Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (3)

1.

Бяха в „При Илейн“, късно вечерта. Стоун Барингтън седеше на една от най-добрите маси в компанията на своя стар приятел и бивш партньор Дино Бакети, шеф на следствения отдел към 19-о полицейско управление, Ню Йорк, и Илейн, която си беше просто Илейн.

Джек, главният сервитьор, разчисти остатъците от вечерята, след което на Стоун и Дино донесоха бренди. Не какво да е, а специално — Дино държеше бутилка от собствените си запаси, скрита зад бара, и това страшно дразнеше Илейн, понеже нямаше как да му вземе пари за питието… не че не намираше други начини да му ги измъкне.

— Окей, сега искам да чуя за Арингтън — каза Илейн.

— Илейн — намеси се Дино, — знаеш, че Стоун още страда след като тя го напусна.

— На кой му пука? — не без основание се осведоми Илейн. — Искам да разбера как така я е оставил да си тръгне. Защото това момиче беше изключително!

— Съществува споделяно от много хора мнение — каза Дино, — че тя е искала да избегне съдбата да преживее остатъка от живота си под името Арингтън Барингтън.

— И никой не би могъл да я обвини в това — съгласи се Илейн. — Хайде, Стоун, изплюй камъчето!

Стоун дълбоко въздъхна.

— Не знам дали вие двамата съзнавате колко много неща ви позволявам.

— Казвай, казвай — подкани го Дино.

— Така де — подкрепи го Илейн.

Стоун въздъхна отново.

— Ами-и, стана така… — започна той и спря.

— Да? — окуражаващо го подкани Илейн.

— През февруари трябваше да прекараме десет дни, плавайки край Сейнт Маркс.

— Никога не съм чувала за Сейнт Маркс — призна Илейн. — Къде е това?

— Красив малък остров, сгушен между Антигуа и Гваделупа. Както и да е, уговорката беше да се срещнем на „Кенеди“ за полета до там, но някакъв ангажимент й попречи, тя се обади да каже, че ще вземе следващия полет, а тогава удари снежната буря…

— За бурята знам — увери го Илейн, която изгаряше от любопитство. — Ти ми кажи за момичето.

— Ами докато виелицата била сковала всичко, обадили й се от „Ню Йоркър“ с предложение да направи биографичен профил на Ванс Колдър.

— Новият Кари Грант — обясни Дино, сякаш беше възможно точно Илейн да не е чувала за голямата филмова звезда.

— Да, да… — нетърпеливо го пресече тя.

— Разбрало се, че той не бил давал обширно интервю от двайсет години насам — продължи Стоун, — така че ударът щял да бъде голям. Арингтън познаваше Колдър от известно време… всъщност, когато се запознахме, тя го придружаваше на едно вечерно парти.

— Остави светските ангажименти — каза Илейн.

— Добре де, стоя си значи в Сейнт Маркс на борда на наета яхта и чакам Арингтън да се появи отнякъде, и изведнъж изниква страхотна блондинка на прекрасна яхта — сам-самичка. Оказва се, че била тръгнала от Канарските острови със съпруга си, когото вече… го нямало. Обвиниха я в убийство и… аз се захванах със защитата й.

— Сякаш не чета вестници — вметна Илейн. — Сякаш цялото западно полукълбо не поглежда пресата и няма представа за процеса.

— Добре, добре… Арингтън редовно ми пращаше факсове и се оправдаваше, че цялото й време било ангажирано с Колдър, докато един ден получих факс, в който пишеше, че се налагало да замине с него за Ел Ей, за да събере повече материал.

— „Да събере материал“… това ми харесва — многозначително се усмихна Илейн.

— Написах й писмо, излях й в него сърцето си, на практика й направих предложение…

— „На практика“? Какво означава това? — поиска да разбере Илейн.

— Добре де… искам да кажа, не с толкова много думи, но съм сигурен, че беше ясна общата идея.

— Която тя не е схванала?

— Тя изобщо не е получила писмото. Дадох го на една дама, която се връщаше във Флорида, за да го прати по „ФедЕкс“, само че самолетът й се разби при излитането.

— Е, това поне е най-доброто извинение, че някой не е писал, което съм чувала — каза Илейн. — Сигурен ли си, че не го е изяло кучето ти?

— Кълна се, написах й писмото! И преди да събера сили да й го напиша отново, получих от Арингтън факс, с който ме уведомяваше, че тя и Колдър са се оженили предния ден в Нийдълс, Аризона. Какво можех да направя?

— Трябвало е да го направиш преди много, мнооого време — информира го Илейн. — Да не би да си си въобразявал, че това страхотно момиче ще те чака, докато се наканиш?

— Може би, но вече беше късно, Илейн. След два дни ми предстоеше процес и животът на една жена зависеше от мен.

— Като се има предвид как завърши всичко, за нея щеше да е било по-добре, ако беше тръгнал да си връщаш Арингтън — обади се Дино.

— Благодаря, Дино, точно от тази преценка се нуждаех.

— Винаги съм на твое разположение.

— И така, сега Арингтън е омъжена за мъжа, когото „Пийпъл“ нарича най-привлекателния човек в Америка, а аз… — Гласът му заглъхна.

— От колко време са женени? — поинтересува се Илейн.

— Не знам… два и половина… три месеца.

— Вероятно вече е късно — замислено каза Илейн. — Освен ако бракът им не се е оказал успешен.

— Получих едно-две писма от нея, в които ми разказва колко е прекрасно всичко — мрачно съобщи Стоун.

— О… — бе единственият коментар на Илейн.

Край масата се възцари мълчание.

Появи се Джек.

— Обаждане за теб, Стоун — каза той и посочи към един от двата телефонни автомата на близката стена.

— Кой е?

— Не знам — отговори му Джек, — но има чудесен глас за разговори по телефона.

— Трябва да е Ванс Колдър — предположи с напълно сериозно лице Дино.

Илейн избухна в смях.

Стоун стана и отиде при телефона.

— Да? — каза той в слушалката, запушвайки с пръст другото си ухо, за да заглуши шума в ресторанта.

— Стоун?

— Да? Кой е?

— Стоун, обажда се Ванс Колдър.

— Ясно… на Дино ли беше идеята?

— Какво?

— Кой е на телефона?

— Ванс е, Стоун.

Стоун окачи слушалката и се върна при масата.

— Добре — погледна той Дино. — Ъ…?

— Пичът ми каза, че бил Ванс Колдър. Благодаря ти за номера.

— Няма защо да ми благодариш — отсече го Дино. — Изобщо не се познаваме с него.

— Но познаваш онзи, когото си уговорил да се прави на шут, нали така? Не на мен тези — и той погледна Илейн. — Допускам, че и ти имаш пръст.

Илейн сложи ръка върху пищните си гърди.

— Стоун, заклевам се.

Отново се приближи Джек.

— Същият на телефона — казва, че си прекъснал разговора. Не мога да се сетя на кого ми прилича гласът му?

— Ванс Колдър? — подсказа Дино.

— Да! — възкликна Джек. — Точно на него!

Стоун гневно изгледа Дино и Илейн и се върна при телефона.

— Ало?

— Стоун, били сме заедно — толкова ли не можеш да познаеш гласа ми?

— Ванс?

— Да — отговори Колдър с нескривано облекчение.

— Съжалявам за преди малко, мислех, че някой се…

— Няма нищо, често ми се случва.

— Здрасти, Ванс, как ме намери тук?

— Позвъних у вас, никой не вдигна и си спомних думите на Арингтън, че прекарваш доста „При Илейн“. Опитах там и стана.

— Как е Арингтън, Ванс?

— Точно затова ти се обаждам, Стоун. Арингтън изчезна.

— Какво значи „изчезна“?

— Ами това, което ти казвам — изчезна.

— Кога?

— Онзи ден.

— Обади ли се в полицията?

— Не мога да направя това, таблоидите ще ме изядат. Имам нужда от помощта ти, Стоун.

— Ванс, ще бъде много по-добре, ако се свържеш с полицията… Аз просто нищо не бих могъл да направя.

— Обаждала ли ти се е?

— Имах писмо от нея преди месец… изглеждаше много щастлива.

— Беше щастлива, но изведнъж изчезна без никакво обяснение.

— Ванс, не си представям как бих могъл да ти помогна.

— Ти можеш да я намериш, Стоун… ако изобщо някой би могъл, това си ти. Искам да дойдеш тук.

— Ванс, наистина…

— Самолетът на „Центурион Студиос“ е на летище „Титърбъроу“, на терминала на „Атлантик Авиейшън“ и те чака. Можеш да си тук още утре сутринта.

— Ванс, оценявам доверието ти в моите способности, но…

— Стоун, Арингтън е бременна.

Стоун почувства това като удар в гърдите. Но можеше да брои.

— Стоун?

— След час съм на „Титърбъроу“, Ванс.

— На летището в Санта Моника ще те чака кола.

— Напиши всичко, за което можеш да се сетиш, Ванс. Ще трябва да поговорим много подробно.

— Добре. И… благодаря ти.

— Не бързай да ми благодариш — окачи слушалката Стоун. Върна се при масата и каза: — Вечерята е от теб, Дино. Аз заминавам за земята на безгрижието.

— С каква цел? — попита Дино.

— Ще ти кажа по-късно — измъкна се Стоун.

— Поздрави Арингтън от мен — поръча Илейн и го погледна над очилата си.

— Можеш да си сигурна, Илейн — увери я той, целуна я по бузата, излезе от ресторанта и се огледа за такси.