Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (4)

2.

Шофьорът, неотдавна дошъл в Щатите бивш жител на индийския субконтинент и прекалено уверен в способността си да общува на английски, се загуби в Ню Джърси. Ползвайки езика на жестовете, Стоун го насочи в правилната посока към летище „Титърбъроу“. Вече беше заваляло. Пред терминала на „Атлантик Авиейшън“ Стоун плати на човека, взе си багажа, изтича в безлюдната зала и се насочи към младата жена зад гишето.

— Търся самолета на „Центурион Студиос“ — каза й той.

— Той е единственият отвън — отговори му тя, прозя се и посочи към вратата в дъното.

Стоун спря на прага, огледа пистата и се усмихна.

— Охо, „G-IV“ — каза си той на глас. Това беше най-големият и най-добър модел от категорията на фирмените реактивни самолети. Досега не се бе качвал на такъв. Двигателите му вече подгряваха. Стоун изтича под дъжда до самолета и се качи ловко по стълбичката с багажа си в ръка.

Пред него се материализира млада жена в светъл костюм на Армани.

— М-р Барингтън?

— Да.

— Дайте ми пътните си чанти и седнете, моля — готови сме за излитане. — Тя изчезна в задната част на салона с двете му чанти и го остави да се грижи сам за куфарчето си. Той седна на най-близкото свободно място. В дъното на салона мъж с достолепна външност седеше на диван и говореше по миниатюрния си мобилен телефон. Стоун си сложи колана и в същия миг самолетът потегли. Искаше му се да отиде в пилотската кабина и да проследи излитането, но вратата беше затворена. Задоволи се да гледа струящия по прозореца дъжд.

Без да спира нито за миг рулирането, самолетът се изнесе на пистата за излитане и рязко ускори. След секунди бяха във въздуха и набираха височина под остър ъгъл. Отново се появи стюардесата и се надвеси над него. Беше красива по онзи лишен от индивидуалност, характерен за стюардесите начин. Демонстрираше с видимо удоволствие скъпо струващите си зъби.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — изгука в ухото му тя.

Сърцето на Стоун още не можеше да се успокои след бягането.

— Да… бренди, ако може.

— Разполагаме с първокласен коняк „Хайн“ от 55-а и с дори малко наистина отлежал „Арманяк“.

— Ще опитам от него — каза й той. Секунди по-късно вече топлеше в ръцете си издута кристална чаша с тънки като хартия стени.

— М-р Регенстайн ми поръча да ви предам, че за него ще е удоволствие, ако му правите компания отзад, когато сигналът за поставяне на коланите изгасне — прошепна стюардесата.

— Благодаря — каза Стоун. Регенстайн… имаше нещо познато в името, но не можеше да се сети. Отпи пробна глътка от арманяка, в този момент самолетът изравни, и малкият стилизиран знак на закопчан колан изгасна. Разкопча се и отиде назад по пътеката към очакващия го мъж.

Мъжът стана и му подаде ръка.

— Аз съм Лу Регенстайн — съобщи той.

Стоун стисна ръката му:

— Казвам се Стоун Барингтън. — Мъжът беше доста по-стар, отколкото му се бе видял отдалеко. Изглежда, гонеше седемдесетте.

— О, да — приятелят на Ванс. Моля ви, седнете. Благодаря, че се съгласихте да дойдете — хубаво е човек да има компания по време на тези дълги полети.

Стоун седна в удобното кресло срещу дивана.

— Извинявам се, че ви задържах, но шофьорът на таксито ми се загуби.

— Естествено — измърмори Регенстайн, — това го умеят. Номерът е да се поръча кола от „Атлантик Авиейшън“ — само така можете да имате шофьор от Джърси.

— Ще го запомня — въздъхна Стоун.

Регенстайн сбърчи нос:

— Пиете арманяк? — попита той. — Може ли?

Стоун му подаде чашата, а Регенстайн навря носа си в нея и дълбоко вдъхна.

— А-а-а-а-а — въздъхна той с упоение и му върна чашата. — Не съм вкусвал алкохол вече трийсет години, но този букет винаги ще го помня. Прекрасен е!

— Определено — съгласи се Стоун.

— Струва ми се, че срещнах някъде името ви съвсем наскоро — продължи без преход Регенстайн. — Някаква карибска история?

— Сейнт Маркс.

— А, да — защитавахте онази млада красавица, обвинена в убийството на съпруга си. — В гласа му прозвуча заговорническа нотка: — Кажете ми, тя ли го е направила? Или това би означавало да нарушите тайната между адвокат и клиент? Не бих искал да ви карам!

— Мога да ви кажа с възможно най-висока степен на увереност, че не го е направила тя — отговори Стоун. — И, не, моят отговор не нарушава тайната.

— Възможността да се довериш някому е най-важното нещо в живота — сериозно каза Регенстайн. — Особено в нашия бизнес. Говоря за развлекателния бизнес, разбира се.

— Според мен това е в сила за всеки вид бизнес.

— Но особено за нашия. Ние живеем в атмосфера на толкова много клюки и лъжи, че да можеш да разчиташ някому и да си позволяваш да му казваш истината, е нещо, чиято ценност трудно може да се преувеличи. Макар да ръководя голям отдел за подготовка и сключване на договори, където работи екип с единствената задача да уточнява и най-дребните подробности в дадено споразумение, винаги съм се гордял с това, че оставам зад сделка, сключена с обикновено ръкостискане.

— Предполагам, че ако всички постъпваха така, аз и колегите ми щяхме да умрем от глад — каза Стоун.

— Да, адвокатите са необходимост в нашия свят. Кажете ми, гордеете ли се, че сте адвокат?

Стоун се замисли за момент:

— Бях горд, когато завършвах юридическия факултет, бях горд и когато издържах изпита пред адвокатската колегия, защото това са… километрични камъни, маркери за натрупването на съответното количество знания, но не мога да кажа, че се гордея с професията си като цяло. И все пак има достатъчно безукорно честни адвокати, заради които не се срамувам да се нарека един от тях.

— Адвокатски отговор — усмихнато коментира Регенстайн.

— О, мога да го кажа и по-направо — каза Стоун. — Гордея се, че съм добър адвокат и правя всичко, за да бъда такъв.

— Винаги съм предпочитал директните отговори — погледна го Регенстайн, — само че толкова рядко ми се случва да ги чуя в нашия бизнес.

И в този момент нещо в главата на Стоун прещрака. Луис Регенстайн беше председател на Борда на директорите на „Центурион Студиос“. Стоун бе виждал статии за него по вестници и бизнес списания, но не се бе зачитал.

— А вие гордеете ли се, че сте в киноиндустрията, м-р Регенстайн? — на свой ред го попита той.

Регенстайн широко се усмихна:

— О-о, абсолютно! И аз като вас се гордея от начина, по който върша работата си! — и поклати глава. — Разбира се, и при нас има поне толкова мошеници, колкото има при вас, при това ние нямаме комисии по етиката и адвокатски колегии, които поне да се опитат да регулират поведението на професионалистите.

— А какво най-много ви харесва в положението, което сте си извоювали в бизнеса?

Регенстайн отново се усмихна:

— Властта да кажеш „да“ — натърти той. — В нашите среди има стотици хора, които могат да казват „не“, но само няколко, които имат правото да кажат „да“. — Той се наведе напред и подпря лакти на коленете си. — Разбира се, както е и с всяка друга власт, и тази следва да се упражнява максимално внимателно. Използвана безразборно, подобна власт може да унищожи овластения, при това по-бързо, отколкото един страничен човек би могъл да предположи. — Регенстайн замислено присви очи. — Кажете ми, м-р Барингтън, играл ли сте някога?

— О, само пред журито на съдебните заседатели — призна Стоун. — Не, греша: играл съм веднъж главна роля — в гимназиалния драматичен театър, когато поставихме „Сталаг 17“.

— И бяхте ли добър? — продължи да разпитва Регенстайн.

— Ами… е, трябва да призная, че три последователни представления ни изпращаха с овации и ставане на крака.

— Обзалагам се, че сте били много добър — констатира Регенстайн. — Аз на свой ред се смятам за опитен в откриването на актьори и според мен вие сте природен талант. Изглеждате добре, имате отлично поставен, дълбок глас и излъчвате в положителния край на спектъра.

— Благодаря ви, м-р Регенстайн — невъзмутимо каза Стоун, — от вашата уста това звучи като истински комплимент.

— Моля ви, наричайте ме Лу.

— Благодаря, Лу, аз пък съм просто Стоун.

— Стоун, ако някога решиш да зарежеш адвокатската професия, обади ми се и веднага ще те включа в снимането на филм. Не главна роля, естествено, но добра второстепенна. Ще ми достави голямо удоволствие да видя, че се справяш, както съм убеден, че ще стане. Е, едва ли ще станеш знаменитост… ти си на колко? Прехвърлил си четиридесетте, нали?

— Така е.

— Доста е късничко, за да станеш звезда, но ще бъдеш много търсен за пълноценни второстепенни роли.

— Съмнявам се — искрено се изсмя Стоун.

— О, не смятай, че само те четкам — ти наистина би бил много добър. Имаш един-единствен недостатък, който може да ти попречи.

— И какъв е той?

— Не си достатъчно неуверен. Разбираш ли, всички имаме дупки в бронята, но артистите — говоря за най-добрите — те плуват в своята неувереност и съмнения, които при теб отсъстват, и това не позволява да минаваш през метаморфози. Така че ще се окажеш малко… труден за хората в бизнеса.

— Е, Лу, ако реша да зарежа адвокатурата, ти ще бъдеш сред първите, които ще научат.

Регенстайн стана, съблече сакото си, изу обувките си и ги изрита встрани.

— Сега, ако ме извиниш, бих искал да подремна — каза той. — И те съветвам да последваш примера ми. Пристигаме в Ел Ей много рано. — Той се опъна на дивана и без да каже нито дума повече, затвори очи. Появи се стюардесата и метна връз него леко одеяло.

Стоун се върна на мястото си, съблече на свой ред сакото си, събу обувките си, прие предложеното му одеяло — както можеше да се очаква то бе от кашмирена вълна — и отпусна облегалката си максимално назад. Осветлението в салона изгасна. Загледа се през прозореца към звездите и се опита да изхвърли от главата си Арингтън. Беше мислил предостатъчно за нея.