Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (30)

28.

Наближаваше единайсет, когато Стоун, лишен от всякакво сексуално желание и почти напълно изтощен, откара Барбара Тиърни обратно на Марина Дел Рей. Когато спряха в паркинга, тя ахна и вдигна ръка до устата си.

— О, дявол да го вземе.

— Какво има?

— Приятелят ми се е върнал — това е неговото порше. Какво да правя сега? Не мога да се покажа така, защото ще разбере, че не ме е имало цяла нощ.

— Хмм… — изсумтя Стоун. После му хрумна идея. — Изтичай в морския магазин и си купи панталонки или нещо подобно. Преоблечи се и така ще можеш да кажеш, че си излязла само да се поразходиш. — Той отлепи две стотачки от пачката и й ги даде.

— Ти имаш опасен мозък — възхити му се тя. — Слава богу! Виж, махай се оттук, преди някой да ни е видял заедно. — Тя се наведе, целуна го силно, бръкна в чантичката си, намери лист хартия и му написа телефонен номер. — Можеш да ме търсиш на този — подаде му го тя, — но само през деня и ако…

— … се обади мъжки глас, да затворя.

— Именно.

— Преди да тръгнеш — спря я той, — ще ми удовлетвориш ли любопитството?

— За какво?

— Онзи ден бях в магазина и ми се стори, че те видях да се отдалечаваш оттук в бял мерцедес. На кой беше тази кола?

— Нямам представа за какво говориш — отговори тя. — Чао! — скочи от колата и изтича в магазина.

Стоун се отдалечи, но не преди да хвърли поглед на регистрационната табела на поршето. И това беше ВИП номер: БИГБУКС. Извади клетъчния си телефон и се обади на Рик Грант.

— Лейтенант Грант.

— Рик, Стоун е.

— Здрасти. Обещаха ми нещо за яхтата едва към обяд.

— Имам друго за теб. Можеш ли да провериш един номер на кола и един телефонен номер?

— Естествено.

— ВИП номер: БИГБУКС. — После му издиктува и телефонния номер.

— Няма да отнеме много време.

— Искаш ли да обядваме?

— Става. Да се видим в „Грейндж“ на Мелроуз след един час. — Той описа как се стига там.

— Добре.

— Дотогава трябва да разбера и за яхтата.

— Дотогава! — Стоун прибра телефона си и се насочи към Бевърли Хилс…

Отново седнаха в градината. Местният стил да се обядва на открито все повече допадаше на Стоун. Такова нещо в Ню Йорк беше екзотика.

— Окей — започна Рик Грант и извади бележника си, — номерът на колата е регистриран на Мартин Бероун, с адрес на Бевърли Драйв в Бевърли Хилс, той е и изпълнителен директор на нещо, което се нарича „Бероун Файненшъл Сървисис“. Телефонният номер обаче не е на името на Бероун — той е просто дериват на номер в района на Марина Дел Рей, което означава, че е на яхтата.

— Нещо за „Палома“?

— Яхтата е значително по-интересна. Тя е регистрирана на „Албакор Фишърис“ — фабрика за консервирана морска храна.

— Какво е интересното? — учуди се Стоун.

— Чакай малко. Дръпнах малко информация за „Албакор“ от базата данни за фирмите. Да, наистина е консервна фабрика, но едновременно с това е и холдинг: покрай останалите неща притежава и двайсет и пет процента от акциите на „Сейф Харбър Банк“ плюс седемдесет и пет процента от „Бероун Файненшъл Сървисис“. Останалите двайсет и пет процента са собственост на Мартин Бероун.

— Консервна фабрика притежава банка и финансова компания?

— Явно не разбираш. Чувал ли си за Уорън Бъфет?

— Най-богатият човек в Америка^[1]? Естествено.

— Основният му холдинг е „Бъркшиър Хатауей“ — текстилна фабрика. Преди много години Бъфет купил фабриката и я използвал, за да инвестира чрез нея в много други компании, „Кока-Кола“ в това число. Днес фабриката струва милиарди.

— Така ли? Кой тогава е собственик на „Албакор Фишърис“?

— Онофрио Иполито и Дейвид Стърмак. Това е тяхната версия на „Бъркшиър Хатауей“.

— Аха!

— Предполагах, че ще ти хареса.

— Всеки път, като повдигна камък, и Иполито изпълзява изпод него.

— Защо те интересува яхтата?

— Когато твоите момчета засякоха колата на Арингтън край марината, с нея е отпътувало момиче и според мен същото момиче живее на яхтата. Изглежда Мартин, който е женен, си я държи за моменти, когато му доскучае. Можеш ли да поразровиш около Бероун?

— Мога, ако има досие.

— Благодаря. — Стоун извади от джоба си няколко предвидливо сгънати стотачки и ги мушна в джоба на Грант. — Да оправим сметките си.

— Аз ти благодаря.

— Между другото, отбих се в магазина на Винсент Манкузо на Стрип вчера. Готов съм да се хвана на бас с теб, че се прави на букмейкър.

— Ще го подхвърля на когото трябва — обеща Грант. — Стоун, от известно време се тревожа.

— По какъв повод?

— По повод влизането на Манкузо в хотелската ти стая.

— Признавам, че и мен ме тревожи.

— Ти си се пренесъл там от къщата на момичето, нали така? Секретарката на Колдър? — уточни Грант.

— Да.

— Кой друг знаеше, че си отишъл там?

— Моята секретарка, Дино и един приятел адвокат в Ню Йорк.

— И предполагам, убеден си, че нито Дино, нито приятелят ти биха споменали това пред някой, който би могъл да познава Манкузо?

— Не бих повярвал за нищо на света.

— Тогава остава момичето.

Стоун поклати глава.

— Разсъждавах за това. Мисля, че Манкузо и приятелят му са ме проследили до хотела.

— О, едва не забравих — сепна се Грант и бръкна в джоба си, — ето ти снимка на Манкузо.

Стоун погледна фотографията.

— Сега е остарял и натежал, но това е същият човек, който шофираше линкълна онази вечер.

— И ти мислиш, че той те е проследил до хотела?

— Да, това ми се струва най-логично.

— Не, не е.

— Какво означава това?

— Ти ми спомена, че си сменил колите в агенцията и си казал на момчето там да излъже, че са те закарали на летището, ако някой специално попита.

— Да — потвърди Стоун. Започваше да усеща накъде бие Грант и това не му харесваше.

— Ако приемем, че е направил, както си го помолил, това би трябвало да прекъсне следата, не мислиш ли?

— Освен ако Манкузо не ме е проследил до агенцията и не ме е видял да се качвам в седана.

— Ти забеляза ли такова нещо?

Стоун поклати глава.

— Ако е успял, значи Манкузо дяволски е поумнял за един ден.

— Тогава остава момичето — повтори Грант.

— Не мога да го повярвам.

— Допускаш ли, че тя се чука с Ванс?

— Тя сама ми каза, че са го правили пред години.

— Окей, значи тя е бивша любима на Ванс, продължава да работи за него и не се съмнявам, че тази работа е единственият й източник на доходи.

— Доколкото ми е известно.

— От колко време я познаваш?

— От няколко дни.

— На кого е лоялна според теб?

— Тя съвсем ясно ми каза, че Колдър за нея е всичко, но от друга страна, знае, че аз не върша нищо срещу неговите интереси. Опитвам се да открия жена му, за бога!

— Но Колдър гледа на това като на заплаха срещу интересите си, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че се опита да те натири. Прав ли съм, ти сам го каза?

— Да, опита се.

— Значи той мисли, че присъствието ти в Ел Ей е заплаха срещу интересите му.

— Предполагам.

— Ако той мисли така, защо да не е на същото мнение и Бети?

— Имаш основание — призна Стоун, но не изпитваше никакво желание да го признае вътре в себе си.

— Нека те попитам и нещо друго: ти къде беше, когато Манкузо е влизал в стаята ти?

— В един курорт посред пустинята.

— Сам?

— Не.

— Кой беше с теб?

— Бети Саутард — неохотно каза Стоун.

— И чия беше идеята да се запилеете чак там?

— На Бети.

— Стоун, според мен ти мислиш с хуя си — каза полицаят, — но не забравяй, че този орган не притежава мозък.