Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (38)

36.

Стоун пристигна в ресторанта на Марина Дел Рей навреме, но Барбара я нямаше. Все пак, колата на Арингтън беше паркирана както обикновено, пред морския магазин. После я видя да тича по кея, борейки се с чантите, едната от които беше на колелца. Стоун побърза да й помогне.

Когато се качиха в колата му, тя погледна в чантичката си.

— По дяволите! Забравих да оставя ключовете за мерцедеса… ще поръчам на някой да го върне на яхтата.

— Почакай — спря я Стоун, който мислеше трескаво, — да не бързаме с ключовете. Я по-добре откарай колата до хотела.

— Не мога да открадна колата на този човек — възрази тя.

— Това не е негова кола и не се безпокой, той няма да съобщи в полицията.

— Стоун, не искам излишни неприятности.

— Повярвай ми, опитвам се да ти спестя неприятностите.

— Добре тогава. — Тя отиде при мерцедеса и Стоун потегли към хотела.

Когато спряха на паркинга, той каза на момчето:

— Скрий някъде добре мерцедеса — и му даде двайсет долара. — Няма да ни трябва известно време. — После подаде ключа от апартамента си на Барбара заедно с бакшиша за пиколото. — Качи се горе, аз трябва да се погрижа за още нещо.

— И какво ще правя в една хотелска стая?

— Ще се регистрираш, ще напазаруваш долу в магазина или ако искаш, можеш пак да слезеш на басейна.

Лицето й просветна.

— Добре, ще се видим по-късно.

До магазина на Вини не беше далеко. Стоун паркира на странична уличка с лице към булеварда и погледна часовника си — беше дошъл точно навреме. Изминаха десетина минути, после пред деликатесния магазин спря кола без отличителна маркировка, от нея слязоха Рик Грант и още един човек и влязоха в магазина. Стоун вдигна бинокъла и ясно ги видя да застават пред щанда и да поръчват нещо. Междувременно продавачът пусна с натискане на скрития бутон двама типа в задната стая. Рик и спътникът му седнаха на масичката и захапаха сандвичите си. Надолу по пряката бавно изпълзя бял бус и се приближи до магазина.

Операцията беше брилянтно координирана. Рик и другият полицай станаха от масичката, минаха зад щанда и притиснаха продавача върху стената далеч от бутона. Вратите на буса се отвориха и дузина маскирани и с бронежилетки изскочиха навън, разпръснаха се и нахлуха в магазина. Рик натисна бутона под тезгяха, вратата към стаичката се отвори и въоръжените членове на отряда се изсипаха в нея. След няколко секунди пристигнаха две патрулни коли и започна извеждането на арестуваните, сред които бе и Вини Манкузо — учителя на Стоун по плуване. Цялата операция отне под десет минути.

Когато Рик Грант излезе навън, Стоун запали колата и зави по Сънсет. Спря пред магазина и свали прозореца. Грант се приближи до колата.

— Май мина добре — погледна го въпросително Стоун.

— Мина идеално — поправи го Грант. — Искаш ли да дойдеш и да погледаш как пържа Манкузо?

— С удоволствие. Качи се при мен, ще те откарам.

— Смятам да организирам разпознаване за Вини — съобщи Грант. — Така, за да напълни гащите.

Когато пристигнаха, Стоун седна в тъмната стаичка зад огледалото и се загледа в неспокойния Манкузо. Беше сам в стаята за разпит и беше изплашен. След малко при него влязоха Рик Грант и още един полицейски офицер и седнаха на масата срещу Манкузо. Стоун чуваше скърцането на столовете им през говорителя в стаята. Другият полицай предложи на Манкузо цигара.

— Не, благодаря — отговори бандитът, — отказах ги.

— Радвам се, че си толкова загрижен за здравето си, Вини — проговори Грант. — Предполагам, готвиш се да живееш дълго.

— Естествено — нахакано отговори Манкузо.

Грант поклати глава.

— Перспективите не изглеждат добри. Особено за теб…

— Какво искате да кажете? — намръщи се Манкузо.

— Е, не са чак толкова лоши, колкото биха могли да бъдат — продължи Грант. — Например вече не се налага да стоиш в газовата камера и да сдържаш дъха си, както правят повечето — напълно безполезно, впрочем — защото днес на мода е иглата. Боц и… нали се сещаш. Уверяват ме, че не било неприятно.

— Ти луд ли си? — изгледа го Манкузо. — За невинно букмейкърство?

— Не е за това, Вини — хванали сме те за друго.

— Вие сте побъркани! — извика Манкузо. — Къде ми е адвокатът?

— Обадихме му се и предполагам, че скоро ще дойде. Но мислех, че в оставащото дотогава време може да помислиш в какво положение се намираш. Предполагам досетил си се, че преди малко моят свидетел те разпозна в редицата?

— Свидетел на какво?

— На убийството на Стоун Барингтън.

Манкузо ги изгледа в продължение на дълга минута.

— Кой?

— Онзи, когото изхвърлихте пред Каталина миналата нощ — един човек в малка рибарска лодка ви е видял двамата с Мани. Той е тук, при нас.

— Не знам за какво говориш — заяви накрая той.

— Говоря ти за трупа, който тази сутрин извадихме от дъното на канала, прикован за котва. Свидетелят ми ви е видял да ритате Барингтън от спортната яхта „Мария“ около девет часа вечерта. Наблюдавал ви е през бинокъл за нощно виждане. Видял е всичко. — Лицето на Манкузо започна да се разпада. — Единственият проблем пред нас сега е кой ще заслужи иглата? — обясни спокойно Грант. — Ти, Мани… или и двамата? — Манкузо не каза нищо, но беше очевидно, че мисли трескаво. — Хванахме пръв теб, така че имаш предимство за споразумението — продължи Грант. — Като заловим Мани, ще предложим и на него, ако не си го изпреварил да приемеш.

— Искате да ви дам Мани, така ли? Това ли било?

— Не само Мани — уточни Грант.

— Накъде биеш? — присви очи Манкузо.

— Трябва ни онзи, който е направил поръчката.

Манкузо започна да клати глава.

— Забрави!

— Искаме Иполито.

Името стресна Манкузо.

— Откъде?… — и той млъкна. — Не познавам човек с такова име — упорито каза той.

— Вини, адвокатът ти всеки момент ще пристигне и когато седне до теб, ще стане много по-трудно да разговаряме за каквото и да е било, още по-малко за споразумение. Нали и двамата знаем кой му плаща!

Манкузо вече обилно се потеше.

— Виж, аз… — Той пое дълбоко въздух. — Не искам аз да го отнеса.

— Тогава не го прави — сви рамене Грант, сякаш ставаше дума за най-простото нещо. — Говори с мен. — Манкузо продължи да се поти, но не казваше нищо. — Познаваш Мани добре — продължи след малко Грант. — Допускаш ли, че той ще пожелае да го отнесе заради вас двамата?

— Мани е свястно момче — измънка Манкузо, — той никого няма да предаде.

— Така ли смяташ наистина, Вини? Вярваш, че Мани ще избере иглата, за да ви спаси двамата с Иполито? — Той тъжно поклати глава. — Аз не вярвам.

Манкузо помисли за това известно време, после погледна Грант и отвори уста, за да заговори. В този момент в стаята влезе човек с куфарче.

— Казвам се Лари Клайн — съобщи той. — Представям Винсент Манкузо. Какво става тук?

— Бъбрихме за това-онова — отговори Грант.

— Моят клиент няма какво да каже в този момент — заяви Клайн. — Опитвахте ли се да го разпитвате?

— М-р Манкузо бе запознат с правата си — обясни Грант. — И дори подписа декларация в този смисъл.

— Е, добре, повече няма да говори — каза Клайн, — и аз настоявам да бъде преместен в обезопасена срещу подслушване стая, където да мога да разговарям с него дискретно.

— Както пожелаете — съгласи се Грант и се обърна към другия полицай. — Отведи м-р Клайн и м-р Манкузо в трета стая, след това ги остави сами.

Полицаят излезе с Манкузо и адвоката му. Грант се обърна към огледалото и изразително сви рамене. След малко влезе в стаичката при Стоун.

— По дяволите! — изруга Стоун. — Още три минути и щеше да пропее.

— Какво да се прави — въздъхна със съжаление Грант, — някой път печелиш, друг път губиш.

— А Мани? Заловихте ли го?

Грант поклати глава.

— Има хора, които го търсят, но ако не го хванем, преди адвокатът на Манкузо да му се е обадил по телефона, шансовете ни да се доберем до него стават нищожни.

— Колко време можете да задържите Манкузо?

— Ще си вечеря у дома. Не мога да го обвиня в твоето убийство.

— Предполагам, че няма как.

— И адвокатът му сигурно ще си зададе някои очевидни въпроси, след като Манкузо му разкаже за разговора ни.

— А Иполито ще научи до един час по-късно.

— Вероятно — каза Грант. — Чудя се как ще приеме тази информация. Предполагам, че силно ще го обърка и… ядоса.

— Надявам се да стане така — каза Стоун.