Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (51)

49.

Стоун и Дино отидоха на летище „Санта Моника“ — малка сграда, къса писта, непосредствено до плажа и до международното летище на Лос Анджелис.

— Какво правим тук? — попита Дино, когато спряха на паркинга зад голям хангар.

Стоун намери табелата, която търсеше: „Самолети под наем“.

— Ще си направим въздушна разходка с цел оглеждане на забележителностите — обясни той. — Искам да ти покажа мястото, където отиваме, и това е най-бързият начин.

— А защо бързаме?

— Този уикенд яхтата ще се напълни с хора. Искам да свършим работата преди това. Чакай ме тук.

Той влезе в офиса, подмина голямото табло с различните модели предлагани самолети и направо се осведоми за тарифите от младежа зад бюрото. Когато му поискаха, показа пилотската си книжка, медицинското свидетелство и дневника на навъртените във въздуха часове.

— Какъв самолет ще желаете? — попита накрая младежът.

— Нещо бавно, защото искаме да разглеждаме.

— Къде ще ходите?

— До Каталина и обратно. Два часа най-много.

— Имам „Чесна 172“ — добра е, мощно радио, GPS, естествено. Сертифицирана. Наемът е сто и петдесет на час.

— Едва ли ще летя по уреди, но ми звучи прекрасно. — Стоун му подаде кредитната си карта и го последва в хангара.

— Нека първо да видим как ще направите предполетната проверка — каза младежът.

Стоун бавно обиколи самолета и провери всичко, включително запаса от гориво.

— Доста добре за човек без списък в ръката — одобри младежът.

— Учил съм се на 172, да не говорим, че след това усвоих летенето по уреди на същия модел — обясни Стоун. — Има го в дневника ми. — Той помогна да избутат самолета на пистата и пое подадените му ключове.

— Безопасен полет! — пожела му младежът. — Очаквам да се върнете, преди да ви свърши керосина.

— Благодаря — каза Стоун. Върна се при колата и повика Дино. — Насам — и го поведе към чакащия ги самолет.

Дино изгледа малката чесна със загриженост.

— Не е ли много… малка?

— Това е много здрав самолет — успокои го Стоун. — Може да не повярваш, но от него са произведени повече, отколкото от всеки друг модел. Смятай, че ще се возим на въздушния еквивалент на „Фолксваген“ костенурка.

— Винаги съм мразел малките коли — измърмори Дино.

— Скачай горе до мен.

Дино се изкатери. Стоун го пристегна с колана, сложи му шлемофон, заобиколи от другата страна и на свой ред се качи.

— Къде е пилотът? — попита тревожно Дино.

— Пред очите ти.

— Чакай малко, Стоун — каза той. — Знам, че се правеше на глупак на „Титърбъроу“ близо година, но това не означава, че съм готов да отида където и да е с теб в седалката на пилота. — Протестите му заглъхнаха под рева на двигателя.

— Не се безпокой, Дино. Ще те върна цял-целеничък. — Стоун направи необходимото пред засилването и поиска разрешение за излитане. Казаха му да използва писта двайсет и едно.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш, Стоун? Искам да кажа наистина ли си сигурен?

— Не се безпокой, имам двеста часа полет точно в такъв самолет.

— Същия? — недоверчиво попита Дино.

— Няколко други точно като този. — Той излезе в началото на пистата, вдигна оборотите до 3000 в минута, провери дроселите, налягането на маслото, температурата в различни контролни точки и отново се обади в кулата: — Готов за излитане от двайсет и първа, курс на запад.

— Разрешение за излитане — отговори диспечерът в кулата.

Стоун центрира на пистата, натисна лоста на дроселите до крайно положение и освободи спирачките. Откъснаха се от земята след по-малко от триста метра.

— Къде сме? — попита Дино.

— Отвори очите си и сам ще видиш — отговори му Стоун. Пресичаха пространството над плажа и виждаха през смога в далечината остров Санта Каталина. — Ето, там отиваме — посочи с пръст Стоун. На триста метра височина той изравни. — Оглеждай се за други самолети. Не бихме искали да се сблъскаме, нали така?

— Да се сблъскаме ли? — извика Дино.

— Виждам, че не искаш, тогава ми помогни да не ни се случи, окей? — Стоун направи справка с картата, която изискваше да стои настрана от въздушното пространство „клас В“ около международното летище. — Там долу се вижда Марина Дел Рей, където напоследък прекарах доста време — и той наклони, за да може Дино да види какво има отляво на курса им.

— Повече не прави това! — каза през зъби Дино.

Стоун му посочи друг малък самолет над морето и направи малка корекция в курса, за да бъде по-далеч.

— Ето, за това ставаше дума — каза той. — Следи за други.

— Добре, добре — отговори Дино.

Летяха така десетина минути, без да разговарят. Каталина се увеличаваше пред очите им. Стоун отново посочи напред и този път наклони носа на самолета.

— Виж там — каза той.

— Голямата яхта ли?

— Да я разгледаме по-отблизо. — Той се спусна на сто и петдесет метра и прелетяха успоредно на яхтата.

— Казва се „Контеса“ — обади се доброволно Дино.

— Точно нея търсим. Връща се при Каталина, след като беше в Марина Дел Рей. — Яхтата вече забавяше, понеже явно наближаваше мястото, където щеше да акостира, и Стоун направи кръг. — Виждаш ли тези малки неща на повърхността. Това са маркирани с шамандури места за хвърляне на котва. Още няма никой, но в края на уикенда тук ще е гъмжило. Значи най-добре е да го направим довечера. — Яхтата съвсем намали ход. Мъж в малка лодка се приближи до кея и хвърли въжето на брега, където го прихвана друг член на екипажа. — Двама на борда — констатира Стоун. — Вторият е на руля. — Докато наблюдаваха, мъжът с лодката обърна към пристанището и пое натам. — Капитанът ми каза, че можел да се оправи само с помощника си, когато собственикът не е на борда.

— Много красива яхта — каза Дино. — Значи можем вече да се връщаме?

— Разгледай добре мястото. Искам да имаш ясна картина къде ще дойдем довечера.

— Да, да, виждам много добре, но хайде да обръщаме, окей?

— Там отзад има спасителна жилетка. Казвам ти за в случай, че ни се наложи да кацнем на вода.

— Млъквай и просто ме върни откъдето излетяхме — каза Дино.

— Добре, и без това свършихме. Достави ли ти разходката удоволствие? — Попаднаха във въздушна яма и Дино се вкопчи в седалката.

— Не особено — каза той. — Да се махаме оттук.

Стоун обърна към Санта Моника и включи радиото на канала за метеорологичната обстановка. Когато наближиха на петнайсетина километра, той се свърза с кулата:

— 172, приближавам откъм Каталина за кацане. Имам информация „браво“.

Кулата реагира веднага:

— Захождане отляво към двайсет и първа писта; вие сте трети след 182-ра и „Сайтейшън“.

Стоун заходи в момента, когато другата чесна кацаше.

— Виждам „Сайтейшън“-а — съобщи той.

— Дръжте зад него, имате разрешение за кацане.

— Господи, погледни града — обади се Дино, който най-сетне се беше отпуснал.

— Да… там е международното летище, където си кацнал на идване, високите сгради са в центъра на града, а зад хълма виждаш петролните кладенци.

— Тук имат нефт?

— Мисля, че градът е застроен около тях и заради тях — отговори Стоун, — и никой няма да ги затвори, докато не пресъхнат. — Той зави надясно и се насочи за кацане.

Дино вече активно се интересуваше от полета.

— Как намери летището? — попита той.

— С всички тези уреди е много лесно.

— Пистата е пред нас.

— Точно където би следвало да бъде.

— Виж колите… като хамстери са.

Прелетяха над шосето в края на летището, Стоун леко отне от скоростта, кацна без раздрусване и рулира встрани. След секунди вече спираха пред хангара. Накрая изгаси двигателя.

— Хей, не беше лошо! — ентусиазира се Дино накрая. — Някой ден трябва пак да го направим.

Стоун не издържа и избухна в смях.

— Хайде да се обадим на Рик и да му кажем за скутера.