Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (43)

41.

Стоун влезе в клона на „Сейф Харбър Банк“ в Бевърли Хилс и пожела да види управителя. След малко седеше пред бюрото му.

— Радвам се да ви видя пак, м-р Барингтън — усмихна се Маршал. — Надявам се, дошли сте да си откриете сметка при нас.

— Опасявам се, че не, м-р Маршал. Дойдох просто да изтегля чека, който ми дадохте при последното ми посещение тук.

— Разбира се.

Стоун извади чека от вътрешния си джоб и му го подаде.

— Страхувам се, че е малко повреден. Случи ми се инцидент на една яхта.

Маршал внимателно огледа чека.

— Да, доста е повреден. И все пак, различавам номера на чека и онова, което е останало от подписа ми. Разбира се, че ще ви го изплатим. Как ще желаете парите?

— По сто, ако обичате.

Но Маршал вече не гледаше към Стоун, а над рамото му.

— Добър ден, м-р Иполито — каза той и се надигна. — Ще ме извините ли за момент? — обърна се той към Стоун, мина покрай него и се отправи към вратата на офиса си.

Стоун замръзна на мястото си. Чуваше прекрасно гласовете и на двамата.

— Какво ви води насам? — учтиво се осведоми Маршал.

— Бях наблизо и реших да се отбия, ей така — обясни Иполито.

— В момента изплащам чек на един клиент — каза Маршал. — Ако изчакате за миг, офисът ми ще бъде свободен след секунда, в случай че желаете да поговорим.

— Не, не — отхвърли поканата Иполито, — наистина просто имах работа насам. Но искам да се възползвам от възможността и да ви поздравя със значителното увеличаване броя на откритите сметки.

— Стараем се много — скромно каза Маршал.

— Е, ще вървя, вие обърнете внимание на вашия клиент.

— Радвам се, че ви видях, м-р Иполито — завърши Маршал и се върна при бюрото си. — Това беше нашият председател — поясни той за Стоун. — Съжалявам, не се сетих, трябваше да ви запозная.

— Няма нищо — отговори Стоун и попи с кърпичка потта по челото си. — Ако не възразявате, бързам.

— О, да, веднага се връщам с парите ви.

Стоун си позволи бегъл поглед през рамо. Иполито още беше в банката и се здрависваше с някакъв мъж на входа.

Маршал се върна с петнайсетте хиляди долара на Стоун и му подаде голям плик.

— Моля ви, пребройте ги.

— Благодаря — каза Стоун и стана. — Това не е необходимо. — Двамата си стиснаха ръцете и преди да се обърне, той отново деликатно погледна през рамо. Иполито беше излязъл.

Стоун бързо отиде при прозореца и погледна навън към улицата. Познатият му сребристосив линкълн тъкмо отделяше от тротоара. Изтича при собствената си кола, запали и последва линкълна, държейки се доста назад. Нямаше спешна работа и му беше любопитно къде отива Иполито.

Зави след линкълна по Санта Моника Булевард и после измина все така зад него почти цялото разстояние до плажа. За негова изненада колата спря пред „При Грималди“. Погледна часовника си — беше три и половина, доста късно за обяд. Паркира на една пряка разстояние и видя Иполито да слиза от колата и да влиза в ресторанта.

Хрумна му нещо. Позвъни във ФБР и поиска да го свържат с Хенк Кейбъл.

— Агент Кейбъл.

— Хенк, обажда се Стоун Барингтън.

— Здрасти, Стоун, как вървят нещата?

— Чувал ли си някога за един италиански ресторант в Санта Моника на име „При Грималди“?

— Не.

— Това е свърталище на мафиоти. Вечерях тук миналата седмица и видях в него Иполито и двама главорези да си правят среща с още няколко. Сега седя в колата през ресторанта и Иполито току-що влезе в него.

— Късничко ми се вижда за обяд.

— Точно това си мислех. Може би тук, освен спагети въртят и други неща. Мислиш ли, че би могъл да го включиш в списъка на местата, които се подслушват?

— Ще видя какво мога да направя. По график довечера ще вържем „Бероун Файненшъл“. Ще те информирам какво сме научили.

— Чудесно — и Стоун му даде адреса на ресторанта.

Иполито остана в заведението близо час. Стоун обмисляше дали да не притича до задната врата и да не се опита нещо да чуе, но посред бял ден идеята беше рискована. Накрая Иполито излезе и се качи в линкълна. Когато зави обратно на Санта Моника Булевард, Стоун можа да разгледа предната седалка. Вини Манкузо и приятелят му Мани бяха сменени с други двама, извадени от същия калъп. Стоун последва колата, която пое към плажа и зави на север, по крайбрежната. Скоро излязоха на магистралата Пасифик Коуст и тръгнаха към Малибу.

Бяха навлезли доста сред вилната зона, когато линкълнът зави в гараж, пристроен към елегантна къща, скрита зад висок плет, близко до пътя, както оградите на останалите къщи. Стоун огледа къщата добре — беше в стила, станал известен като „модерно традиционен“. Оградата от жив плет скриваше приземния етаж, но в най-високата точка на втория етаж се виждаше издължен римски прозорец, увенчан с купол, преливащ в останалата част от покрива. Направи обратен завой, паркира и зачака. След малко линкълнът изпълзя от гаража и пое в обратна посока към Ел Ей. Задната седалка беше празна. Вече минаваше пет часа. Това може би беше домът на Иполито.

Стоун направи нов обратен завой и спря пред близкия ресторант. Влезе вътре и намери столче на бара. Започваше „щастливият час“, когато барове и таверни предлагаха питиета на намалени цени и хората с готовност се отбиваха да ударят по едно на път от работа за дома. Стоун си поръча джин с тоник и внимателно отбягна опитите да бъде въвлечен в приятелски разговор. След час получи маса, поръча следващо питие и поиска менюто. Слънцето вече шумно се спускаше към Пасифика — огромна червена топка с втвърдена от смога периферия.

Когато приключи с вечерята, навън вече беше тъмно. Поръча си ново питие и когато му го донесоха, плати сметката и излезе на терасата, където имаше други вечерящи. Стълбище водеше надолу към плажа и Стоун бавно заслиза по него. Остави чашата си на последното стъпало и извървя петдесетина метра по пясъка, все така внимателно наблюдавайки къщата. Куполът я правеше лесно отличима от околните. Осветлението беше запалено — може би три метра над главата му се намираше отворена плъзгаща се стъклена врата.

Стоун се огледа — плажът беше опустял. Застана под терасата на къщата и се вслуша. Нежна мелодия се разнасяше в нощта. Над себе си видя прибрана сгъваема стълба, по която очевидно се стигаше до плажа. Взря се в тъмнината и различи ръждясала закачалка за дрехи, вслуша се отново и се качи върху гредата, опряна в двата си края на двете носещи колони. Изправи с пръсти закачалката, сложи върху нея края на стълбата и бавно я изтегли надолу, докато подвижният й край не опря в пясъка.

Внимателно се качи по стъпалата. Когато главата му се изравни с терасата, спря и пак се вслуша. Отдясно на плъзгащата се врата имаше отворен прозорец, през който се чуваха човешки звуци — сумтене, стонове, въздишки и леки извиквания. Иполито явно беше с жена. Стоун бавно се доизкачи.

Стъпи на терасата и се огледа. Тук имаше онова, което можеше да се очаква, включително подпрян на стената чадър за плаж и скара за барбекю. Наоколо не се виждаше жива душа. Стоун предпазливо надникна през плъзгащата се врата и пред погледа му се разкри богато обзаведена дневна. В камината пукаха главните на истински огън, а романтичната музика се чуваше по-силно. Беше се надявал, че Иполито има делова среща и ще може да подслуша нещо интересно, но вместо това чуваше шумовете на енергично съвкупление откъм спалнята.

Най-малкото, което можеше да направи при това положение, бе да му развали удоволствието. На терасата до скарата имаше туба с гориво за по-лесно запалване на дървените въглища и кутия кибрит. Стоун вдигна тубата — за негов късмет тя беше почти пълна — и започна да я излива върху скъпия мокет на дневната. Оформи ивица до терасата, там направи локвичка и без да вдига шум, остави тубата в дневната. Огледа се за последен път — плажът бе все така пуст. Провери още веднъж дали няма да има проблеми с изтеглянето, драсна едновременно две клечки, изчака ги да се разпалят добре, вкара ги в кутията и я затвори. Щеше да мине малко време, преди да пламнат всички клечки в кутията. Обърна се и ловко слезе по стълбата, тласна я нагоре и тя послушно се сгъна в изходно положение. Успял бе да направи всичко абсолютно безшумно.

Върна се бързо в ресторанта, взе си чашата от стъпалото и се качи на платформата. Отиде съзнателно в далечния край и се подпря на перилата. Отпи глътка от питието. Миг по-късно се чу приглушената експлозия на тубата с гориво, последвана от женски писък и мъжка псувня. Вечерящите погледнаха към къщата с купола и някои от тях заинтригувани станаха.

— Повикайте пожарната — каза някой на излезлия да види какво става сервитьор, който изтича обратно вътре.

Стоун се премести, за да вижда по-добре и с наслаждение започна да съзерцава как пламъците облизват стъклената врата на терасата. Минаха три минути, преди да чуе воя на сирените. Звукът го накара да се усмихне.

Не беше кой знае какъв пожар, но бе предостатъчен, за да развали вечерта на Иполито. Скоро той щеше да свърже потапянето на яхтата с пожара в къщата си и тогава сигурно щеше сериозно да се замисли и да се сети, че някой се е захванал с него.

И щеше да е напълно прав, каза си Стоун, допивайки питието. После ръката му с чашата се разтрепери. Току-що беше извършил умишлен палеж. Иполито и жената можеха да загинат и тогава щеше да се превърне в убиец. Не беше взел пистолета и това бе добре, защото ако беше в него, в това настроение спокойно можеше да го извади и да застреля Иполито.

Хм, май не е лошо да започна да го нося, помисли си той.