Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (9)

7.

Стоун спря пред портала на имението на Ванс Колдър и свали прозореца. Към него се приближи униформен въоръжен охранител.

— Добър вечер, сър — учтиво го поздрави той. — Вашето име?

— Барингтън.

— Влизайте направо, м-р Барингтън — и порталната врата се плъзна встрани.

Стоун покара известно време по извиващата се входна алея, но видя къщата едва когато изкачи билото на малък хълм. Беше измазана в бяло, в испански стил, с керемиден покрив. Камериер се погрижи за колата и Стоун влезе през разтворената двойна врата в широк, покрит с теракота коридор, който, изглежда, минаваше през цялата къща в дълбочина. Към него веднага се приближи облечен в бяло сако мъж с външност на филипинец.

— М-р Барингтън?

— Да.

— Така и предположих, защото познавам всички останали гости. Ще бъдете ли така добър да ме последвате?

Стоун тръгна след него и се озова в наистина просторен хол, където оживено бъбреха поне една дузина двойки.

Беше избрал за вечерта бежов костюм в тропическа кройка и носеше вратовръзка. Почувства се доволен, защото всички наоколо бяха много добре облечени за Ел Ей. Всъщност Стоун винаги бе искал да си купи такъв костюм, но така и не бе събрал куража да го направи в Ню Йорк.

— Добър вечер, Стоун — каза Колдър и топло стисна ръката му, — и добре дошъл в компанията на участниците в „Извън съда“.

— Така ли се нарича филмът?

— Точно така. Всички говорят за твоите пробни снимки. Хайде, ела и се запознай с някои хора.

И Стоун послушно последва Ванс през стаята, за да се запознае с различни хора. Половината лица му изглеждаха познати от вестници и списания — някои бяха актьори, други — продуценти или режисьори. Забеляза в дъното на помещението Бети Саутард да разговаря с друга жена.

— Стоун — каза в този момент Ванс, — особено ми е приятно да те запозная с моя добър приятел Дейвид Стърмак.

— Здравейте — каза Стоун. Спомни си думите на Ванс, че Стърмак е един от най-влиятелните хора в Ел Ей.

— Радвам се да се запозная с теб, Стоун — погледна го в очите Стърмак. — Наслушах се на маса неща, разказани ми от Ванс и Лу. — Беше висок представителен мъж, някъде около шейсет и пет, слаб, облечен във великолепен, но консервативно скроен костюм. Обърна се към елегантната блондинка до себе си, която изглеждаше двайсет години по-млада: — Това е жена ми Барбара. Барбара, запознай се със Стоун Барингтън.

— О-о, здрасти! — с неочакван ентусиазъм го поздрави тя. — Ти си приятелят на Ванс и Арингтън от Ню Йорк. Четох за твоя карибски процес във вестниците. Страшно съжалявам за начина, по който завърши.

— Благодаря — отговори Стоун. — Приятно ми е да се запознаем, Барбара.

Към малката им групичка се присъедини Лу Регенстайн.

— Всички говорят за твоята проба днес следобед, Стоун.

— О! — възкликна Стоун, изпитвайки неудобство. Защо, по дяволите, трябваше всички да говорят за това?

Сервитьор взе поръчката му за питие и следващите няколко минути минаха в неангажиращ общ разговор. На Стоун страшно му се искаше да дръпне Ванс настрани и да го попита защо е необходимо участието му във филма, но домакинът му беше зает с гостите си. Някой внимателно го хвана за лакътя и го завъртя на сто и осемдесет градуса. Стоун се озова очи в очи с около четиридесетгодишен мъж с плътен слънчев загар, който му стисна ръката и заговори бавно, раздрусвайки я:

— Имаш нужда от агент и аз много бих искал да бъда този човек.

— Агент? — без всякакво въодушевление в гласа повтори Стоун.

— Видях пробните ти снимки и прекрасно разбирам защо всички са толкова възбудени. Това определено е най-добрата проба — без изключения — която някога съм виждал.

— Извинете ме, но аз съм малко… объркан. Все пак изтекли са само… колко, четири часа, откакто направихме това нещо.

— В този град добрите новини се разпространяват светкавично — обясни Суимс. — Нека ти разкажа за нас: компанията ни беше основана от група млади агенти, които напуснаха Си Ей Ей и Ай Си Ем, за да създадат собствена импресарска къща, и в списъка на клиентите ни има много „горещи“ имена. Страшно бих желал сред тях да бъде и твоето.

— М-р Суимс…

— Фред.

— Фред, аз не съм артист, наистина не съм! Аз съм адвокат и даже не живея тук.

— Скоро ще се преместиш, Стоун, повярвай ми. Мога ли да те попитам — ако, разбира се, не задавам прекалено личен въпрос — какво е истинското ти име… онова, с което си се родил.

— То е същото, което винаги съм използвал.

— Сериозно? Това е удивително! Дори сам не бих могъл да измисля по-ефектно, а аз съм много добър, когато опре до имена, които да правят пари. Предполагам знаеш истинското име на Ванс?

— Не.

— Хърбърт Уилис — и той вдигна три пръста като бойскаут. — Кълна се в Бога.

— Изумително — каза Стоун, опитвайки се да не засегне този човек.

Суимс най-сетне спря да друса дланта му, хвана го подръка и го дръпна встрани от останалите гости.

— Трябва да ти разкажа какво означават пробни снимки като твоите и роля като тази, която ти се дава. Става дума за много големи пари и аз изобщо не се шегувам.

Стоун се изсмя.

— Лу Регенстайн ме предупреди, че съм твърде стар за филмова слава.

— Боже опази да вляза в спор с Лу, но в наши дни зрелият главен герой се котира страшно високо. Ами виж Харисън Форд или Клинт Истууд, боже господи. Та той гони седемдесетте! А ти си на колко? Трийсет и осем.

— По-скоро на четиридесет и две.

Суимс се наведе към него и заговори поверително:

— Обещай ми, че устните ти няма да отронват това число, преди да си навършил петдесетте — закле го той. — То ще си остане само между мен и теб. Ти си на трийсет, е, в краен случай в трийсетте… и то в началото на втората им половина.

— Обещавам — сериозно каза Стоун.

Суимс мушна дискретно в джоба на сакото му визитната си картичка.

— Искам да ми се обадиш утре сутринта — рано! — след което ще излезем да хапнем и ще поговорим за бъдещето, което ти предстои. Повярвай ми, то е много светло, но аз не бих искал да развалям настроението на скъпия ни домакин с делови разговори у дома му. — Той му отдаде чест по скаутски и тръгна да търси сервитьор.

Най-сетне Стоун можеше да се огледа за Бети Саутард, която продължаваше да разговаря с единствената непридружавана от кавалер дама сред гостите.

— Здрасти — топло го поздрави Бети. — Стоун, това е Арлийн Майкълс от „Холивуд рипортър“.

— А, значи вие сте новият актьор в града — възкликна жената, докато се здрависваха. — Чух за пробните ви снимки.

Стоун поклати глава.

— Опасявам се, че те ще ми донесат много притеснения — каза той.

— Боже мой, какво притеснително може да има в това? Нали видях как Фред Суимс ви облъчва с чара си. А той, имайте предвид, е от най-добрите — трудно е да изберете по-добър личен агент от него. Мечтите ви са на път да се сбъднат.

— Опасявам се, че мечтите ми се носят в по-различна посока. Аз съм адвокат и бих желал да огранича актьорската си игра до съдебната зала.

— Но нали точно такава е и ролята ти — намеси се Бети. — Хората останаха снощи, за да свършат с декора — по график сцената трябваше да се заснеме след три седмици, но предполагам Лу Регенстайн наистина е искал да те има в тази роля, докато си тук.

Стоун се изненада. Регенстайн му бе казал, че сцената е планирана за утрешния ден.

— Целият епизод силно ме смущава — призна Стоун.

Арлийн Майкълс внезапно извади репортерския си бележник.

— Вие сте нюйоркски адвокат?

— Да.

— Живял сте известно време с Арингтън.

— Живея в собствената си къща — отговори той. — Двамата с Арингтън сме добри приятели.

— Е, „добри приятели“ е израз, който в този град може да означава много неща — отбеляза тя, пишейки, без да спира. — Това първата ви роля в киното ли е?

— О, да.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че бих запомнил евентуално участие в снимки.

— Кажете ми, как се чувства Ванс в присъствието на старата любов на Барингтън.

— Мисля, че трябва да попитате Ванс за това — аз съм тук по негова покана.

— Опознаване между двама мъже, докато съпругата я няма.

— Не бях мислил за ситуацията по този начин — каза Стоун.

— Арлийн! — намеси се Бети. — Защо измъчваш Стоун?

— Такава ми е работата, миличка — отговори Майкълс. — Какви са първите ти впечатления от Ел Ей, Стоун?

— Изненадан съм в положителна посока — каза Стоун и огледа хола.

— Е, не всичко изглежда точно така — каза тя. — Аз специално идвам тук за пръв път и също съм впечатлена. Ванс не е известен с чести покани към журналистите.

— Арлийн, знаеш колко много държи на личния си живот Ванс — обади се Бети.

— Човек би казал, че направо е свенлив.

— Да, може да се каже така. Мисля, ще ти бъде приятно да научиш, че си първият репортер в този дом от години насам.

— Е, да не преувеличаваме, нямаше ли материал за къщата в „Аркитекчъръл Дайджест“ миналата година?

— Не е същото.

Стоун хвана Бети подръка и я дръпна встрани.

— Арлийн, би ли ни извинила само за секунда. Има нещо, което трябва да обсъдя с Бети.

— Разбира се — отговори Майкълс.

Стоун застана нарочно с гръб към нея.

— Доколкото разбирам, приемите в Ел Ей приключват рано — попита той.

— Винаги — каза Бети. — Това е град на ранобудници, всички започват работа призори.

— Съгласна ли си да пием по едно след това?

— Добре, но и аз трябва да ставам рано. Нека се срещнем в бара на „Бел Еър Хотел“ — предложи тя.

— Чудесно.

— Сега да се върнем при Арлийн, защото не искам да си тръгне оттук разочарована.

Те се обърнаха, но репортерката я нямаше — тя вече бе заклещила Ванс в ъгъла и само иззвъняването на сребърния звънец можа да го спаси.

— Вечерята е сервирана — съобщи икономът филипинец.

Тълпата, нараснала след идването на Стоун, се изнесе през задната врата към широката тераса, където бяха подредени маси за по осем души. Стоун намери картичката с името си и установи, че е разпределен между Барбара Стърмак и някакъв мъж, който също като него бе дошъл на партито сам. Помогна на мисис Стърмак със стола и се обърна към мъжа.

— Аз съм Иполито Онофрио — каза той. Беше по-нисък от Стоун, масивен, без да е дебел, с къса посребрена коса.

— Казвам се Стоун Барингтън.

Двамата се здрависаха.

— Какво ви води чак тук, м-р Барингтън?

— Гостувам на приятели — отговори Стоун.

— Чух нещо по-различно — възрази Иполито.

Стоун се готвеше да попита какво е чул, но в този момент Барбара Стърмак го дръпна за ръкава и започна да го представя на останалите седнали на тяхната маса. Стоун така и не успя да поднови разговора си с Иполито.

Когато вечерята свърши, всички се върнаха в хола за кафето и Стоун се озова редом с Дейвид Стърмак.

— Мога ли да разменя няколко думи с теб? — помоли той.

— Естествено — съгласи се Стоун и позволи да бъде заведен в кабинета на Ванс — средно голяма стая с ламперия от стар чам и голям брой красиви картини по стените.

Когато седнаха и се наместиха удобно, Стърмак заговори:

— Стоун, основната част на моя бизнес е по Западното крайбрежие и в Ню Йорк. От известно време насам обмислям да сменя фирмата за правни услуги, с която работя там, и във връзка с твоето идване тук се запитах дали не би представлявало интерес за теб да ме представяш в Ню Йорк.

— Това е много ласкателно, м-р Стърмак…

— Дейвид, ако обичаш.

— Дейвид тогава. Какъв е бизнесът ти в Ню Йорк?

— Малко недвижима собственост — имам дял в няколко ресторанта и съм склонен да инвестирам заедно с приятели в още няколко; основната ми дейност е инвестирането в различни видове бизнес, но се занимавам и с покупко-продажби; рядко се залавям с дела — по образование съм адвокат, но не съм практикувал от години…

— Трябва да ти кажа, че нямам голям опит в недвижимата собственост и нямам никакъв опит в ресторантьорството.

— Знам. Днес следобед вече обсъдихме това достатъчно подробно с някой си м-р Уилям Егерс от „Уудман и Уелд“. Той каза, че след като си консултант към фирмата, те с удоволствие ще ти окажат нужното съдействие, в каквото се наложи.

Стоун бе изваден от равновесие — не беше очаквал това.

— Кой те представя в момента?

— Основните ми адвокати са „Хайд, Тайсън, Макелени и Уейд“, но обмислям смяната им от известно време.

— Какъв е хонорарът им средно?

— Над милион долара годишно. Разбира се, ти ще трябва да се погрижиш за „Уудман и Уелд“, но аз ще се разплащам чрез теб, така че според мен ще можеш да задържиш по-голямата част от хонорарите. Също така, ако това те интересува, разбира се, винаги ще имаш възможност да инвестираш в мои начинания с изключително добра възвръщаемост.

— М-р Стърмак, мога ли да бъда откровен?

— Бих бил благодарен.

— Двамата с вас се познаваме едва от тази вечер и вие знаете съвсем малко за мен и специфичните ми умения. Защо искате точно аз да ви представлявам?

— Стоун, знам за теб много повече, отколкото мислиш: запознат съм с досието ти в нюйоркската полиция, знам за големите дела, които си поемал, знам за личния ти живот и личните ти качества.

— Тогава вероятно знаеш и колко време отделям на работата си за „Уудман и Уелд“ и вероятно си разбрал, че държа на сътрудничеството си с тях, следователно би трябвало да си наясно, че просто не мога да те поема като единствен мой клиент.

— Разбира се, че съзнавам това, Стоун. Недей да мислиш, че ти правя предложение без съответната подготовка.

— Не ми изглеждаш човек, който би го направил — каза Стоун.

— Прав си. Разбери, онова, което търся в един адвокат, са личните му качества, а над всичко стои умението му да се държи както трябва в различни ситуации. Аз по принцип избягвам съдилищата, обичам нещата да стават по мой начин.

Стоун се усмихна.

— Всички клиенти обичат това. Дейвид, наистина не бих могъл да ти отговоря веднага. Не крия, че предложението ти е изключително привлекателно, но предпочитам да го обсъдя лично с Бил Егерс, а се оформя да остана тук цяла седмица, ако не и по-дълго.

— Естествено. Да се разберем така: през следващите няколко дни се очаква да бъда адски зает, но смятам да отскоча до Ню Йорк към края на следващата седмица. Да се срещнем тогава и да поговорим подробно. Ще подготвя в писмен вид текущата ситуация и ще обсъдим евентуалното ти натоварване с моите дела.

— Това напълно ме устройва.

Двамата си размениха визитни картички, стиснаха си ръцете и излязоха при другите гости.

Докато пиеше кафето, Стоун размени погледи с Бети Саутард и й кимна в посока на вратата. Тя се усмихна и кимна в отговор. Двамата се сбогуваха с домакина и в интервал от минута тръгнаха един след друг.