Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (65)

63.

Стоун седна между Томи и Зип на една от двете тапицирани в кожа скамейки, а Иполито и Стърмак се наместиха срещу тях. В салона беше забележително тихо. Витлата отвън само глухо се чуваха.

— Накъде, м-р Иполито? — попита през рамо пилотът.

— Енсенада — отговори Иполито. — С максимална скорост.

— Трябва да получа разрешение от диспечерите за такъв полет.

— Заеби разрешението, спусни се ниско над водата и ни закарай в Енсенада. Поискай очаквано време на пристигане там.

— Ще го имам след минутка, сър.

Обади се Стърмак:

— Они, какво правиш? Защо искаш да стигнеш в Енсенада?

— Защото Тихуана е прекалено очевидно! — Той откачи слушалката на телефона над главата си и набра номер. — Иполито се обажда. Искам да приготвите G-5 за незабавно излитане. Направете заявка за Енсенада, напълнете резервоарите докрай и така нататък? Ясно ли е? — Отговориха му нещо. — Трийсет минути е много дълго. Имате петнайсет. Вече летим към самолета — и той остави слушалката обратно.

— Они — умолително каза Стърмак, — не схващам. Защо ще летим за Мексико?

— Хайде, Дейвид, не беше толкова тъп. Ти наистина ли помисли, че Барингтън ще има глупостта да дойде в кабинета ми без подкрепа? Изобщо не е убивал Били О’Хара — той не е такъв човек. О’Хара е изпял всичко и аз съм готов да се обзаложа с теб, че в тази секунда офисът ми гъмжи от полицаи.

Стоун се поусмихна.

— Добро предположение.

— А жена ми? — примоли се Стърмак. — Не мога да я оставя.

Иполито му подаде телефона.

— Обади й се и й кажи да вземе първия полет за Панама. Ние ще се задържим в Енсенада, колкото да сменим самолетите.

Стърмак започна да набира номера.

Стоун погледна навън. Пресичаха брега на височина около триста метра.

— Чарли — извика Иполито, — свали това нещо ниско над водата, чуваш ли ме? Полицаите също имат хеликоптери за твое сведение!

Хеликоптерът рязко наклони нос напред. Стоун гледаше как под тях се стрелкат мачтите на яхтите в Марина Дел Рей.

Стърмак върна телефона на Иполито.

— Не мога да повярвам, че бягаме — прошепна той. — Аз съм на седемдесет, не искам да живея в Панама!

— Няма опасност, от там ще продължим още на юг — извика Иполито, който го бе чул. — Можеш да си избереш страна по вкус. Давам ти самолета, докъдето пожелаеш. Освен това може да се окаже, че не всичко е свършило — когато адвокатите овладеят ситуацията, може да се върнем.

Стоун реши да се обади:

— Не, Они, свършило е: до двайсет и четири часа ще имат всичко, което им трябва. И от вас няма да е останало нищо повече от една куха черупка.

— Ей сега ще се занимая и с теб — обеща Иполито и набра нов номер. — Ало, обажда се Онофрио Иполито, дайте ми Мартин Бероун. — Той изслуша отговора и затвори. — Марти не беше ли в офиса? — попита той Стърмак.

— Да, бях с него, преди да дойда при теб.

— Значи полицаите са го спипали. Мисля, че говорих с тях по телефона.

— Бъркаш — коригира го Стоун, — трябва да си говорил с ФБР, които са там заедно с данъчните. И са спипали не само Бероун, а и всичките му компютри. О, няма нужда да звъниш в „Албакор“ — там е същото. Естествено, и в банката. За теб няма вече безопасно пристанище^[1], Они.

Иполито го изгледа яростно за момент, после се обърна към пилота:

— Чарли, получи ли часа на пристигане в Енсенада?

— Един час и четиридесет и една минута след излитане, сър — отговори пилотът.

— Колко навътре сме над океана?

— Около пет мили, сър.

— С каква скорост летим?

— Сто трийсет и пет възли, сър.

— При каква скорост ще бъде безопасно да отворим задната врата?

— Ще трябва да увисна, сър.

Иполито погледна Стоун.

— Увисни, Чарли — нареди той.

 

 

Рик и Дино скочиха в полицейския хеликоптер и машината без забавяне се изви във въздуха. Шумът беше оглушителен. Рик сложи шлемофон и подаде друг на Дино.

— Накъде, лейтенант? — попита пилотът.

— Юг-югозапад, търсим голям черен хеликоптер, от онези, с които пътуват богати бизнесмени.

— Звучи ми като хеликоптера на „Сейф Харбър Банк“ — каза пилотът и увеличи скоростта. — Познавам повечето хеликоптери по външен вид и има само един черен, за който се сещам.

— Той е — потвърди Рик. — Мога ли да слушам обмена по радиото през това чудо?

— Да, сър.

— Настройте на канала, където текат съобщения за този хеликоптер — искам да знам всичко, което се казва.

— Да, сър.

— Пилот, ако трябваше сега да летиш към границата, как щеше да го направиш?

— Щях да отида над океана и да остана ниско, сър. Само така ще избегна радарите.

— Направи го.

 

 

Стоун разбра, че няма да може да види Енсенада, а още по-малко Панама. Хеликоптерът рязко забавяше скоростта си. Стоун бръкна във вътрешния си джоб за кърпичка и попи потта по веждите си. Когато я остави обратно и извади ръката си, в нея държеше две писалки „Монт Бланк“.

Иполито погледна Томи и Зип.

— Когато това нещо увисне, отворете вратата, застреляйте Барингтън и го изхвърлете в океана. И не искам да цапате вътре, разбрано?

Двамата кимнаха.

Стоун трябваше да стреля два пъти, а в хеликоптера имаше четирима. Стърмак изглеждаше зле и явно не представляваше заплаха. Иполито може би не беше въоръжен. Томи и Зип несъмнено бяха. Можеше да избере за цел пилота, но това означаваше само всички да загинат с него, а той не искаше да умира.

Вече висяха във въздуха. Зип се пресегна и дръпна плъзгащата се врата. Когато седна обратно, държеше в ръката си пистолет.

Това решава, прецени Стоун. Вдигна двете си ръце светкавично под брадичките на двамата главорези и натисна позлатените закачалки. Чуха се два силни изстрела и скъпата тапицерия на кабината се изпръска с кръв и мозъчна тъкан. Стоун се протегна и взе пистолета от безжизнената ръка на Зип.

Лицето на Дейвид прежълтя. Той се хвана за гърдите, сякаш се опитваше да изтръгне сърцето си с нокти.

Иполито го изгледа с отвращение.

— Трябваше да усетя, че не ставаш за тази работа, Дейвид — каза той, сграбчи го за рамото и го изхвърли навън през вратата на хеликоптера.

Стоун го видя да се забива от петнайсет метра височина във водата и това беше грешка. Мигновеното отклоняване на вниманието му бе достатъчно за Иполито, който се хвърли върху него. Той беше здраво сложен и силно мотивиран. Стоун получи няколко силни прави в главата от дясната ръка на Иполито, който държеше с лявата пистолета в неговата дясна.

Стоун се бореше с лявата и на свой ред нанесе няколко точни удара, но размяната не беше в негова полза. Губеше рунда бързо. Нов силен удар този път в слепоочието, пред очите му притъмня и той падна на пода върху труповете на Томи и Зип. Иполито обаче не го оставяше — нахвърли се върху него, продължавайки да замахва. Стоун успя някак да се извърти на лявата си страна, хвана Иполито и го смъкна на своята височина, отслабвайки ударите му.

Тогава Иполито се отказа от боксовия двубой и хвана пистолета с двете си ръце. Дръпна го с все сила и оръжието неволно изгърмя.

Стоун видя главата на пилота да експлодира.

Хеликоптерът се завъртя, първо бавно, после все по-бързо.

Стоун не можеше да разбере падат ли, или се издигат, но си изясни всичко, когато след няколко секунди се забиха във водата. Задната врата беше отворена и машината нямаше никакъв шанс да се задържи на повърхността. Стоун забрави за Иполито и започна да се бори да излезе от кабината. Пистолетът в лявата му ръка беше изчезнал, но дали го бе изпуснал, или Иполито бе успял да му го отнеме, не знаеше.

Изскочи на повърхността. Дявол да го вземе, това вече го научих, удиви се той на себе си. Но колко костюма му бе струвало упражнението! От черния хеликоптер нямаше и следа, но продължаваше да го чува във водата под себе си, защото витлото още се въртеше.

И докато се оглеждаше, на два метра от него изскочи Иполито. Изглеждаше много ядосан и държеше пистолета на Зип, в чийто пълнител, доколкото си спомняше Стоун, трябваше да има поне още дванайсет или четиринайсет патрона. Стоун се гмурна под водата.

Не затвори очи и това му позволи да види нещо много интересно: водата до Иполито експлодира, а пистолетът в ръката му пое към дъното, бавно превъртайки се.

Стоун изплува пак. Над тях висеше хеликоптер на лосанджелиската полиция. В отворената му врата стоеше Рик Грант, стъпил с един крак на плавника за кацане. В ръцете си държеше карабина. Карабината беше насочена към Иполито, който гневно гребеше с две ръце, за да се задържи на повърхността.

И тогава Стоун видя Дино да скача от хеликоптера, държейки няколко спасителни жилетки. Той потъна за малко и веднага изскочи на повърхността.

— Дължиш ми един костюм на Армани! — сърдито му извика той и му подаде една от жилетките. Другата хвърли небрежно към Иполито.

Стоун го сграбчи в ръцете си и звучно го целуна по челото.

— Махай се от мен! — изкрещя Дино. — Костюмът ми стига!

Долетяха и други хеликоптери и във водата наскачаха хора, които наобиколиха Иполито. Хеликоптерът на Рик вече беше кацнал на плавниците си.

Дино и Стоун заплуваха към него.