Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (10)

2.

Оказа се, че младият неженен мъж си е още в кабинета.

— Олег? Обажда се Турецки.

— Добър вечер, Александър Борисич! Как сте. Върви ли работата?

— Е, той само главният си е добре, а за нас остава работата… Извинете, че ви безпокоя толкова късно, Олег… Но ми трябва вашата помощ.

— Как да е късно, Александър Борисич, тук работим с пълна пара!

— Исках да ви попитам дали все още се занимавате с японската секта?

— Да, и то съвсем отблизо.

— А ако се отбия за няколко минути, ще ви попреча ли?

— Ни най-малко! Чакам ви…

Турецки прибра значката в джоба си, а в красивото куфарче, подарък от жена му, сложи копията на някои книжа по делото. Слезе в служебния гараж и помоли дежурния шофьор да го откара на „Новокузнецка“.

Величко го посрещна в коридора на следствената служба при Московската градска прокуратура.

— Александър Борисич, нали няма да ви притесни това, че в момента провеждам един разпит?

— Не, разбира се. Но всъщност аз идвам не толкова да разговаряме, колкото да ви покажа нещо…

Турецки извади значката и я подаде на Олег:

— Вижте, дали пък това не е вашият вожд и учител?

Величко взе значката и без да я разглежда много, отсече:

— Да, моят е! Вторият Христос. Откъде я имате?

— Дадоха ми да я понося — промърмори Турецки със задоволство, понеже вече имаше някаква надежда да е попаднал на следа. — А с кого, ако не е тайна, работите в момента?

— С един монах от същата секта. Но не е от редовите — в Московския филиал е бил нещо като ковчежник и счетоводител. Когато се разходихме из всички общини, намерихме няколко папки с документация за даренията. Та сега сме седнали с него да сверяваме приходната му книга със заявленията и оплакванията, които събират тук прах още от миналата година…

— Какви заявления?

— От родителите, чиито деца са отишли в сектата, като са отнесли там всичките семейни ценности. Заповядайте, елате да послушате какви неща се вършат в „третата Римска империя“ в края на това хилядолетие!

— Да вървим — съгласи се Турецки.

Не знаеше дали ще открие нещо интересно за делото си, но беше свикнал да следва интуицията си, а тя му подсказваше да отиде…

— Запознайте се, Андрей Николаевич, това е Александър Борисович Турецки, отговорен служител в Главна прокуратура на Руската федерация!

3.

Млад, около трийсетгодишен мъж с вид на главен учител стана от масата и пристъпи към Турецки. Косата му беше сресана гладко, почти безупречно, лицето му беше сериозно и всъщност само погледът му издаваше неприсъща на педагозите мекота и колебливост, дължаща се вероятно на умората и на разколебаната, но не докрай угаснала вяра. С лек поклон мъжът се представи:

— Кононов, счетоводител и програмист.

— Много ми е приятно — каза дежурната фраза Турецки.

Но кой знае защо монахът счетоводител се хвана за нея:

— Нима може да бъде приятно на такъв голям началник като вас варварското преследване, на което е подложена религията на бъдещите поколения?

В гласа му се долавяше искрен упрек.

Турецки погледна към Величко с недоумение, а в очите му се четеше въпросът: „Тоя дали е с всичкия си?“

Олег му намигна с ясното послание да не се учудва на нищо и каза на своя събеседник:

— Не бива да възприемате всичко така болезнено, Андрей Николаевич. Господин Турецки движи следствения процес като цяло и не мисля, че вашето дело го занимава повече от другите. По-добре да продължим с нашата си работа. И така, бяхме стигнали до заявлението на Светлана Викторовна Романова, от което става ясно, че постъпвайки във вашата община на 18 декември миналата година, дъщеря й Вера е взела със себе си три златни пръстена, златна верижка, брошка с диамант и две хиляди щатски долара. Вижте сега какво сте писали…

Кононов послушно отвори папката и започна да прелиства прошнурованите разпечатки.

Междувременно Олег каза на Турецки:

— Странни хора сме това славяните! Например Андрей Николаевич подозира, че цялото ръководство на московския филиал на сектата са мошеници и крадци. Но в учителя Като вярва!

— Забравяте, че Христос също е бил предаден от своите — отбеляза Кононов и победоносно бодна пръст в компютърната разпечатка: — Ето! Прието във фонда за пожертвования на 18 декември 1994 година три пръстена, верижка, брошка и две хиляди долара. И моят подпис.

— Извинете, че се намесвам, но кажете ми какъв е проблемът? Доколкото знам, пожертвованията за църквата винаги са били богоугодни от гледна точка на свещениците. И всъщност на кого му влиза в работата как ще се разпореди тя със своите средства?

Кононов вдигна глава.

— Мога да ви поясня…

— Ще ви бъда благодарен.

— В Япония църквата „Пътят на истината“ има свои предприятия, магазини, платени учебни заведения. Затова съществува известна бюрократична система за разпределение на доходите. Да речем, московският филиал, като събира пожертвования и се занимава с търговска дейност, получава средства. Определена част от тях си остават за текущи разходи, останалото се превежда в центъра в Япония. Затова, когато ми предложиха да се занимавам със счетоводна отчетност, аз за всеки случай реших да водя счетоводството двойно: да дублирам данните в компютъра по един стар и изпитан метод: чрез документи. Когато новопокръстеният ми донасяше своите скъпоценности и пари, аз ги приемах, записвах ги в компютъра със съответната дата, после правех разпечатка, на нея записвах имената на дарителя и той ми се разписваше.

Кононов подхвърли в ръце огромната папка и продължи:

— Държах тази папка вкъщи, сякаш съм предчувствал нещо!

— А в компютъра значи не фигурира името на дарителя, така ли? — реши да доуточни Турецки.

— Да. Смята се, че новопостъпилият в общината се разделя с всички мирски суети. Така че защо трябва да се записва кой точно и какво точно е донесъл?

— Но вие сте си отбелязвали…

— Че как иначе? Ето че се започна гонението. И ако аз нямах тия разписки, гражданинът следовател първо мен щеше да окове с вериги. А сега в тая папчица ми е спасението! Да продължа ли по-нататък?

— Да, да, извинете, че ви прекъснах.

— И така, правех разпечатките в офиса, а после ги занасях вкъщи и ги прибирах в папката. По едно време бях взел да се съмнявам дали си заслужава тоя двоен труд, след като за цяла година работа никой от държавните контролни органи не ревизира Фонда за дарения. Всъщност аз не знаех, че в учредителните документи той изобщо не е вписан. А на жалбите на родителите никой не обръща внимание… За всеки случай реших да проверя с едномесечна давност как се съхраняват данните в компютъра. Включих го, влязох в базата данни и… гледам и се чудя: не мога да позная записаните цифри. Не че помнех всичко до запетайката, разбира се. Но със зрителната памет, ако мога така да се изразя, засякох, че на екрана нещо не е наред. Реших да донеса една-две разпечатки и да направя сравнение. И какво излезе? Датите бяха същите, но количеството на скъпоценностите и на парите винаги беше по-малко! Доста умувах как да постъпя. Не знаех, пък и сега не знам кой е откраднал половината от даренията, кой е влязъл в компютъра и ми е променил данните… Като поразмислих трезво, разбрах, че не мога да се доверя на никого от местните, дори на господин Ямада, който е постигнал просветление под личното ръководство на Учителя. А по това време се говореше, че Тацуо Като се готви да ни посети, и реших, че ще трябва да намеря начин да поприказвам с него, когато наоколо няма никой от нашите хора. Но тогава се започнаха гоненията и аз потърсих следователя, гражданина Величко, за да не стоварят после цялата вина на мен!

— Значи вие смятате, че гоненията са несправедливи?

— Всяко гонение е зло — важно заяви Кононов. — А Учителят знае всичко отнапред. Още при миналото си идване той предупреди, че за нашата църква се задават тежки дни, че той ще бъде предаден, а обителите — разграбени. Всичко това са машинации на враговете. Те също са от Япония, сектата „Амида“. Не могат да простят на Учителя, че е привлякъл техните ученици…

Кононов беше на път да премине от свидетелски показания към вдъхновена проповед, затова Турецки побърза да му зададе въпроса, който внезапно му бе хрумнал:

— А не сте ли водили и отчет на разходите?

Монахът счетоводител разбиращо се усмихна:

— Искате да намекнете нещо, няма да споря с вас. Ако е водена някаква отчетност за разходите, то е било без мое знание. Аз се разпореждах с дребни суми, които давах на монасите и послушниците за покупка на дребни неща за бита — бельо, дрехи и така нататък.

— И, разбира се, сте водили отчет?

— Че как иначе? Веднъж месечно се даваше определена сума и аз редовно я отчитах по разходите.

— Тук ли са ви отчетите?

— Да, ето ги. — Кононов му показа тъничка папка с машинка.

— Може ли да надникна в нея?

Монахът мълчаливо му я подаде.

Александър Борисович набързо прелисти десетте листа, изписани със сбит почерк. Най-отгоре на всеки отчет счетоводителят бе написал с печатни букви датата и отпуснатата за месеца сума. След което в колонка бе записвал имената на получателите и размера на сумите. Обикновено за всяка община бяха отпускани по не повече от десет милиона рубли, а на ръка бяха давани максимум от триста до петстотин хиляди. Очевидно за получаването на такава сума е трябвало да се посочат достатъчно сериозни основания.

Особено внимателно Турецки проучи записите от 15 март нататък. И все пак намери онова, което търсеше: на 16 март бяха дадени пет милиона рубли на „Чука“ — така го бе записал счетоводителят, при което получателят дори не си беше дал труда да се разпише.

— Може ли да ви попитам нещо, Андрей Николаевич?

— Да, моля.

— Записът от шестнайсети е съвсем пресен. Сумата е особено голяма, а няма никакъв подпис…

— А-а, това ли… Парите наистина бяха дадени. Имаме в общината един треньор…

— Треньор ли?

— Че как иначе? Монахът трябва да е силен не само духом, но и телом…

— Да, да, ясно!

Кононов го изгледа изпод вежди, но все пак продължи:

— Треньорът се казва Кирил Воробьов, ама фактически никой не го нарича по име, а повечето с прякор — Чука. Дори той самият ми каза тогава: пиши, че Чука ги е взел. Тоя момък не е от вярващите, обича само парите и жените. Та тоя ден дойде при мене още заранта и ми заяви, че трябва да му дам пари, защото заминавал в командировка. Попитах го: колко? А той: колкото може повече. Казах му: повече от онова, с което разполагам, не мога да ви дам. И тогава той отсече: давай всичко! Парите бяха само пет милиона и шестстотин хиляди, а бяхме в средата на месеца, така че не му ги дадох всичките. Тогава той се ядоса и не се разписа. Закани ми се, че горчиво ще съжалявам, защото той ще отрече да е вземал пари от мен. И си тръгна. Подвикнах му: каква е тая командировка с толкова много пари, да не е намислил да ходи чак до Япония? А той ми отговори, че заминава за Урал и доколкото разбрах, нямало да е сам.

— А той после не е ли длъжен да отчете командировката?

— Виж, това вече не знам. Откакто съм започнал работа във филиала, никой не е вземал командировъчни пари от мен. Дори не съм сигурен дали Чука се е върнал.

„Горещо!“, възкликна вътрешно Турецки, докато записваше имената, прякора и евентуалните адреси на монашеския треньор. Но гласът на разума охлади възторга му: не бързай да се радваш, това е само една от възможните версии и не бива да зацикляш на нея.

— А да знаете, Андрей Николаевич, дали вашият учител е искал да разполага с атомна бомба?

— И защо ще му е тая бомба?

— Ами да речем, не само с проповеди, но и със заплаха от адско наказание да води паството си по праведния път.

— Не знам, не ми се вярва…

— Искате да кажете, че той е против насилието над личността? — попита Олег Величко.

— Поне аз така мисля.

— А може ли да се нарече насилие потискането на волята чрез специални средства?

— Какво точно имате предвид?

— Например „Шлемът на спасението“ или факта, че в общината на „Петрозаводска“ са открити пакетчета бял прах, който се оказа синтетичният наркотик триметилфентанил!

— Може би са нарочно подхвърлени от някого — неуверено предположи монахът.

— И „Шлемът на спасението“ ли? За щастие ние с вас, Андрей Николаевич, се занимаваме с реалните грешки на вашите духовни наставници. Така че няма нужда да се отплесваме в теологични диспути!

4.

Направо от кабинета на Величко Александър Борисович даде указания на Московската криминална милиция да обяви за издирване спортиста каратист Кирил Воробьов, по прякор Чука, а също така да провери кога, за къде и с кого е заминал същият, като е ползвал самолет на 16,17 или 18 март тази година. Разбира се, ако Чука бе тръгнал в командировката с фалшиви документи, тази проверка щеше да удари на камък. Но едва ли имаше такава вероятност, защото той не беше криминално проявен, нямаше досие, така че не му е било необходимо да се крие под чуждо име. Но, от друга страна, щом като не е бил толкоз ревностен почитател на японския Христос, защо, по дяволите, му е било необходимо да носи със себе си значката с неговия светъл лик? А може би тя е на партньора му?

Преди да се прибере вкъщи, Турецки се върна в Главна прокуратура и отиде в кабинета си да провери дали няма някакви новини за капитан Майер. На телефонния секретар имаше запис. Турецки го пусна и чу развълнувания глас на майор Семьонов:

В двайсет часа и петнайсет минути пред сградата, където се намира обект А, спря бежово волво. От него слязоха обект Г и някакво съвсем младо момиче и влязоха във входа. В квартирата на обект А лампите светнаха. Обект Г се върна и двамата с шофьора седяха в колата петнайсет минути, а после влязоха в сградата. Засега обекти Б и М не са се върнали…

Турецки ядно изключи касетофона и се отпусна безсилно в старото си стилно кресло, което изглеждаше доста по-грубо от лепените и скърцащи столове с пъстра тапицерия, но в него се седеше значително по-удобно, отколкото в продукцията на Обединение „Москвадрев“. Разбираше, дори беше стопроцентово сигурен, че Глиста, сам или с помощта на Робинзон, готви на Марк някакъв гаден номер. И още по-лошо — знаеше, че е закъснял и с нищо не може да му помогне.