се измия дано!

— Добре де, щом живееш тука, що тогава звъниш? Що не си отключи например?

— Ох, как ги чаткаш само! Ми ако вампирите са ми взели ключовете, за да се прибирам навреме?!

— Кой?

— Вампирите, дъртите, моруците значи.

— Ще рече майка ти и баща ти?

— Да! Да! Абе ти що не си открехнат на нашите лафове? Нали си уж млад?

— От село съм.

— Така ли? А иначе изглеждаш пич, та дрънка!

— Е, добре, стопанке, като не ми вярваш, вземи да почерпиш с кафе родата от село.

— Да бе, ей сега! На село люскат само водка!

— Зависи в кое.

— Не съм дошла аз за тая работа. Забрави!

Неканената гостенка хвърли якето си на шкафчето в антрето, остана по дънки и мъхесто поло и самоуверено тръгна към стаите. Марк я последва, като все повече се съмняваше, че тая хлапачка е посещавала някога това жилище.

Тя влезе в едната, после в другата стая, накрая избра онази, където Марк беше спал — с плюшения диван. Тръшна се на еластичната му повърхност, за която човек трудно би предположил, че служи за сядане.

— Значи можеш да ми викаш Оля.

— Ти на мене — Гена. Кажи все пак защо си дошла?

— Искам да ме любиш.

— Добре де, любя те.

— Е, не, устното творчество не ми къса душата. Люби ме на тоя диван!

— А не е ли по-добре на пода?

— Давай!

— А в асансьора?

— Мм… За там още не съм готова.

— Оля, къде живееш?

— Не е задължително да знаеш.

— А може ли да знам на колко си години?

— Може. Скоро ще навърша петнайсет.

— Тогава си върви вкъщи, Оля. Там ще те оценят много повече, отколкото струваш…

Оля сякаш изтри от лицето си палавата и малко вулгарна, озъбена усмивка, и каза сериозно:

— Хич да не ти дреме за тая работа, крокодилчо Гена. Може да е така, а може и да не е така. Но ако не се чукнеш с мен, ще те пречукат!

— И кой по-точно?

— Който трябва!

Марк се опитваше да проумее кое е това момиче, кой и с каква цел го е изпратил при него. Дали пък не е приятелка на оня курсант, неженения? Но едва ли един слушател във Военната академия ще рискува пагоните и перспективите си заради една намацотена глупачка. Разбира се, ако тук наистина живеят такива офицери, а не например нечий съмнителен контингент. Трудно беше да се намери логично обяснение на всичко това. Всъщност логиката е нещо съвсем различно от реалния живот, който е алогичен. От друга страна обаче, чак такъв абсурд беше съвсем не на място на двайсетте квадратни метра ведомствена жилищна площ.

— Ако сега беше лято, щях да реша, че си слънчасала. Но щом като е само началото на пролетта, значи ти е кипнала кръвта на порнографска вълна — направи извод Марк. — Тогава първо ще хапнем нещо, а после аз ще те заведа при майка ти и баща ти. Да или не?

— Де! — кокетно се усмихна тя.

Марк с въздишка тръгна към кухнята.

Свари кафе, направи по два сандвича със салам и сирене „Виола“, сложи всичко на един поднос и го понесе към стаята, а когато стигна до вратата, спря, стъписан от изумление.

3.

За тези десет-дванайсет минути, които бе прекарал в кухнята, Олга му бе подготвила страхотна изненада: угасила горното осветление, запалила аплика над дивана, ориентирала се как да включи компактдиска и пуснала тиха, но съвсем не приспивна музика. А тя самата — излегната гола на дивана, сложила ръце под главата си така, че малките й стегнати гърди бяха щръкнали нагоре, откривайки нежната белота на кожата под тях. Краката й с полудетско безсрамие бяха свободно разтворени, показвайки златистото окосмение с полупрозрачни на меката светлина къдрави косъмчета.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха, после Марк внимателно остави подноса върху една картонена кутия и разкопчавайки колана на дънките си, тръгна към дивана.

— Ти кво, миличка, да не искаш да ме увериш, че с тия малки крачета си кръстосвала професионално плаца?

— Квоо? — не разбра Олга.

— Я се обърни с гръб, да видя дали си толкова красива и отзад.

— Уу, перверзен тип! — изкикоти се тя.

Но все пак послушно се обърна с гръб.

С бързо движение Марк изтегли дънковия си колан и силно, но не прекалено болезнено я шибна по нежнорозовите полукълбета.

Олга изписка от неочакваната пареща болка, понечи да скочи, но Марк успя да я притисне с една ръка, а с другата продължи да я налага.

— А-а! — пищеше момичето и бясно се въртеше да избегне ударите. — Копеле мръсно!… Гадняр!… Стига бе, боли…

Като я напляска десетина пъти, Марк я пусна и бързо отскочи, защото тя тутакси бе посегнала да го издере с дългите си лакирани нокти.

— Ооох! — стенеше Олга, като внимателно опипваше болезнените места. — Абе ти или си дошъл от гората, или верно си извратен! Трябваше да ме предупредиш!

— За кво бе?

— Ми, че си болен!

— Я слушай, малката, ако до две минути не чуя кой те праща при мене, ще продължим по-сериозно с интензивния масаж! И тогава вече се моли на Бога в банята да има вода, защото така ще ти пламне дупето, че няма да можеш да седнеш!

— Глупак! — изхленчи Олга и бегло погледна часовника.

Когато до края на двете минути оставаха не повече от десет секунди, тя горчиво въздъхна и измънка:

— Михалич ме помоли… каза, че е пристигнал един страхотен пич, който се чувства самотен и трябва да му се помогне, да си поразхлаби нервите и такива работи. Обеща ми пет стотака в зелено…

— Но ти си малолетна! За тая работа той може да изгърми, а и ти заедно с него!

— Михалич добре се е подсигурил, държи в ръцете си маса хора. А и като мъж го бива още, нали той ме цепна.

— Ти сираче ли си?

— Защо? И татко е авторитет като Михалич, а може би да е дори още по-могъщ…

— Тогава защо се занимаваш с подобни глупости, и то за пари?

— Може пък да не е само за пари. А и татко си е наумил да ме праща да следвам в чужбина, иска да ме прави аристократка, да не приличам на него. И е голям дзифтар, не ми дава мънита. Казва, че живея в комунизъм, каквото поискам, такова ми се поднася на тепсия, така че нямам нужда от кеш. Разбира се, аз ще ида да следвам, само че ако се справя с изпитите…. Оо, я стига сме говорили за това.

— И що те е пуснал сама по това време? Сигурно живееш далече?

— Доста далече. Но аз съм с кола. Както са ме докарали, така ще ме откарат…

— Значи някой те чака?

Марк все още не можеше да си обясни какво цели с тоя замисъл Робинзон, но усещаше, че искат да го използват като пионка в някаква игра преди срещата на босовете. Дори не точно като пионка, а като мишена.

— Ясно, малката — промърмори той, машинално промушвайки колана си на мястото му. — Ясно, че нищо не ти е ясно…

— Хайде сега, като ти разказах всичко, да ме изчукаш, моля ти се! Ти наистина много ми харесваш…

Марк с ужас усети, че Олга все пак бе постигнала своето — изпитваше силна възбуда. Не, не бива! Пък и не е желателно тя да разбере, че това самоограничение е предизвикано от нравствени причини. Един бандит не може да бъде нравствен. А за нея той си беше бандит…

Марк нежно я погали по главата и по острото детско рамо, след което каза:

— Виждаш ли, малката, аз си имам принципи. Кога, къде, кого — аз решавам. Ти много ми харесваш, но нека да отложим тая работа за момента, когато ние сами ще го пожелаем, а не когато Робинзон го е намислил. Кой е баща ти? — неочаквано попита той.

— Копитов, Фьодор Фьодорович.

— Тоест Копитото?

— Да, защо питаш?

— Просто така. Трябва да помагаш на татко си, щом си толкова пораснала, а не да се водиш по чужди акъли!

— Абе ти май ми четеш конско?! Дошъл вчера от село и седнал да ме поучава!

— Аз ти желая доброто, глупаче! Сега ще те изпратя до вкъщи, а утре след срещата, ако не си се отказала…

— Ама верно ли?

— Бял свят да не видя…— спомни си Марк старата бандитска клетва.

Тя обаче не направи впечатление на Олга. Очевидно сега се кълняха другояче. Но момичето все пак долови смисъла:

— Значи, утре вечер?

— Да пукна, ако лъжа!

Със същата обезоръжаваща непринуденост Олга се облече, начерви устните си и пооправи целия си грим.

— Да те изпратя ли?

— Няма нужда — отказа тя. — Долу ме чака едно волво с две горили. Те ще ме откарат.

— Сигурна ли си?

— Къде ще ходят? Страх ги е от Робинзон повече и от дявола.

Като любезен, но малко мързелив кавалер Марк я изпрати до асансьора, позволи й да го целуне по бузата в опасна близост с устата, помаха й за сбогуване и си влезе в апартамента. Но не затвори плътно вратата, сякаш предчувстваше, че толкова безметежна раздяла не би била в стила на Олга Копитова, безпътната щерка на Федя Копитото, способен за един прокъсан чорап да ти отреже ухото. А за дъщеря си!…

4.

Скоро Марк се увери, че не е сбъркал, когато реши да проследи пътя на момичето до колата и кой ще го откара. Очевидно изпратените от Робинзон телохранители имаха други намерения.

— Къде ме влачите бе?! — чу се от долния етаж възмутеният глас на Олга.

— Не вряскай ма! — грубо я прекъсна дрезгав мъжки глас.

Марк веднага го разпозна — Глиста!

— Не вряскай, казах! Следят ни ченгетата! Ще гледаме отгоре кога ще се изметат!

Стълбищното осветление пак не гореше, но сега това бе добре дошло за капитан Марк Майер. Без много-много да се прикрива той успя да проследи как Олга, водена от Глиста и от един млад едър мъжага, минаха покрай него и продължиха да се качват нагоре. Там беше дванайсетият етаж, а след него — покривът.

С меките си маратонки Марк безшумно излезе на площадката и тръгна след не особено задружната троица.

Беше настъпило такова време, че бандитите нямаха страх от никого. Дори някой от живущите да наблюдаваше през шпионката тази живописна група, щеше да е само за да съобщи на тлъстата си половинка, курдисала се пред телевизора, че проститутките вече нямат ни срама, ни очи, и са готови да легнат направо на площадката, а сетне почтените хора да им дишат СПИН-а!… И нито някой ще излезе да се поинтересува какво става на стълбището, нито дори ще се обади в милицията, даже и през ум няма да му мине. А иначе всеки си знае конституционните права — критика от низините, но да я чуе само булката или в краен случай — тъщата.

— Е, кво, Олка, чукна ли те? — попита с известна завист Глиста.

— Не още.

— А кога? — изкиска се шофьорът.

— Когато кьоравият прогледне, а на кьосето му порасне брада, тогава! Това не ви влиза в работата.

— А почерпи ли те поне някоя чашка? — не мирясваше Глиста.

— Не сме пили.

— А тогава що писка толкоз?

За да им е по-лесно да убият девойката, шофьорът и челябинският бандит бяха ударили за кураж по половин литър водка, почти на гладно, и сега се надпреварваха да я разсейват с приказки, за да не се досети какво я чака. Същевременно им се искаше да се уверят, че момичето наистина е блудница, парцал, който си заслужава наказанието. Това щеше да подкрепи решимостта им да извършат това, за което са изпратени.

— Защо ли? Защото ми изви ръцете!

— Я виж! А що не почнахте да се чукате ма?

— Ние да не сме клоуни? Не работим по поръчка.

— Квоо? — недоразбра Глиста.

А шофьорът бръкна в джоба си да провери дали въженцето е на мястото си. Заповедта беше да поемат момичето от прегръдката на челябинския глупак, да го задушат леко с въженцето и после да го хвърлят от покрива.

Преизпълнен с, кажи-речи, пролетарска отговорност за възложеното задание, Глиста започна тихо да се съветва с партньора си, защото до вратата за покрива оставаше само половин етаж.

— Серо, кво да я правим тая бе? Та той не я е пипнал. Дай поне нещо да й напъхаме, та оня да мине за извратен тип…

— Ей, ей, къде ме водите? — кресна Олга и рязко спря на площадката.

— Отиваме горе да огледаме дали ченгетата не са наблизо — взе да обяснява шофьорът.

— Абе ти да не си падал от гърнето като малък?! — възкликна Олга. — Върви, щом искаш, а аз оставам тук с тоя вампир — посочи тя с глава към Глиста, застанал зад гърба й.

В същия миг старият бандит я сграбчи през кръста и като притисна силно ръцете й до тялото, заръмжа — било от сладострастие, било от злоба. Шофьорът извади въженцето и започна да я души. Цялата тази хъркаща, пуфкаща и пъшкаща група тромаво се извъртя, тъпчейки по тъмната площадка, при което двамата мъже се мъчеха да завлекат момичето по-близо до стъпалата за покрива. Борбата бе погълнала изцяло вниманието им, затова Марк се приближи почти без да се прикрива и силно изрита Глиста в чатала, както беше с гръб към него. На стария бандит така му причерня от нетърпимата изгаряща болка, последвана от зловещия тъп звук от маратонката, уцелила мъжкото му богатство, че старанието му да се справи с поръчката на Робинзон тутакси се изпари. Той изрева и се тръшна на мръсната площадка, като ръмжеше и се давеше от злоба и сълзи.

Воплите на Глиста стреснаха шофьора и той инстинктивно пусна момичето. Полузамаяна, но не загубила съзнание, Олга меко се свлече на цимента и запълзя към стената, кашляйки мъчително.

Марк се спусна към шофьора и го удари рязко и болезнено по лицето. Младият мъж се дръпна и успя да го сграбчи за ръката. А Марк само това и чакаше. Светкавично вдигна ръката си, при което се завъртя така, че успя да направи крачки встрани, а тежкият здравеняк с вой и изкълчена раменна става се сгромоляса на цимента. А за да не му създава повече неприятности, Марк леко го стисна за гърлото и той загуби съзнание най-малко за двайсет минути.

— Гена, миличък, спаси ме! — скимтеше Олга до стената.

— Тихо! — заповяда й Марк. — Тичай в апартамента, вратата е отворена!

— Добре! — зарадва се тя.

Бързото шляпане на гумените й подметки по стълбите надолу показваше, че Олга вече е станала съвсем послушно момиче.

— А сега дойде ред да се занимаем и с тебе! — обърна се Марк към Глиста, като го хвана за яката и взе да го вдига.

Старият бандит така се превиваше от болка, че изправяйки се на крака, наистина се гърчеше като глист. Поглеждаше към Марк без злоба, дори жално нареждаше:

— Какво направи бе, копеле?! Какво направи!

Марк го завлече към стената, помогна му да седне и като клекна до него така, че да вижда шофьора, каза:

— Ще отговаряш на въпросите ми ясно, бързо и точно! Вземеш ли да го увърташ, бедничкото ти стопанство тоя път ще го видиш размазано по стената! Чаткаш ли?

— Ма що ме подреди така бе?! Един признат бандит?!…

— Като ти обърша сега лигите, ще спреш да си признат. Искаш ли?

— Нее…

— Правилно, защото съм гнуслив. Е, ще разговаряме ли?

И Глиста му разказа всичко, тъй като болката в слабините започна да поутихва, Робинзон бе далече, а тоя садист го държеше в ръцете си. Пък и още не се знаеше кой ще надделее утре на срещата, а сега още един такъв ритник щеше да го довърши. Старото му разхлопано сърце на лагерник нямаше да издържи.

След самопризнанията на Глиста Марк и него просна в несвяст, после го пребърка за ключовете от колата. Иззад една врата на кротко заспалата сграда някаква неравнодушна възрастна женица изписка с тъничък гласец:

— Ся ши извикам милицията!

— Непременно я извикайте! — подвикна Марк. — Но изчакайте да си отида!

Явно разумното му предложение бе прието, защото никой повече не се обади.

5.

Взел ключовете за колата, пистолетите и един газов спрей, Марк слезе в квартирата.

Олга се беше свила на един стол в кухнята и стискаше здраво сатърчето за месо.

— Всичко е наред, принцесо, хайде да си те водя у дома.

— Добре — кимна тя като кротко и послушно момиче.

За да поддържа легендата, Марк се престори, че не познава Москва. И макар че според московските мащаби Копитов живееше, кажи-речи, в съседство, той се въртя половин час из квартала, за да демонстрира пълен провинциализъм. Това му се удаде така добре, че накрая Олга се развесели и взе да му обяснява откъде и как да мине.

Когато най-сетне пристигнаха, Марк попита, без да става от волана:

— Да те изпращам ли или гуд бай?

— Изпрати ме, моля те.

— А баща ти да не ме сбърка с някого, че да загазя…

— Ти пък — веднага повярвах, че те е шубе!

— За теб се безпокоя!

Марк все пак имаше желание да се запознае с още един от босовете, който вече със сигурност щеше да му е от полза. Но като поразмисли, реши, че е по-добре Оля сама да разкаже всичко на баща си. Няма как да се измъкне, защото Фьодор Копитов я държи строго и непременно ще се заинтересува защо дъщеря му се прибира толкова късно и с тая червена ивица на шията. Така че тя ще му разкаже цялата истина, а на Марк, наречен още Генадий Бобров, ще му бъде зачетена проявената скромност.

Той изпрати момичето до масивната двойна врата и на сбогуване не забрави да целуне подпухналите й от плач устни.

После потегли обратно към „Полярна“, а когато съгледа един уличен телефон, спря и слезе. Оглеждайки се наоколо, набра номера на Турецки.

— Марк, вие ли сте?!

— Да не очаквахте Месхиев, а? — весело попита младият мъж.

— Само в случай, че ми се обади по ваша препоръка! Как сте? Има ли някаква опасност?

— Засега не се очертава, Александър Борисович, но струва ми се, че Робинзон не ме харесва нещо.

— Да не ви подозира?

— Не, проблемът не е в това. Той търси начин да си разчисти сметките с братя Месхиеви и вероятно на срещата ще сервира някоя изненада.

— Тогава незабавно се връщайте, Марк. Незабавно! Чувате ли?!

— Не се безпокойте, гражданино следовател, още не ми е припарило под краката.

— Съдейки по онова, което ми докладва външно наблюдение, вие се държите доста безгрижно, Марк! Посещават ви разни девойки…

— Е, може ли без някоя мадама от време на време, Александър Борисович!? В случай на нужда кой ще ме прикрие? Утре до обяд ще се постарая да ви съобщя къде ще се проведе тъжният помен, който ще прерасне в буйна и весела среща на интересите!

Марк се сбогува и окачи слушалката. Върна се в бежовото волво и потегли към квартирата, като по пътя си представяше как Лисовски и Месхиев не могат да си намерят място от тревога и подозират какво ли не, дори самата истина. Трябваше час по-скоро да разсее съмненията на Алик и да хвърли в мрачно униние Александър Андреевич Лисовски, който сигурно се надява, че веднъж завинаги се е отървал от натрапеното му ченге.