Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (66)

Епилог

Стоун седеше до прозореца в кабинета си на Търтъл Бей и гледаше как първият за сезона сняг покрива с бяла пелена градината зад дома му. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Ало?

— Арингтън е.

— Как си? — попита той с топъл глас. Не беше говорил с нея от месеци, защото тя не бе искала това.

— Добре съм. Как завърши всичко в Ел Ей?

— Процесът срещу Иполито започва в началото на следващата година. Призован съм като свидетел.

— Във вестниците писаха достатъчно за тези неща. Мисля, най-загрижени бяха в „Уолстрийт Джърнал“. — Имаше нещо в гласа й, което го безпокоеше. А и откога в нея тази готовност да води празни разговори? — Все още ми е трудно да приема, че е бил замесен и Дейвид Стърмак — той и жена му винаги са били мили с мен.

— Още не са я намерили — каза Стоун. — Както изглежда, заминала е за Панама веднага след като е изпразнила домашния сейф и оттогава никой не я е виждал.

— Представи си само — жена като нея да се крие.

— Тя е много богата, така че нека не я мислим. Сигурен съм, че ще направи някой жиголо безкрайно щастлив.

— Ванс ми каза да ти изпратя касета с „Извън съда“ — той лично участва в монтирането, за да можеш да се видиш във филма.

— Да, знам. Беше страшно притеснително да се гледам. — Така повече не можеше да продължава. — Какво става, Арингтън?

Гласът й се смени:

— Стоун, имам новини.

Стоун изпусна въздуха, който бе задържал в гърдите си:

— Поздравления и на двама ви — успя все пак да каже той.

— Кръвният тест не остави никакви съмнения — съобщи му тя. — Нямаше нужда да правим и ДНК тест.

— Разбирам — отговори той. Спомни си как беше ходил в супера и бе избирал първата играчка за малкото същество. Върна се обратно на този свят. — Разбирам какво трябва да направиш.

— Радвам се — прошепна тя и се разплака.

— Всичко е наред, Арингтън — опита се да я успокои той. — Постъпваш както трябва.

— Нямам избор — каза тя.

— Знам.

— Ванс плати ли ти? — ни в клин, ни в ръкав попита тя.

— Покри всичките ми разноски — обясни търпеливо Стоун. — Не че съм му пращал разписка, защото не го направих заради него.

— Стоун, не знам дали някога ще мога да ти благодаря достатъчно за всичко, което направи.

— Не се безпокой за това!

— Не, наистина Ванс и аз толкова много ти дължим.

Разговорът започваше да го притеснява.

— Момче ли е, или момиче?

— Момиченце. Три килограма и двеста грама.

— Ще е красива като теб.

— Нека се надявам, че ще прилича на баща си.

— Е, трябва да приключваме — въздъхна Стоун, — имам среща. — А по-точно, защото ако поговоря още малко с теб, ще се превърна в истински идиот.

— Обичам те, Стоун — прошепна тя и затвори.

Стоун остави внимателно слушалката и за свое най-голямо удивление заплака. Няколко секунди по-късно вече се бе овладял. Позвъни на директния номер на Дино.

— Лейтенант Бакети — разнесе се в ухото му.

— Вечеря довечера?

— Става. — Дино се вслуша в тишината. — Май имаш новини.

— Да. При „Илейн“ в осем и половина?

— Добре.

— После ще трябва да ме докараш до нас.

— Че за какво друго са полицаите? — въздъхна Дино и затвори.

Стоун се облегна и се загледа навън към стелещия се сняг. Остана така целия следобед.