Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (44)

42.

Стоун вече бе закусил и точно излизаше изпод душа, когато телефонът му иззвъня. Облече се в хавлията и се добра до апарата на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Рик е, да не те събуждам?

— Не, вземах душ.

— Облечи се и нека се срещнем при задния вход на хотела ти след десет минути — искам да хвърлиш едно око на нещо, което нося.

— Окей, слизам. — Стоун остави слушалката, изсуши косата си, обу спортен панталон, облече риза и блейзър и излезе. На вратата се сети, върна се, съблече блейзъра, сложи си кобура, вкара в него пистолета, облече блейзъра, сграбчи първата попаднала му вратовръзка и пак излезе.

Рик го чакаше на задния вход.

— Добро утро — поздрави го той.

— Добро утро — отговори Стоун и се качи в колата. — Какво има? — и започна да си връзва вратовръзката.

— Не съм сигурен, но сега ще видим — и той му подаде късното издание на „Лос Анджелис Таймс“, посочвайки му репортажа ма първа страница, след което подкара колата.

Стоун прочете краткия материал:

Късно снощи пожарната в Малибу се отзова на повикване от магистралата Пасифик Коуст, където се намира дома на Онофрио Иполито, добре известен лосанджелиски филантроп.

Говорител на пожарната каза, че Иполито, чиято жена е извън града, бил сам у дома си, когато възникнал пожар, тръгнал от скарата за барбекю, докато си приготвял вечеря.

Пожарът бил изгасен за по-малко от петнайсет минути. Къщата не е пострадала, но терасата и част от дневната са унищожени. Самият м-р Иполито не е ранен.

— Интересна нощ — усмихна се Стоун.

— А ти къде я прекара?

— О, навън — пих няколко питиета и вечерях.

— Къде по-точно?

— Не си спомням. Нали знаеш, че не познавам добре града. Някой път напълно се обърквам.

— Да, човек може лесно да се обърка — каза Рик и сложи „буркана“ на покрива на колата, както караше. Вече бяха на магистралата и караха доста бързо, сновейки сред утринния трафик. От време на време използваше сирената.

— Къде отиваме?

— В Лонг Бийч.

— С каква цел?

— Суеверен съм по отношение на предсказанията, така че по-добре не ме питай.

Половин час по-късно паркираха редом с линейка, слязоха от колата и тръгнаха по дълъг кей, от двете страни на който бяха акостирали рибарски лодки. В края на кея имаше група униформени и цивилни полицаи, които се суетяха около траулер, привързан за кея откъм кърмата си.

— Ей, Рик — обади се някакъв детектив и протегна ръка, — не знаех, че още излизаш от Управлението.

— Обичам да подишам морски въздух — отговори Рик. — Какво сте намерили?

Детективът посочи към лодката, покрита с платнище, под което явно имаше нещо.

Рик направи знак на Стоун да го последва, скочи в лодката и дръпна платнището.

— Е, предположението ми се потвърди — триумфално каза той, — другият е Мани.

Стоун погледна двете тела. Винсент Манкузо и Мани бяха мокри, мъртви и оковани заедно към тежка котва.

— Добро предположение — похвали го той.

— Още като ми се обадиха, нещо ми подсказа, че е така! — Рик се обърна към мъжа в костюм, който пишеше нещо в бележник: — Удавени ли са били?

Мъжът поклати глава.

— Имат по един куршум в дясното ухо. Малък калибър, много чиста работа. Невероятен късмет, че изобщо са били открити — траулерът ги е извадил с мрежата заедно с улова някъде между това място и Каталина.

— Благодаря. — Рик се обърна към Стоун: — На мен ми се струва, че видяхме достатъчно. — Стоун го последва нагоре по стълбата и двамата се върнаха в колата. — Кой казва, че нямало справедливост?! — попита риторично Рик.

— Много поетично, нали? — попита и Стоун.

— Сега вече няма абсолютно нищо, което да свърже малката ти морска разходка с Иполито.

— Оставам аз.

— Да. Носиш ли онова, което ти дадох?

— От тази сутрин.

— Хубаво, ако на Иполито продължат да му се случват неща като потапянето на яхтата му и подпалването на къщата му…

— Да, може да ми влезе в работа.

— Според теб той има ли представа, че си жив?

— Не, освен ако не му е казал Ванс Колдър, а аз не допускам, че го е направил.

— Значи вече си говорил с Колдър, така ли?

— Да, обадих му се вчера и после се видяхме в дома му. Стори ми се, че искрено желае да поговорим, но когато пристигнах там, Дейвид Стърмак си тръгваше.

— Стърмак не те ли видя?

Стоун поклати отрицателно глава.

— Изглеждаше нещо замислен и просто мина покрай мен, без да ме погледне.

— Какво ти каза Колдър?

— Нищо. Едва не влязох с взлом в къщата му. Разбирам го, държат жена му и той е ужасен да не й се случи нещо лошо.

— От това и от таблоидите?

— Все още. Въобразява си, че ако е послушен, ще му върнат Арингтън и ще си заживеят както преди.

— Глупак.

— Двамата с теб го знаем, но той не мисли така.

— Какво ли искат от него? Едва ли са пари.

— Не знам. Какво би могла да направи най-голямата кинозвезда на Америка, което те не биха могли да сторят сами?

— Мислиш ли, че и Регенстайн е замесен?

— Той беше в дома на Ванс предната нощ и спореха за нещо.

— Предната нощ? Откъде знаеш?

— Върнах колата на Арингтън в гаража. Бях там, когато Регенстайн и още някой пристигнаха. Надникнах през прозореца.

— Кой е другият?

— Около четиридесетгодишен, червенокос, на външен вид ирландец.

— Звучи ми като Били О’Хара — бивше ченге, шеф на службата на сигурност към „Центурион Студиос“. — Рик се намръщи.

— Може Регенстайн да не е замесен и те да използват О’Хара, за да си върнат Арингтън.

— Възможно е.

— Що за човек е О’Хара?

— Беше свястно ченге, много амбициозен, обича вниманието на медиите. Ядоса се, когато повишиха някои от нашите в лейтенанти, а него го забравиха. Мисля, че тогава избяга в „Центурион“. Беше преди пет-шест години. Ако беше останал в управлението, щеше да се изкачи много високо.

— Може ли човек като него да санкционира отвличане?

Рик поклати глава.

— Предполагам не, но само предполагам. Не го познавам чак толкова добре. Той постъпи след мен.

— Напоследък сме в застой, не мислиш ли?

— Ами… не знам. Копаем наоколо, нещо може да изскочи. Колдър е човекът, който може да ни отвори вратата. Ти го познаваш най-добре. Какво е необходимо, за да застане на наша страна?

— Безпокоя се, че това може да бъде само смъртта на Арингтън. Господи, мисля, че това би го накарало. Секретарката му веднъж ми обясни психиката на кинозвездите — те мислят само за кариерата си, нищо друго не обичат толкова силно.

— Значи не вярваш, че той обича жена си?

— Според теорията на Бети той я обича, но тя не е толкова важна за него, колкото необходимостта да остане звезда. Разбира се, това си е само нейна теория.

— От друга страна — напомни Рик, — тя познава Ванс Колдър по-добре от мен и теб взети заедно.

— Да. Можем само да се надяваме, че бърка — отговори Стоун. — Ей, я чакай… как се разбирате с Барбара?

Рик се поусмихна.

— Благодаря, много добре.

— Знаех, че ще я харесаш.

— Ти си бил много тънък психолог. Трябваше да си детектив.