Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (6)

4.

Ванс Колдър умело водеше бентлито по Сънсет Булевард и безгрижно разговаряше за времето в Калифорния и летенето със самолета на студиото. В един момент зави наляво, тръгна нагоре по стръмен хълм и след малко зави надясно в паркинг. Още преди колата да спре, ги заобиколиха фоторепортери.

Колдър се представи добре.

— Добър вечер, момчета — поздрави той групата общо. Усмихваше се и махаше с ръка.

Стоун го следваше и се възхищаваше на жизнеността му при създалите се обстоятелства. После вратите зад гърба им се затвориха и фоторепортерите останаха отвън. Стоун забеляза, че след него са влезли и двама здраво скроени младежи.

Колдър бе поздравен от всички жени на рецепцията, които не дариха Стоун дори с поглед. Ескортираха ги до ъглова масичка при прозореца. По пътя Стоун се чувстваше, както се бе чувствал понякога в компанията на изключително красиви жени — всички в ресторанта го игнорираха, вперили поглед единствено във Ванс Колдър.

Спряха на няколко маси, за да може Ванс да каже „здрасти“ на няколко души: Били Уайлдър, Тони Къртис и Милтън Бърл. Стоун се здрависа с тях, удивлявайки се на младежкия вид на Уайлдър, на възрастта на Къртис и на факта, че Бърл изобщо е жив. Накрая седнаха на местата си: Стоун в позицията на стрелеца — с поглед към вътрешността на салона, а Ванс — с гръб към посетителите.

— Надявам се не възразяваш на мястото си — каза Колдър и с махване във въздуха разгъна салфетката си, — но идеята е гърбът ми да обезсърчи досадниците.

— Няма нищо — отговори Стоун. — Сега разбирам каква жертва е за теб да излезеш така сред хората. — Стоун забеляза, че двамата мъже, които се бяха движили един до друг, докато ги следваха в ресторанта, сега се бяха разделили: единият седеше на бара, другият бе седнал на маса.

— Човек се научава да се държи — каза Колдър, разглеждайки менюто. — Славата е меч с две остриета — носи ти някои неща, като например безпроблемното резервиране на тази маса, но си има цена — като фотографите, да речем. Между другото, не си поръчвай ордьовър — за това ще се погрижат.

В секундата се появи сервитьор, който донесе малка пица, гарнирана с пушена сьомга и лук.

— От Волфганг — съобщи той. — Нещо за пиене, м-р Колдър?

— Стоун? — погледна го Колдър.

— „Бифийтър“ с тоник, моля.

— Донеси ми много сухо мартини „Танкерей“ — поръча с приятен глас Колдър. — Да стисне веднъж лимона, без маслина.

Сервитьорът изчезна и се материализира до тях, преди Стоун да бе мигнал.

Поръчаха и отпиха от питиетата.

— Запознах се с Лу Регенстайн в самолета — спомена Стоун. — Очарователен човек.

— Такъв си е — съгласи се Колдър. — И освен това е един от тримата най-умни, с които някога съм въртял бизнес.

— Другите двама?

— Дейвид Стърмак и Хайман Грийнбаум.

— Чувал съм за Грийнбаум… той не беше ли агент?

— Беше… почина преди десет години.

— А кой е…?

— Дейвид Стърмак ли? Естествено, че не си чувал за него — факт, който впрочем ще му достави удоволствие — но заедно с Лу Регенстайн и Лю Уасерман от МСА^[1] той има повече лично влияние в този град от всеки друг. Утре вечер ще се запознаеш с него. — Стоун се чудеше как може Ванс да се забавлява, докато жена му е изчезнала, но преди да успее да попита, Колдър заговори отново: — Хайман Грийнбаум беше първият ми агент — всъщност единственият — и на него дължа най-добрите съвети, за които един млад актьор би могъл да мечтае.

— По-конкретно?

— Научи ме на взаимовръзката между парите и добрата работа.

— Искаш да кажеш, че като ти плащат повече, стараеш се повече, така ли?

— Не-е, не. Когато сключихме договор с Хайман, той ме покани на обяд и започна да ми говори като добрия чичо. „Ванс — каза ми той, — този град е готов да те приеме, но има нещо, което трябва да сториш.“ „Какво е то?“ — попитах го аз. „Много скоро — обясни ми той, — ти ще започнеш да правиш съвсем сериозни пари и трябва да се опиташ да не ги похарчваш, особено в началото. — После продължи: — Нямаш представа от колко време наблюдавам развитието на млади актьори, дошли в този град, и всички те постъпват по един и същи начин: получават добра роля, която им донася солидна сума, и първата им работа е да се измъкнат от съборетината, в която са живели, и да си купят хубав апартамент и кабриолет. После правят още един-два филма, получават още малко парици и си купуват къща в Холивуд Хилс. Два филма по-късно вече живеят в Бевърли Хилс и кабриолетът, който карат, е мерцедес. Тогава настъпва пауза и известно време не им предлагат нищо подходящо. В един момент в ръцете им попада сценарий, който не струва, но снимките са в Южна Франция, другата главна роля е поверена също на кинозвезда и… какво, по дяволите, нали трябва да се плаща ипотеката върху къщата, заема за колата, да не говорим за ежедневните разноски по поддържане на имиджа, така че те приемат. Филмът обаче изгърмява и след още няколко подобни случая добрите сценарии престават да стигат до тях. След това идва ред на участие в телевизионни сериали и тръгнат ли по тази плоскост, вече става невъзможно да получат добра роля в сериозен филм. Не постъпвай по този начин.“

— И ти го послуша?

— Абсолютно. Тогава бяхме съквартиранти с двама други актьори и аз така и си останах с тях. Карах мотор с кош и оставих Хайман да инвестира приходите ми. След две години получих първите предложения за първокласни второстепенни роли. Започнах да навлизам в бранша и парите бяха добри. Преместих се в по-добър апартамент — малък и евтин — и си купих кола на втора ръка. След пет години вече бях набрал скорост, така че когато си купих първата къща, беше направо в Бевърли Хилс и платих за нея с налични. А когато започнаха да ми предлагат слаби сценарии със снимки на хубави места, можех да си позволя да отказвам и да чакам стойностните роли. Научих се никога да не снимам заради парите или защото филмът бил в Таити, или в някое друго райско кътче. Нямаш представа колко много артисти са направили тази грешка и колко скъпо им е струвала тя.

— Разбирам мисълта ти — каза Стоун. — Ванс, какви са новините около Арингтън?

Ванс се огледа.

— Може ли някой да ни чуе?

Стоун се огледа на свой ред.

— Според мен всички около нас се опитват да направят точно това.

— Тогава да не говорим тук.

— Разбрах, че утре вечер даваш прием?

Колдър понижи глас:

— Така е. Партито е планирано от близо месец и ако го отменя, хората ще започнат да шушукат. А започнат ли хората да говорят, все ще се намери някой, който да се обади на жълтата преса и на другата сутрин ще осъмна разнасян из таблоидите, а по оградите на имението ми ще са накацали папараци. Изключително важно е да се държа както обикновено, без значение какво става в личния ми живот, и също толкова важно е ти да разбереш и приемеш това.

— Разбирам.

— Още нещо: очаквам от теб всичките ни разговори на тази тема да бъдат защитени от тайната между адвокат и клиент.

— Щом желаеш.

— Добре, да продължим сега с вечерята — нека й се насладим, а ще говорим на път за дома.

Когато отново се озоваха в бентлито, Колдър най-сетне заговори по същество:

— Изминаха вече три дни, а още не ми се е обадила.

— Какво послужи като повод? — попита Стоун.

— Не знам. Прибрах се у дома от студиото, а колата й я нямаше. Беше седем вечерта и ми се стори малко необичайно да не ме чака. Не беше оставила никакви указания на готвача за вечерята, а икономът, който обикновено дремва следобед, не я бе виждал да излиза от къщи.

— Взела ли е нещо със себе си?

— Не съм сигурен. Допускам, че е взела някакви дрехи, но не мога да застана пред гардероба й и да ти кажа какви точно. Може да е взела и куфар, но ние имаме цяла стая, пълна с багаж, така че не знам дали е направила така и ако е, то какво липсва.

— Карали ли сте се? Беше ли ядосана за нещо?

Колдър отби в паркинга на „Бел Еър Хотел“, спря и махна с ръка на момчето да ги остави на мира.

— Не, не ядосана, но бих казал… по-различна. Не знам как иначе да го обясня.

— В какъв смисъл, казваш, е била по-различна?

— Предната нощ ми каза за детето. Бях извън себе си от радост. Винаги съм искал дете и мислех, че и тя също. Само че тя не беше много радостна.

— Какво ти каза?

— Нямам предвид нещо конкретно да ми е казала, по-скоро ми направи впечатление как се държеше. После се замислих и изведнъж ми хрумна, че детето… може да не е мое. — Стоун не каза нищо. — Стоун, двамата с теб знаем, че Арингтън взе решение да се ожени много набързо и че седмица или десетина дни преди да сключим брак, е спала с теб. — Стоун продължаваше да не казва нищо. — Не ми заяви направо, че детето е твое, но беше определено потисната.

— А ти попита ли я?

— Не, но усещах, че знае за какво си мисля.

— И какво се случи на следващата сутрин?

— Нищо не ми каза. Аз трябваше да съм в студиото в седем — в момента съм по средата на снимки — и тя още не беше станала, така че нямахме възможност да разговаряме. Отидох на работа, но цял ден не мислих за нищо друго и се върнах, готов да й заявя, че не ме интересува кой е биологическият баща и че искам да бъда бащата, който ще отгледа това дете. Само че нея я нямаше.

— Не ти е оставила бележка?

— Не, нищо.

— И ти още не си се обадил в полицията?

— Стоун, не мога да направя това — мисля, че вече ти обясних причините.

— Таблоидите.

— Да, таблоидите. Но освен тях и усещането ми, че не я грози никаква опасност.

— Какво очакваш от мен да направя?

— Казах ти за утрешното парти.

— Да.

— Този път постъпих малко необичайно — поканил съм репортер. На следващия ден във вестниците ще излезе репортаж, отразяващ събитието, и ще има приложен списък на гостите. Твоето име ще бъде споменато.

— Надяваш се тя да прочете?

— Почти съм сигурен, че ще го направи — тя обичаше да следи пресата.

— Мислиш, че ще опита да се свърже с мен?

— Ще се погрижа да стане ясно, че си отседнал в „Бел Еър Хотел“.

— А ако не ми се обади?

— Тогава ще приема съвета ти как да действам нататък.

— Ами решението е твое — сви рамене Стоун.

Колдър му подаде визитната си картичка.

— Тук ще намериш адреса и всичките ми лични телефонни номера. Носи вратовръзка, вечерята е в седем. Хората тук обикновено са точни. Аз съм на пет минути път от „Бел Еър“.

Стоун взе картичката.

— Ще дойда.

— О, утре, ако не си зает и ако имаш желание да посетиш студиото, обади се на секретарката ми — нейният телефон също е на картичката — и тя ще го организира.

— Благодаря, може да се възползвам от поканата. Между другото, Ванс, ти знаеш ли, че цяла нощ те следват двама млади мъже?

— Какво?

— Те са в кола, паркирана на трийсетина метра зад нас. Впрочем бяха и в „Спейго“.

Колдър погледна през рамо и се усмихна, разкривайки изумително бели и равни зъби.

— О-о, това са моите момчета, те ме пазят. — Той протегна ръка. — Благодаря ти, че се отзова, Стоун. Надявам се да не ме мислиш за голям глупак, че разчитам по този начин да реша проблема.

— Аз само се надявам да е правилният начин — каза Стоун. Слезе от колата и проследи бентлито как се стопява в ароматната нощ, следвано от телохранителите. После се попита дали някой беше пазил по същия начин и гърба на Арингтън.