Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (32)

30.

Стоун пристигна в Марина Дел Рей малко преди осем и паркира колата. Беше се облякъл в един от подарените му костюми „Пърпъл Лейбъл“ — тъмносин с фино райе — и за случая бе избрал нова памучна риза „Сий Айлънд“ и нова вратовръзка. Сигурно се престараваше, но реши, че е по-добре така, отколкото да изглежда жалък.

Тръгна по кея, търсейки пристан с дадения му номер. Нощта вече се спускаше и когато мина покрай „Палома“, забеляза, че яхтата е тъмна. Може би щеше да види Барбара и приятеля й на партито. Намери най-сетне желания понтон и тръгна без да сваля поглед от номерата на пристаните, докато не стигна до „Мария“ — моторна яхта, приспособена за спортен риболов, с дължина около девет метра и висок капитански мостик. На кърмата чакаше един от двамата, които го бяха следили с линкълна.

Стоун почувства желание да се обърне и да продължи в другата посока, но преди да го направи, мъжът се усмихна и проговори:

— М-р Барингтън? Чакахме ви, моля, качете се на борда.

Стоун изтича по тясното свързващо мостче.

— Аз съм Мани… — представи се мъжът и в този момент отдолу се качи друг, — … а това е Вини. Ние работим за м-р Иполито.

Манкузо Винсент протегна ръка и Стоун я стисна. В края на краищата, те така и не бяха се запознали.

— Готови сме — съобщи Вини. Обърна се, завъртя ключа на запалването, двигателите изреваха послушно, а Мани изтегли мостчето и освободи въжетата за акостиране.

— Къде е м-р Иполито — поинтересува се Стоун, — къде са другите гости?

Вини натисна лоста напред и яхтата се измъкна от пристана.

— Повечето от гостите вече са на борда на голямата яхта. М-р Иполито и приятелите му използваха хеликоптер, за да се прехвърлят от центъра на града.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — попита Мани.

— Бира, ако може.

Мани слезе долу и се върна с „Хайнекен“ и чаша на сребърен поднос.

— Заповядайте. В кабината ли ще останете или предпочитате да слезете долу?

— Предпочитам горе, ако не преча — отговори Стоун. — Нощта е прекрасна. — Беше се поуспокоил малко, така че намери място при кърмата и седна.

— Да, прекрасна нощ, наистина — съгласи се Мани. — Когато излезем от акваторията на марината, се открива удивителна гледка към залеза.

Яхтата минаваше покрай акостиралите морски съдове и се отправяше към открито море. Пет минути по-късно вече се клатеха над вълните на Пасифика и Вини увеличи скоростта.

— Колко е пътят до яхтата на м-р Иполито? — попита Стоун.

— О, четиридесет — четиридесет и пет минути и ще вдигнем към четиридесет възела. Тази приятелка е доста чевръста.

Яхтата вече се носеше над гладката повърхност към тъмночервената огнена топка на слънцето и Стоун започна да се наслаждава на пътуването. Разминаваха се и изпреварваха други лодки, на път за и откъм Марина Дел Рей, но не след дълго вече бяха напълно сами и продължаваха да се носят напред.

Стоун започна да си мисли какво ще каже на Иполито. Осъзна, че не е много. Щеше повече да слуша. Съмняваше се, че Стърмак или Иполито някога щяха да му възложат каквато и да е работа и предполагаше, че това е просто примамката да го докарат тук. Но умираше от любопитство да разбере какво имаха да му казват.

Бяха пътували с пълна скорост поне половин час, когато Вини намали. Стоун стана и се огледа. Слънцето беше залязло, Каталина се намираше право пред тях и на нейния фон се виждаше сигнализацията на стотици яхти. Хората бяха хвърлили котва за през нощта и вече сигурно вдигаха наздравици по бордовете. Стоун осъзна, че е изгладнял. Продължиха на бавен ход още малко и после Вини забави съвсем.

— Не искаме да предизвикаме ненужно вълнение и да клатим хората — обясни той, зави на деветдесет градуса наляво и изтегли лоста до упор. Двигателите замъркаха на празен ход. Яхтата се разлюля от вълните.

— Къде е яхтата на м-р Иполито? — поинтересува се Стоун.

Зад него се разнесе трудният за объркване звук, с който се изтегля затвора на пистолет, и той усети върху тила си хладната стомана. Обърна се и видя това, което знаеше — Мани беше опрял оръжието до главата му.

— Ти няма да стигнеш до яхтата — уведоми го Мани.

Стоун отвори уста да каже нещо, но Вини лепна парче от изолационна лента връз нея.

— Вдигни си ръцете — нареди Мани и Вини откъсна ново парче лента.

Стоун не помръдна.

Мани опря пистолета в лявото му око.

— Можем да го направим чисто, можем и по гадния начин — каза той. — Ти как предпочиташ?

Стоун протегна ръце и Вини ги стегна с няколко намотки лента, после се наведе и повтори упражнението с глезените му. Отиде до някакъв метален шкаф и извади от него стотина метра намотана в кръг котвена верига и заораваща дънна котва.

Стоун усети вътрешностите му панически да се свиват и положи усилия да не се случи нещо унизително. И без това ситуацията беше повече от неприятна. Започна, може би фатално късно, да търси начин да се измъкне. Защо изобщо се бе качил на яхтата? Слънцето беше напълно залязло и на негово място бе изгряла почти пълна луна. Палубата на яхтата бе осветена от призрачна светлина.

Вини и Мани говореха нещо за някакви скоби, но гласовете им идваха отдалеч. Стоун видя единият да изважда сандъче с инструменти, да рови из него, да вдига скоба, да я промушва във веригата и да я затяга с клещи.

Избутаха го към кърмата. Първоначално Стоун се противопостави, но после погледът му спря върху сандъчето. По настояване на Мани той подскочи напред, „спъна се“ и падна върху сандъчето, разсипвайки съдържанието му на палубата.

Вини и Мани започнаха да ругаят, търсейки клещите, но Стоун опипваше в полумрака за нещо друго. Беше сигурен, че е видял харпунен накрайник и сега искаше блестящото парче стомана така, както не бе желал нищо друго в живота си. Докато двамата ровеха за клещите, Стоун напипа накрайника и го скри между пристегнатите си ръце.

Вдигнаха го грубо на крака и някой му подаде котвата. Тези хора имаха наглостта да го накарат да я държи! Нямаше никакъв смисъл да им се противопоставя, така че я взе.

— Последна дума, Стоун? — попита го един от двамата.

Стоун язвително погледна питащия, но последва луд кикот. Издърпаха го до кърмата.

— Дръж го така, Вини — нареди Мани и мина зад Стоун. — Останалото остави на мен!

Той натисна лоста, двигателите изръмжаха и яхтата се плъзна напред.

Стоун започна да вентилира дробовете си, подготвяйки се за предстоящото. В един момент осъзна, че е останал сам на кърмата, хванал тежката котва и пазещ равновесие.

— Е, с най-добри чувства от Онофрио Иполито — чу той гласа на Мани, пое дълбоко въздух за последен път, усети удар в задника и полетя през борда. Наложи си да затвори уста и в следващия миг силно се заби в студената пенеща се вода на килватера^[1]. После ушите му заглъхнаха и единственото, което продължи да чува, бе затихващия рев на яхтата и нестихващия писък в главата си.