Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (23)

21.

Измъчен от търсенето на пътя с помощта на картата, Стоун спря при една книжарница, купи си градски атлас, след което се отправи към центъра на Лос Анджелис, който се оказа по-далеч, отколкото си го бе представял. Обстановката тук беше доста по-различна от тучната зеленина на застроения с ниски сгради Бевърли Хилс. С небостъргачите и бетона градът в тази си част приличаше на всеки голям американски град. И сам не знаеше защо, но му се искаше да хвърли поглед на сградата, където бяха офисите на Иполито и Стърмак. Гледката не си заслужаваше: петдесететажна кула от черно стъкло и стомана, леко заплашителна на външен вид, което му се стори подходящо. Чудеше се какъв да бъде следващият му ход, когато телефонът му иззвъня.

— Ало?

— Стоун, обажда се Рик Грант. Имам ново засичане на колата.

— Къде?

— Марина Дел Рей — паркирана е на крайбрежната, пред магазин за морски принадлежности.

— Потеглям.

— Този път наредих на патрулната кола да спре наблизо, така че ако тръгне за някъде, ще те информирам.

— Благодаря, Рик.

— Обади се на полицаите, когато отидеш там, за да си вършат работата.

— Ще го направя. — Стоун се справи с атласа и потегли към брега.

Отне му известно време, докато намери магазинчето, но колата на Арингтън все още беше там. Тук бе и патрулната кола. Стоун намери място за паркиране наблизо и отиде до полицаите.

— Благодаря, че ме изчакахте, приятели — каза той. — Лейтенант Грант ми нареди да ви предам, че можете да вървите.

Полицаите потеглиха, без да кажат нито дума, и Стоун се огледа. Тук имаше хиляди лодки и яхти — трудно му беше да прецени колко — като се започнеше от малки платноходки, през рибарски моторници и се стигнеше до големите моторни яхти, всички подредени по кейове и понтони, които чезнеха в далечината. Тя можеше да е на борда на всяка от тях и нямаше никакъв начин да се разбере. Стоун влезе в магазина и без да изпуска колата от погледа си, купи евтин бинокъл.

Излезе обратно навън, помисли, качи се върху голяма машина автомат за продажба на сладолед, и с помощта на бинокъла потърси някаква следа от Арингтън. Беше петък следобед, паркингът малко по малко се запълваше и хиляди хора се отправяха по кейовете и по-нататък по люлеещите се тесни мостчета към яхтите си, готови да излязат за уикенда на вода. Бяха прекалено много — беше невъзможно да отличи човешко лице в тази многолика тълпа. Върна се при колата и се качи в нея. Концентрира вниманието си върху мерцедеса на Арингтън — нямаше начин да не види някой, който щеше да се приближи до нея. Телефонът му иззвъня.

— Ало?

— Дино е.

— Как е, Дино?

— Аз съм добре. Направих някои проверки за Иполито. Издирих излязъл в пенсия полицай, който го помни донякъде от времената на Лучано. Иполито бил ерген, без деца.

— Някакви роднини?

— Човекът не знаеше — говорим за времената, когато още не сме били започнали да каталогизираме личния живот на тези момчета, а и тогава правилникът не позволявал да намесваме по никакъв начин семействата им. Просто не го правели.

— Разбирам.

— При теб нещо ново?

— Ами… сега седя на едно място и наблюдавам колата на Арингтън. Рик Грант ми помогна да я намеря.

— Не е ли в нея?

— Няма я.

— Имаш ли вече някаква идея какво по-точно става?

— Бих искал да мога да ти кажа нещо конкретно. Общо взето търся някакви подстъпи към тази история, но до момента, като изключим колата, се натъквам на голяма празна стена. О, има двама типа, които снощи ме преследваха, но се надявам вече да си мислят, че съм отлетял за Ню Йорк.

— Бих ли могъл да помогна с нещо оттук?

— Не мога да се сетя. Рик обаче се оказа много полезен.

— Радвам се да го чуя. Обади ми се, ако нещо се размирише.

— Стига да не е тялото ми.

— Да! Добре, ще се видим. — И Дино затвори.

Стоун изчака още около час, наблюдавайки колата. Доскуча му, слезе, огледа се и се приближи до нея. Гюрукът беше вдигнат и колата беше заключена. На дясната седалка се виждаха още няколко кибритчета от заведението на Илейн. Опита багажника — и той беше заключен. Върна се при своята кола. Мина още един час, и почувства, че трябва да отскочи до тоалетна. Повъртя се неуверено, после влезе в магазина.

— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се — каза момичето зад щанда. — Надолу по коридора, втората врата отляво.

Стоун погледна колата отвън, после по дължината на коридора.

— Ще ми направите ли още една услуга, моля?

— Кажете?

— Бихте ли държали под око белия мерцедес кабриолет отвън, ето там? — и той посочи.

— Няма проблем.

Той бързо отиде до тоалетната, облекчи се и се върна. Мерцедесът го нямаше.

— Няма го — констатира Стоун и погледна момичето.

— Да, една жена се качи в колата и току-що потегли.

— Дявол да го вземе — прошепна той на себе си.

— Моля? — обиди се момичето. — А вие какво очаквахте от мен, да прострелям гумите му, или нещо друго?

— Извинете, благодаря ви за помощта. О, как изглеждаше жената?

— Висока, тъмнокоса, по долнище на бански костюм, наметнала мъжка риза.

— Благодаря. — Стоун изтича на паркинга и се огледа в двете посоки. Колата я нямаше. Върна се на бегом при своята кола, пресече на скорост паркинга до улицата и отново се огледа. Много коли, никакъв бял мерцедес. И никаква следа от Арингтън.

Удари с ръце волана, повтори и изруга. Нищо не можеше да направи.