Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (13)

11.

Стоун незабавно позвъни на операторката в хотела:

— Получих съобщение, подписано с „А“ — обясни той. — По кое време беше обаждането?

— Трябва да е указано в съобщението, м-р Барингтън — отговори търпеливо жената.

— Така ли…? А, да… преди по-малко от половин час.

— Сега ще проверя и при мен. Да, точно така.

— Не е оставила номер, предполагам?

— Не, сър, само каза, че ще опита да се обади по-късно.

— Нямате ли към вашата централа система за идентификация на обаждащия се?

— Имаме, сър, но я използваме рядко.

— Добре, много ви моля да отбележите, че за всички бъдещи съобщения на мое име искам и номера на лицето, което ме търси.

— Добре, сър, ще се съобразя с това и ще предупредя останалите смени.

— Благодаря ви.

Стоун върна слушалката на вилката. Ванс се бе оказал прав — появата на името му във вестниците бе довела до резултат. Защо не си бе у дома, когато бе позвънила? Направи си питие от минибара, намери по телевизията новини и се загледа с празен поглед, без да възприема нищо от казаното. Когато осъзна, че чашата му е празна, отиде в банята, пусна горещата вода и остана под топлата струя, давайки възможност на мускулите си да се отпуснат. Спря водата и чу телефонът да звъни. Сграбчи кърпата и изтича в спалнята, но точно когато посегна към слушалката, звъненето престана.

— По дяволите! — изкрещя той в пространството. Позвъни на операторката: — Чух да се звъни, но бях в банята. Кой беше?

— Да, м-р Барингтън, беше отново младата дама. Тя не искаше да остави номера си, но аз го взех от системата за идентификация. — Тя му продиктува номера и той си го записа. — Името, което се появи на екрана, беше „При Грималди“, според мен ресторант. Портиерът ще знае.

— Моля ви, свържете ме с портиера.

— Портиерът слуша.

— Обажда се Стоун Барингтън. Знаете ли ресторант в Ел Ей на име „При Грималди“? — и той даде телефонния номер.

— Да, сър — има такъв, мисля на Санта Моника Булевард, макар че отдавна не съм резервирал там маса за гост на хотела. Заведението е малко старомодно и не е шик — това, което се търси в момента.

— Запазете ми маса там за осем.

— Разбира се, сър. За колко души?

— А-а… за двама.

— Ще резервирам и ще ви се обадя, ако има проблем.

— Благодаря. На излизане ще мина да взема адреса.

Той остави слушалката, замисли се за момент, бръкна в джоба си, извади листче и набра номера.

— Ало?

— Бети? Стоун се обажда.

— Здрасти, точно си мислех за теб.

— Явно телепатия. Свободна ли си за вечеря?

— Разбира се.

— Къде живееш?

— В Бевърли Хилс, но не е ли по-добре да дойда при теб в „Бел Еър“?

— Става. Осем без петнайсет?

— Идеално. Ще те чакам на паркинга. Искаш ли да направя някъде резервация? Винаги мога да използвам името на Ванс.

— Не е нужно. Ще се видим в осем без петнайсет. — Той затвори и започна да се облича.

 

 

Бети седна отпред при него и го дари с влажна целувка по бузата.

— Къде отиваме?

— В едно заведение на Санта Моника. Казва се „При Грималди“.

— Не съм чувала за него — замислено каза тя, — а не мислех, че в Ел Ей има ресторант, за който да не съм чувала. — Тя погледна адреса на листчето в ръката му. — Това ми се струва близо до плажа. Защо не използваме магистралата?

Следвайки указанията й, Стоун бързо намери заведението, чийто вход се намираше в малка пряка на Санта Моника Булевард.

— Кой ти каза за това място? — намръщено попита Бети, докато вървяха към стъклената врата, покрита със стикери за приеманите кредитни карти.

— Ще ти обясня по-късно — каза той и задържа кавалерски вратата пред нея.

Спуснаха се по стълбище, което стигаше до просторен салон в сутерена. Половината от масите бяха вече заети, таванът беше нисък, декорът натруфен — релефни тапети, тежки драперии от брокат навсякъде, където погледнеха. Стоун даде името си на салонния управител и той ги заведе до банкетна маса в центъра на заведението. Седнаха един до друг с гръб към стената.

— Украсата е като извадена от 50-те — огледа се Бети. — Прилича ми на декор от черно-бял филм на „Уорнър Брадърс“. — Появи се сервитьор и им връчи тежко, подвързано в кадифе меню. — Това сигурно тежи пет килограма — отбеляза тя.

Стоун разтвори менюто и се смая от изобилието ястия, представящи сякаш всички региони на Италия.

— Сигурен съм, че никога не съм виждал подобно нещо — призна той.

Сервитьорът донесе напитките.

— Дайте ни още малко време — помоли го Стоун. — Менюто е прекалено голямо.

— Искате ли да ви помогна? — предложи услугите си сервитьорът.

— Моля.

— Специалитет на заведението е заек в сметанов сос, а и всички спагети са великолепни.

— Благодаря — каза Стоун. — Аз ще опитам заека.

— А аз спагетите — направи гримаса Бети. — Кои например?

— „Болонезе“ са много вкусни — отговори сервитьорът.

— Хубаво.

— Да ви донеса ли листата с вината?

— Предложете ми нещо — спря го Стоун. — Нещо добро.

— Опитайте „Маси Амерон“ 91-а.

— Съгласен.

— Предястие?

— Салата „Цезар“ — без колебание поръча Стоун.

— Два пъти — обади се Бети.

Сервитьорът ги остави с питиетата.

— Окей, казвай сега откъде изкопа това място — каза Бети.

— Арингтън ми е позвънила оттук по-рано тази вечер.

— Но тя е във Вирджиния — каза Бети. — Аз лично направих резервацията й за полета.

— Ще се наложи да разчитам на дискретността ти.

— Разбира се.

— Тя не е във Вирджиния. Изчезнала е преди около седмица.

— Какво?!

— Ванс ми се обади и ме повика да дойда и да я намеря.

— Изчезнала?

— Точно така. И той няма представа къде е.

— Не мога да повярвам, че такова нещо може да се случи и аз да не разбера.

— Ванс държи нещата под сурдинка, защото не знае какво всъщност става.

— И тя му е избягала?

— Не е сигурен, защото не му се е обадила.

— А на теб ти е позвънила?

— Арингтън вероятно е прочела материала във вестника за партито. Точно по тази причина Ванс беше поканил репортер.

— Е, сега вече разбирам… изглеждаше толкова необичайно от негова страна. И какво ти каза Арингтън?

— Бях под душа, но операторката ми даде номера на това заведение, след като е използвала системата за идентификация на позвъняващия.

— Много загадъчно, не мислиш ли?

— Съгласен съм. — Стоун огледа останалите вечерящи. — Почакай малко — каза той с тих глас.

— Какво има?

— Забелязваш ли нещо особено в другите посетители?

Бети бавно обходи с поглед масите.

— Струва ми се, че повечето от тях са италианци. Това, предполагам, говори добре за ресторанта, нали така?

— Това е място за срещи — прошепна Стоун.

— Искаш да кажеш на мафията?

— По-тихо. Точно това искам да кажа. Познавам тези места от Ню Йорк. Погледни хората!

— Ами… жените са малко превзети.

— Точно така.

— Не съм сигурна дали другаде, освен в Рим, има толкова много италиански костюми на едно място.

— Така е.

— Това прави ли ме расистка или нещо подобно?

— Не, прави те наблюдателна. Обзалагам се, че половината лица около нас могат да се видят в албумите на местното полицейско управление.

— Но какво общо може да има Арингтън с мафията?

— Не знам, но някаква връзка очевидно съществува. — Докато говореше, Стоун вдигна поглед и видя четирима мъже да слизат по стълбището в салона. — Виж там! — прошепна той.

Тя проследи погледа му.

— Познаваш ли ги?

— Единият от тях — каза Стоун. — Запознах се с него на партито във Ванс.