Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (15)

13.

Когато се добра до студиото на следващата сутрин, Стоун се чувстваше скапан. От лудориите с Бети и размишленията за събитията от предната вечер не му бе останало време да се наспи. Беше в стола за гримиране, когато се появи асистент-режисьорът.

— Добро утро, Стоун. Имам добри новини за теб — остава ти само още една сцена.

— Но аз мислех, че имам още четири снимачни дни — изненада се Стоун.

— Фризираха сценария и намалиха участието ти, така че ти остава още само една сцена — заключителната ти пледоария пред журито, а после набързо ще заснемем и реакцията ти при произнасяне на присъдата.

— Както кажете — отговори Стоун и взе сценария. Беше чел пледоарията, разбира се, но не очакваше, че ще трябва да я произнесе днес. Все пак в края на приготовленията вече усещаше, че ще се справи. Ванс не се виждаше никакъв, но понеже сцената бе само с участието на Стоун, това бе напълно естествено. Той прегледа репликите си за последен път и направиха един дубъл.

— Стоп и проявяване — нареди режисьорът. — Прекрасно беше, Стоун, сега да свършим с реакцията ти на присъдата.

Смаян от подобно развитие, Стоун седна зад масата на обвинението и се опита да изобрази на лицето си отвращение, докато съдебният пристав четеше присъдата.

— Край за Стоун — обяви режисьорът. Приближи се, стисна му ръката и му благодари за участието. — Ще ти изпратя видеолента, когато приключим. Всичко хубаво.

Стоун стана. Беше едва десет часа. Пристигна Ванс, дойде при него усмихнат и му подаде ръка.

— Чух, че си се справил блестящо — каза той и без да пуска ръката му, го дръпна встрани. — Големи новини, Арингтън се обади снощи.

— Какво ти обясни? — попита Стоун.

— Всичко е наред. Безпокояла се от реакцията ми за детето и й се приискало няколко дни да бъде сама.

— И къде е била през това време?

— При някаква приятелка в Долината.

— Значи се е върнала?

— След ден-два. Искала да помогне на приятелката си, която имала някакъв личен проблем.

— Ами… това е чудесно, Ванс. Снощи се е опитала да ми се обади, но не ме е намерила в хотела.

— Да, спомена ми за това. Притеснила се, че заради нея си бил толкова път дотук и искала да ти се извини. Изпраща ти поздрави. — Той тупна Стоун по рамото. — Е, старче, благодаря ти за всичко. Ще ти се обадим специално, когато минем през Ню Йорк. О, Бети ще те изпрати до летището. — Той отново тупна дружески Стоун по рамото и се отправи към декорите.

Стоун остана на мястото си замаян. Приближи се Бети.

— Самолетът ти излита след час и половина — каза тя и му подаде билета. — Опасявам се, че самолетът на „Центурион Студиос“ не е на разположение, така че ще трябва да се задоволиш с първа класа.

— Мисля, че ще го понеса — каза Стоун.

— А това тук — продължи тя, — е възнаграждението ти. Не го харчи наведнъж. И още нещо, м-р Регенстайн предложи да задържиш дрехите — личен подарък от него.

— Много любезно от негова страна.

— Хайде, да отидем в гримьорната и да махнем този грим от лицето ти.

Точно напускаха, когато видя някакъв мъж в костюм, идентичен с неговия. Не знаеше, че има дубльор. Последва Бети в караваната, където една жена подреждаше костюмите и ризите, които бе обличал, в луксозен куфар, в стил „ретро“. Съблече костюма си, даде й и него и се залови да сваля грима си. Десет минути по-късно тръгнаха за летището. Бети седна зад волана на дадената му временно кола на Ванс — мерцедесът, модел SL600. Стоун върна на портала издадения му пропуск и не след дълго вече летяха по магистралата.

— Трябва да взема дрехите си от „Бел Еър“ — сети се той.

— Те са в багажника. Камериерките в хотела ги подредиха в чантите ти — каза тя. — Знаеш ли, най-малкото, което можеш да направиш сега, е да върнеш онова, което ми дължиш от снощи. Едно малко последно нещо за любимото момиче, нали се сещаш?

Стоун се засмя.

— С удоволствие, но не на магистралата. Нямаш представа колко близко се разминахме снощи със смъртта. Ще трябва да ми дойдеш на гости в Ню Йорк.

— Може би — загадъчно каза тя.

Помълчаха известно време. Бети маневрираше без усилие из рехавия трафик.

— Бети — проговори той, когато наближиха летището, — какво става?

— Става? — невинно попита тя. — Не знам какво имаш предвид.

— Питам защо ме гонят от Ел Ей?

— „Гонят“?

— Да, гонят, натирват. И още нещо — защо след целия натиск да поема роля във филма на Ванс, видях на сцената актьор, облечен като мен?

— Ти си бил много наблюдателен — погледна го тя.

Стори му се, че бузите й леко поруменяват.

— Защо?

Тя зави по отбивката за летището.

— Защо, защо? Ами не знам. Честно ти казвам, че нямам представа.

— Ванс ми съобщи, че снощи му се обадила Арингтън и че била добре.

— Нямам основания да не му вярвам.

— Я да върнем малко лентата назад. Ти кога излезе от хотела тази сутрин? Аз бях мъртво заспал.

— Към пет часа.

— И кога разговаря с Ванс?

— Не преди да пристигна в офиса.

— Говори ли с някой друг?

— Това кръстосан разпит ли е?

— Да. Разговаря ли с някой друг?

Тя свали поглед към скута си.

— Обадиха ми се.

— Кой?

— Добре де, беше Ванс.

— И за какво разговаряхте?

— Няма значение.

— Той попита ли те защо сме били снощи в „При Грималди“?

— Да — неохотно потвърди тя.

— Ти каза ли му?

— Да — тя го погледна, — Стоун, предупредих те, че лоялността ми пред Ванс е над всичко.

— Вярвам, че е така. Но вярваш ли, че постъпката ти е в негов интерес?

— Мислиш, че не е така?

— Мисля, че нещо не е наред и че бих могъл да помогна, ако ме оставят да опитам.

— Изглежда Ванс няма нужда от помощ.

— А ти не мислиш ли, че има?

— Може би, но… — и тя безпомощно сви рамене.

— Знам, че си в деликатна ситуация, но сега е моментът да вземеш решение. И аз не бих искал нито Арингтън, нито Ванс да пострадат, защото си взела грешно решение.

Тя се пресегна, хвана го за възела на вратовръзката и го притегли към себе си.

— Готова съм да убия човек, за да му помогна.

— Не мисля, че ще се наложи — каза Стоун и освободи вратовръзката си от пръстите й, — но способна ли си да действаш срещу неговата воля, ако мислиш, че това би му помогнало?

Тя се замисли.

— Вероятно — каза накрая.

— Тогава да се махаме оттук!

— Обещах да позвъня, като те видя да се качваш на самолета.

— Обади се тогава.

Тя бръкна в чантичката си и извади от нея карта и ключ.

— Това е домашният ми адрес и ключа. Кодът за изключване на алармата е четири-едно-едно-четири. Кажи ми го сега ти!

— Четири-едно-едно-четири — послушно повтори той.

— Иди в терминала, наеми оттам кола и се прибери у дома. Ще се върна около седем и тогава ще поговорим.

Стоун се усмихна и я целуна.

— Ти току-що взе правилното решение — каза той.

— Бог ми е свидетел, че се надявам да е така — отговори тя, — защото ако съм сбъркала, чакат ме страшни неприятности.