Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (48)

46.

Стоун последва капитана до командния мостик на яхтата, където техник изваждаше някакви електронни платки, за да работи по тях.

— Имам всичко — каза той, махвайки с ръка. — Последният модел цветен GPS дисплей с наложена карта, сателитен телефон, абе всичко. Точно затова сме в Марина Дел Рей вместо край Каталина, където собственикът предпочита да държи яхтата. Дойдохме за някои настройки на оборудването.

— Имате ли много проблеми с електрониката?

— Не бих казал. Това е нова техника и на практика ние откриваме пропуските.

Стоун извади тънка папчица с няколко бели листа в нея и започна да се преструва, че си води бележки. Вграден в пулта за управление клетъчен телефон издаде сигнал и капитанът го взе от специалното гнездо.

— Ало? — измърка той в слушалката.

Жена, досети се Стоун. Махна на капитана, който покри микрофона с ръка.

— Виж, нямам нужда от екскурзовод, мога и сам да се оправя, ако се разрешава.

— Разбира се, действай — каза капитанът.

Стоун благодари на началника на марината за съдействието и слезе долу. Защо настина не я обходя от носа до кърмата, помисли си той. Бързо разгледа каюткомпанията, трапезарията, камбуза^[1] и после се отправи в посоката, където очакваше да се намират каютите за екипажа — напред и нагоре. Видя половин дузина малки каюти и една по-голяма — явно за капитана — и продължи нататък.

С приближаване към кърмата размерът на каютите започваше да се увеличава. Всяка от тях беше индивидуално украсена, ламперията — от скъпо дърво, тапицерията от красива дамаска. Каютата на собственика беше направо огромна и успешно съперничеше на хотелския апартамент на Стоун по стил и комфорт.

Слезе на долната палуба и надникна във всички каюти от двете страни на коридора. Бяха подобни на тези горе и все така луксозно обзаведени. В най-задната нещо привлече погледа му: монтиран върху плоча под илюминатора U-образен болт, заварен за корпуса. Изглеждаше странно и не на място, но него го чакаше цяла яхта и той продължи нататък. Провери всяка врата и люк, независимо колко малки бяха.

Накрая стигна до машинното отделение — три палуби под мостика — и то беше впечатляващо. Два огромни дизелови двигателя изпълваха половината пространство, а до тях бяха занитени за пода големи генератори. Стоун започна да търси клапите за морската вода.

— Как е? — попита го глас.

Стоун подскочи и се извърна, за да види капитана, застанал на прага.

— Уф, изненадахте ме — чистосърдечно си призна той. — Добре де, приключвам. Стана ми интересно. Кажете ми, как се охлаждат двигателите?

— Към всеки двигател е монтиран топлообменник — отговори капитанът и посочи блока, — в който тече смес от прясна вода и охладител. Тази смес охлажда горната част на двигателите. Долната част се охлажда с морска вода.

— И откъде се взема тя? — поинтересува се Стоун. Беше дошъл да разбере точно това.

— О, има кингстънова клапа от двете страни на отсека — и капитанът отново показа голямата клапа, задействана с колело.

Стоун бе търсил с поглед някакъв лостов механизъм, какъвто се използваше на по-малките морски съдове, и беше доволен да види голямата клапа. Тук нямаше гумен маркуч, а стоманена тръба, стигаща до двигателя.

— Аха, схващам — каза Стоун. После видя нещо друго, което не схващаше. — А това какво е? — посочи той шестинчовата тръба, която се издигаше от трюма на две стъпки над металния под. Към нея бяха закрепени половин дузина по-тесни тръби, всяка от които със собствена клапа. Имаше две такива — на около метър една от друга — и той никога не бе виждал подобно нещо.

— А, това са разпределителите — поясни капитанът. — Оттук се подава необходимата морска вода: за климатиците, тоалетните… навсякъде.

Стоун кимна.

— Е, добре, толкова ми стига.

— Нека ви изведа.

Стоун продължи да изпомпва информация от него, докато се качваха към горните нива.

— Колко често я използва собственикът?

— Практически всеки уикенд, а понякога прекарва на борда и по една нощ през седмицата.

Стоун продължи да си взема бележки.

— По колко гости кани наведнъж?

— Имаме дузина луксозни каюти, където могат да спят двайсет и четирима, плюс тази на собственика.

— Колко души е екипажът?

— А, с екипажа не се престараваме: кук, стюард, две камериерки, помощник и моя милост. Когато дава парти, обслужването се осъществява от наемана за случая компания.

— Значи на борда винаги живеят шестима?

— През уикендите да, както и винаги, щом собственикът е на борда. През седмицата обикновено имаме много свободни дни. Мога спокойно да се оправя сам с помощта на един член на екипажа оттук до Каталина, а като закотвим там, често на борда остава само един.

— Някакви проблеми с охраната?

— Не-е. Някои яхти наемат въоръжена охрана, но нашият собственик не вярва в натрапчивите мерки за сигурност. Според него, това карало гостите му да се питат какво толкова крие тук от тях. Нашето кредо е, че анонимността е най-добрата защита.

— Има логика — одобри Стоун. Вече се бяха изкачили на главната палуба. — Е, благодаря за огледа. Сега разполагам с цялата информация, която ми е нужна, за да направя добър отчет.

— Значи сменяме застрахователя, така ли излиза?

— В никакъв случай не е сигурно. Ще ви направим оферта и ще видим дали ще се договорим.

— С кой ще се договаряте от наша страна?

— Не със собственика, предполагам, с определен от него човек. Не знам, не поддържам контакти с клиентите — аз съм само техническото лице. — Той стисна ръката на мъжа и слезе на брега. Едно знаеше със сигурност: беше огледал цялата яхта и Арингтън не беше на борда на „Контеса“.

Замисли се дали да не се върне при „Мария“ и да я потопи отново. В марината беше спокойно и сигурно щеше да се измъкне. А можеше да се справи и с „Палома“. Какво удоволствие би било да вбеси Иполито до посиняване.

Накрая се отказа. Полицейското разследване щеше да установи, че някой от застрахователна компания е посетил яхтите, след което възможно най-простата проверка щеше да разкрие, че е бил измамник. После полицията щеше да му изработи портрет по описание.

Накрая капитанът на „Контеса“ щеше спомене, че някакъв застрахователен агент се е качвал на борда и щеше да потвърди портрета, направен с фоторобот. Не че това толкова безпокоеше Стоун, защото самият Иполито едва ли щеше да се намеси под каквато и да е било форма, а той единствен можеше да го разпознае и да го назове по име.

Върна се при колата си и се обади на Бети Саутард по телефона.

— Здрасти, Стоун е, можеш ли да говориш?

— Казвай.

— Искам да проуча Дейвид Стърмак по-подробно. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Какво искаш да знаеш?

— Да започнем с адреса му и телефонните номера, които са ти известни. — Тя му продиктува информацията. — Има ли втора къща? — Тя му даде адрес в Малибу, който му прозвуча като съседен на леко обгорялата къща на Иполито. — Що за човек е?

— Винаги се е държал с мен много сърдечно. Той е един от хората, които, докато разговаряш с тях, могат да те накарат да си мислиш, че си единственият в стаята. Обича красивите жени и по някои подмятания на Ванс допускам, че си има нещо тайно. Жена му живее в страх от него, така че едва ли би възразила, дори да знаеше със сигурност.

— Някакви имена?

— Имаше в последния филм на Ванс една актриса, Вероника Харт, която силно го бе заинтригувала. Искаш ли и нейния адрес?

— Давай. — Той си го записа, заедно с телефонния й номер. — Известна ли е?

— Боричка се, но доста успешно. Виждам в нея себе си отпреди няколко години.

— Някаква идея къде прекарва времето си Стърмак, когато не съзаклятничи с Иполито или когато не чука?

Тя се засмя.

— Двамата с Ванс понякога играят голф в кънтри клуба на Бел Еър. Известно ми е, че често обядва там.

— Някакви частни номера на Иполито?

— Я да видим… — чу се разлистване и след малко тя му даде домашния, служебния, този в колата и дори телефона в „Контеса“.

— Това засега ми стига — въздъхна той. — Благодаря.

— Вечеря довечера?

— Имаш ли нещо против да е в апартамента ми в „Бел Еър“?

— Нямам против да правя каквото и да е било в твоя апартамент.

— Седем?

— Нека е осем.

— Става. — Той затвори и тръгна към адреса на Стърмак. Не беше му отделил достатъчно време досега, но беше дошъл моментът да поправи този пропуск.