Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (53)

51.

Слезе на долната палуба, погледна в каюткомпанията, в трапезарията и накрая в камбуза. Там също бе оставена запалена лампа, а на плота стоеше отворен буркан майонеза с кухненски нож до него. Изглеждаше като че ли някой си бе направил набързо сандвич преди известно време.

Стоун се върна при стълбището между палубите и се спусна още едно ниво. Тук музиката вече не се чуваше. Цареше неземна тишина. Как беше възможно, след като генераторите със сигурност работеха. Коленичи и опря ухо на пода. Нищо. Нямаше дори вибрации. Изглежда, корабът бе оставен на акумулаторно захранване. Тръгна бавно и все така безшумно по коридора. Поглеждаше във всяка каюта, като не пропускаше да запали осветлението. Дотук нищо. Добре.

След като се увери, че и на тази палуба е пусто, слезе на по-долната. Тук имаше две врати. На дясната врата пишеше „Екипаж“. На лявата: „Гости“. Нищо чудно екипажът да спи, вместо да дежури на вахта, помисли си той.

Сложи фенерчето в джоба си, пусна чантата, която носеше, извади ролката изолационна лента и отвори вратата, водеща към каютите на екипажа. Вслуша се. Тишина. Остави чантата в коридора и провери всички каюти една по една. Нямаше никой. Лош екипаж, реши той, запилели са се да пият на брега, когато на борда на поверената им яхта има натрапник. Излезе през вратата в другия край на коридора и се залови да провери каютите за гости. И те бяха празни, от първата до последната.

Накрая се спусна на най-долното ниво и влезе в машинния отсек. Запали всички лампи. Тук нямаше илюминатори, така че бе невъзможно да се види светлината от брега.

Сега вече му предстоеше истинската работа. Пусна чантата, извади от нея комплекта глухи ключове и се залови с близката кингстънова клапа. Тя беше свързана за охлаждащата тръба с два фланеца — единият към клапата, другият — към тръбата. Затвори клапата, избра подходящия ключ и започна да разхлабва шестте винта, пристягащи фланците един към друг. Когато свърши, фланците останаха съединени, може би благодарение на някаква херметизираща паста, така че не можа да ги раздели. Остави това за по-нататък.

Отиде при клапата откъм другия борд и повтори операцията. После насочи вниманието си към разпределителите. Двете шестинчови тръби стърчаха вертикално от покрития със заварена ламарина под и всяка завършваше със стоманена плоча, запечатваща горния край. От дебелата тръба излизаха по-малки, всяка снабдена с отделна клапа. Той затвори всички клапи, избра ключ и разви осемте винта, държащи стоманената плоча за горния край на дебелата тръба. Започна да се просмуква вода, но плочата остана на място. Остави я така, докато не направи същото и с другия разпределител.

— Сега — каза той на глас, — трябва да намеря нещо, което да ми позволи да ги разделя и толкова… — Огледа се и видя наблизо работен тезгях. Отиде при него, отвори шкафчето, вътре имаше голям набор шлосерски инструменти. Избра от комплекта малък ковашки чук с еднометрова дръжка.

Върна се при охлаждащия блок на първия двигател и нанесе няколко удара с чука. Пастата поддаде. Повтори същото и от другата страна. Хвърли чука на пода до вратата, върна се при тезгяха, намери длето и обикновен чук. Залови се да избие запечатващата плоча върху единия от разпределителите. Още след първия удар изби силна струя вода — налягането явно беше голямо. Удари още два пъти, плочата отхвръкна встрани и във въздуха излетя мощна шестинчова струя вода. Шумът от разбиването и от стоманената облицовка на отсека бе оглушителен.

Вече трябваше да бърза. Изби плочата и на втория разпределител. Сега във въздуха свистяха две дебели струи морска вода. Накрая отвори кинстъновите клапи и в отсека се заблъскаха четири струи.

Изтегли се при вратата и се загледа в резултата от усилията си. Получаваше се еквивалентът на шестнайсетинчова водна струя, нахлуваща под високо налягане от океана.

Доволен, той тръгна нагоре. И изведнъж се сети. От двете страни на машинното отделение имаше още два коридора с каюти за гости. По дяволите! Трябваше да прегледа и тях.

Слезе бързо обратно по стълбите и стъпи в половинметров слой вода. Мина през отсека, излезе от другата му страна и тръгна по коридора, отваряйки вратите наред. Последната каюта от дясно на борда беше заключена. Нямаше никакво време за губене, защото скоро стълбището в носовата част щеше да се окаже под водата и ако нямаше друго откъм кърмата, той щеше да се озове в капан. Яхтата вече осезаемо се беше наклонила напред. Готвеше се да се върне, когато чу някакъв шум сред грохота на нахлуващата вода. Някакви глухи удари… Ослуша се, отиде няколко крачки по-назад и пак се ослуша. Не се чуваше нищо. Обърна се да си върви и ударите започнаха отново. Сложи ухо на вратата на най-задната каюта — онази заключената — и любопитството му бе възнаградено със съвсем отчетлив удар. В каютата имаше човек, но къде би могъл да бъде ключът?

Удари вратата с рамо, но тя го отхвърли назад. Беше много масивна. Опря гръб на срещуположната страна, хвана се за някакъв ръб над главата и ритна вратата с всичка сила. Ритна отново… и отново… и изведнъж вратата се разтвори и през нея в каютата нахлу водата. Осветлението в коридора все още работеше и той потърси ключа в каютата. Щракна го и изумен видя на койката жена с вързани ръце и запушена с лента уста. Изплашените й очи го гледаха гневно. Беше ритала стената към коридора с краката си.

— Арингтън! — извика той.

Изтича и дръпна лентата от устата й.

Тя извика от болка.

— Стоун! Мили боже, как попадна тук?

— Остави това — каза той и дръпна лентата около китките й, — първо трябва да се махнем, защото яхтата потъва!

Най-сетне се пребори с лентата. Хвана я за ръката и я дръпна към вратата. И тогава тя изведнъж спря.

— Чакай — извика му над грохота, — глезена ми!

Стоун погледна надолу. Беше виждал подобни окови хиляди пъти, когато се бе налагало да местят затворници от един затвор в друг, но това беше нещо съвсем специално. Единият край се затваряше около десния й глезен, другият бе прикован за U-образен болт на плоча, заварена за корпуса. Спомни си, че го бе видял по време на огледа и сега вече знаеше какво е предназначението му.

— Къде е ключът? — извика той.

— В капитана!

— По дяволите — каза Стоун.

— Какво?

— Остави ме да помисля! — и той трескаво започна да мисли. Дино имаше ключ за белезници на ключодържателя си, беше сигурен, че го е видял. Беше ли?… Почти. Но в никакъв случай не разполагаше с време да изтича три палуби нагоре, да вземе ключа и да се върне. Най-долното ниво щеше да бъде потопено и Арингтън щеше да се е удавила. Не, нямаше да успее. Но разполагаше с друг шанс.

— Чакай тук! — изкрещя той. — Веднага се връщам.

— Не ме оставяй! — изпищя тя и се вкопчи в него.

Борейки се с нея, той успя да се отскубне.

— Трябва да взема нещо — каза й той и излезе. Закрачи през водата в коридора към моторния отсек. Вратата беше останала отворена. Тук нивото стигаше до кръста. Стоун се бореше със силното течение, като се хващаше за специално предвидените за лошо време дръжки по стените. Когато се озова в моторния отсек, той пое няколко пъти дълбоко въздух и се гмурна под водата.

Лампата над главата му светеше, но под водата не се виждаше нищо. Опипа пода, надявайки се на чудо. Нищо. Изскочи над водата, пое спазматично още няколко глътки въздух и отново се гмурна.

Търсеше чука и длетото, но не можеше да си спомни къде ги беше оставил. А и нахлуващата вода сигурно ги бе помела по пътя си. Но ръката му докосна нещо друго, той го сграбчи инстинктивно и изплува на повърхността с ковашкия чук.

Закрачи бързо назад по коридора — водата вече стигаше над кръста му — и се върна в каютата при Арингтън.

— Легни обратно на леглото — изкрещя й той, — защото ми трябва място!

Като видя чука в ръцете му, тя веднага се подчини.

— Побързай! — изкрещя на свой ред тя.

Стоун хвана веригата при глезена й и плъзгайки ръката си по нея, я проследи в обратна посока до U-образния болт. Дръпна я с лявата си ръка и с все сила нанесе по болта удар с чука в другата, но работеше под вода и съпротивлението на водата намаляваше ефективността на работата. Заудря по болта, надявайки се заварката да е била само точкова, а не по цялата обиколка на металната плоча.

— За бога, Стоун, побързай! — ужасена изкрещя Арингтън. Водата стигаше до кръста й, понеже тя беше стъпила на леглото, но Стоун бе потънал до шия.

Нямаше време да й отговори, така че просто продължи да блъска по проклетия болт. Накрая пусна веригата, хвана чука с две ръце и замахна с цялата си сила. Стори му се, че болтът поддава. Напипа веригата под водата, дръпна я и я изтегли над повърхността заедно с болта и металната плоча.

— Готово! — изкрещя той и млъкна, защото устата му се напълни с вода.

И в същия миг осветлението изгасна.