Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (5)

3.

Стюардесата го събуди внимателно и той върна седалката в изправено положение. Погледна часовника си, после прозореца — навън се развиделяваше.

— М-р Регенстайн попита ще желаете ли да закусите заедно с него? — каза младата жена.

— Разбира се.

— Освежете се и можете веднага след това да седнете при него — каза тя и му посочи една от вратите.

Стоун отиде в тоалетната. Помещението се оказа по-голямо от всичко, което някога бе виждал в самолет. Имаше дори душ. Избра си четка от специалната поставка, изми си старателно зъбите, вчеса косата си, облече сакото и се отправи по пътеката към масата, където Лу Регенстайн вече с апетит нагъваше голяма порция бъркани яйца със сьомга.

— Добро утро — поздрави го Регенстайн с наслаждение. — Спа ли добре?

— Мигнах няколко пъти — отговори Стоун.

Появи се стюардесата.

— Какво ще пожелаете, м-р Барингтън?

— Портокалов сок и кафе — поръча той. — Вечерях късно.

След малко чашите бяха на масичката.

Регенстайн погледна часовника си.

— Трябва да кацнем до половин час — каза той. — Къде ще отседнеш? Да те откарам?

— В „Бел Еър Хотел“. Благодаря за предложението, но Ванс ме предупреди, че ще ме посрещнат.

— От колко време се познавате с Ванс Колдър? — поинтересува се Регенстайн.

— Около година. Всъщност срещали сме се само веднъж — на едно парти в Ню Йорк.

— Където, предполагам, си се запознал с Арингтън?

— Да — призна Стоун, без да скрива изненадата си.

— И двамата с нея сте били близки известно време?

Нова изненада.

— Да.

Регенстайн забеляза сдържаността в отговорите на Стоун.

— Ванс е забележителен човек… за артист, разбира се — каза той. — Никога досега не бях виждал някой, който да гледа на кариерата си толкова професионално и да я държи под такъв контрол. Знам, че много от висшите служители в студиото буквално се побъркват от това му отношение, но аз самият предпочитам да имам работа с хора, които знаят какво искат и настояват да го получат. Ванс винаги е усещал много точно за какво може да се пребори в сделка и кое не е… за кое не е разумно да настоява.

— Това е рядка способност във всяка сфера на човешката дейност — отбеляза Стоун.

— Предполагам, че е така — съгласи се Регенстайн, остави вилицата и сгъна салфетката. — Сега, ако ме извиниш, искам да си взема един бърз душ, преди да кацнем, защото така ще мога да отида направо в студиото — и той тръгна, оставяйки Стоун да довърши кафето си.

 

 

Големият „Гълфстрийм“ кацна на летището в Санта Моника и рулира до стоянката на местния оператор „Супермарин“. Вратата се отвори и Стоун видя да чакат две коли: мерцедес лимузина и малък мерцедес кабриолет, модел SL600. Слезе след Регенстайн по стълбичката и на раздяла двамата си стиснаха ръцете.

— Очаквам да те видя утре вечер в дома на Ванс — каза шефът на студиото.

— Надявам се.

— Е, ще чакам с нетърпение да се видим пак.

— И аз.

Регенстайн се качи в лимузината, която веднага потегли. Млад мъж се приближи до Стоун и му подаде запечатан плик. В него пишеше:

Скъпи Стоун,

Вместо да ти търся шофьор, реших, че ще се зарадваш на свободата да караш сам. Ще те се обадя днес по-късно, когато си починеш.

Поздрави!

Ванс

На отделен лист имаше подробни указания как да се добере до „Бел Еър Хотел“. Стоун прибра чантите си в предвидливо оставения отворен багажник и седна зад волана. Нагласи си седалката и запали дванайсетцилиндровия двигател. От известно време го занимаваше мисълта да си купи такъв мерцедес, но цената беше доста над възможностите му — някъде около сто трийсет и седем хиляди долара, ако си спомняше правилно. Излезе през портала, направи няколко завоя и се оказа на магистралата. Дори в този ранен час движението бе натоварено, макар да нямаше задръствания. Караше бързо, наслаждавайки се на отворената кола, чийто двигател мъркаше приятно, напомняйки му за „Ферари“. Отби от магистралата към Сънсет Булевард и тръгна по него към хотела, минавайки покрай Бевърли Хилс. Беше идвал веднъж в Ел Ей, когато го командироваха с Дино да приберат екстрадиран престъпник, но стояха малко, без възможност да разгледат града. Зави наляво по Стоун Каньон Роуд и измина още около километър и половина, докато стигне при хотела. Макар да бе рано, намери се кой да му вземе багажа и да паркира колата.

Пиколото изобщо не спря на регистрацията и го поведе през фоайето по някакъв външен коридор. Хотелът се издигаше в градина и хладният утринен въздух ухаеше на екзотични тропически цветове. След малко пиколото го въведе в красив апартамент с веранда над басейна на хотела и го остави. Стоун се разходи: атмосферата беше по-скоро като че ли се намираше в апартамента на близък приятел, отколкото в хотел. Харесваше му. Не е трудно човек да свикне с това, мина през главата му. Поръча си закуска, взе душ и се изтегна на леглото за малко.

Събуди го телефонът. Часовникът на нощното шкафче показваше, че е два и половина следобед. Сграбчи слушалката.

— Стоун, обажда се Ванс. Надявам се пътуването да е минало добре.

— Да, Ванс, благодаря ти.

— Доволен ли си от настаняването?

— Повече от това… отново благодаря.

— Няма за какво. Защо не си починеш днес следобед, а довечера ще хапнем заедно?

— Става.

— Ще дойда да те взема на входа в седем, това устройва ли те?

— Прекрасно, Ванс. И… благодаря за колата.

— Хубава е, нали?

— Страхотна.

— Използвай я както искаш, докато си тук. Хайде, ще се видим в седем. Довиждане.

— Довиждане. — Стоун остави слушалката и разтърси глава, за да се разсъни. Възможно ли бе да страда от разликата във времето, когато ставаше дума само за някакви си три часа? Сигурно. Трябваше да направи нещо, за да се събуди. Обади се на рецепцията и попита дали могат да му намерят плувки.

Петнайсет минути по-късно вече седеше на маса до басейна. Беше си поръчал сандвич и „Хайнекен“. Може би половината от шезлонгите бяха заети. Виждаха се поне дузина невероятни жени. Развърза колана на хавлията си, скочи в басейна, преплува няколко дължини и се върна на масата. След малко донесоха сандвича му и той го изяде с апетит. Намери свободен шезлонг, легна в него и заспа под следобедното слънце.

Беше шест часа, когато се събуди. Чувстваше се освежен. Реши, че се е адаптирал към разликата във времето. Върна се в апартамента си, взе душ и се облече в ефирно лек блейзър и сиви спортни панталони. Поколеба се за миг, после си сложи плетена вратовръзка.

Стоеше под входния навес на хотела, когато точно в седем тъмнозелено „Бентли“ отби и спря пред него. Момчето, отговарящо за паркирането, изтича да заобиколи колата и отвори вратата на шофьора.

— Добър вечер, м-р Колдър — каза той.

— Благодаря, Джери, но идвам само да взема приятел — отговори Ванс Колдър.

Появи се друг, който отвори вратата пред Стоун. Той влезе и прие топлото ръкостискане на своя домакин.

— Бил ли си някога в „Спейго“? — без церемонии попита Колдър.

— Не.

— Ами, тогава да отидем там.

— Звучи добре. Обади ли се Арингтън?

— Не… ще говорим за това, докато вечеряме. — Колдър излезе от паркинга и се включи в движението по Стоун Каньон.

Стоун се облегна на седалката. Пътуваха в „Бентли“ за „Спейго“ и му шофираше кинозвезда. Ами, харесваше му, дявол да го вземе!