Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (29)

27.

Заведоха ги до масата им в главния салон и приеха поръчката им за питиетата. Стоун беше гладен, така че започна да разглежда менюто.

— Какво ще поръчате, м-р Смитуик? — попита сервитьорът.

Стоун реагира на новото си име със закъснение.

— Дайте ни минутка, моля. И може ли да се запозная с листата на вината?

— На мен пушена сьомга ми звучи достатъчно добре — каза Барбара и издаде лек вик на изненада.

— Какво? — погледна я Стоун.

— Боже мой! — прошепна тя. — Виж кой влиза!

Стоун проследи погледа й към центъра на салона. Там около кръгла маса сядаха Ванс Колдър в компания от шестима.

— Никога не съм го виждала толкова отблизо, а ти?

Стоун вдигна листата, за да скрие лицето си.

— Е, мен не ме възбужда толкова, колкото явно възбужда теб. — Той свали папката малко, колкото за да види над горния й ръб кои са сътрапезниците на Ванс и тогава нещата станаха наистина лоши. До него седеше Бети Саутард. — Господи! — прошепна той.

— Какво?

— Нищо, опитвам да се да произнеса името на едно вино. Бях чел за него някъде. — Намираше се в капан, понеже видимостта между тяхната маса и тази на Ванс беше пряка. Това наистина беше прекалено.

— Ще отида да им кажа здрасти — съобщи Барбара.

— Какво? На кого?

— На Ванс Колдър.

— Не мисля, че трябва да правиш това, Барбара.

— Защо не?

— В хотела има много известни личности и те ценят спокойствието си.

— О, няма нищо — каза тя и бутна масата, за да стане. — Ние имаме общ приятел. — Стана и тръгна към масата на Ванс, преди Стоун да успее да я спре.

Проследи с поглед как Барбара търси път между масите и спира до стола на Ванс. Ванс вдигна очи към нея. Салонният управител забеляза какво става и веднага се насочи към мястото на потенциалния конфликт. Барбара заговори. И тогава, за най-голямо изумление на Стоун, Ванс стана, ръкува се с нея и започна да я представя на останалите от компанията. Всички погледи бяха приковани върху красивата брюнетка. Сега или никога, реши Стоун. Стана на свой ред и бързо излезе от салона, избирайки път, максимално отдалечен от масата на Ванс, и надявайки се никой да не отмести в този момент поглед от Барбара.

Едва когато доближи вратата, в пространството между бара и ресторанта, той намери кураж да рискува и погледна назад. Барбара още приковаваше вниманието им.

Стоун направи знак на оберкелнера.

— Не се чувствам добре — каза той. — Моля ви, помолете моята компаньонка, мис Тиърни, да ми позвъни в апартамента.

— Разбира се, м-р Смитуик — успокои го мъжът. — Надявам се да се почувствате по-добре.

— Благодаря — прошепна Стоун, излезе от ресторанта и се сети да не минава покрай витрината на път за апартамента си. Когато влезе, телефонът вече звънеше.

— Ало?

— Джек? Добре ли си?

— О, да, Барбара, извинявам се, че се наложи да изляза. Сигурно е от нещо, което съм ял на обяд.

— Но ние ядохме едно и също и на мен нищо ми няма — каза тя.

— От няколко дни се чувствам малко странно. Виж, имаш ли нещо против да вечеряме в апартамента ми? Ако нещо те притеснява, с удоволствие ще ти поръчам такси, за да се върнеш, но аз специално чувствам, че тази вечер не е добре да излизам.

— Добре — съгласи се тя, — как да те намеря?

Стоун й обясни, съблече сакото си, остави вратата леко открехната и влезе в банята.

— Джек? — обади се тя от прага.

— Влез, идвам. — Той плисна малко вода на лицето си, взе една кърпа и излезе от банята, като се бършеше. — Съжалявам за случилото се — извини се той, — но май се пооправих. Седни, седни — покани я той и направи знак към дивана. После й подаде менюто. — Какво ще пиеш?

— Скоч с лед, моля — каза без колебание тя и започна да преглежда менюто.

Стоун й наля, а за себе си избра бърбън.

— Може би не трябва да пиеш — загрижено му напомни тя.

— Няма нищо.

— За мен пушена сьомга и салата от пиле.

Стоун направи поръчката по телефона и седна до нея.

— Спомни ли си за теб Ванс?

— Спомни си за моя приятел — обясни тя. — Имат съвместен бизнес.

— Какъв по-точно?

— Не съм сигурна, но той превърта маса пари. Сега е в Мексико.

— Аха!

— Ти бил ли си някога в Мексико?

— Не, и като си помисля за състоянието на корема ми, май не би трябвало да припарвам там.

Тя се засмя и го дари с малка целувка.

— Знаеш ли, вече мисля, че предпочитам вечерята в апартамента ти пред ресторанта.

Стоун отвърна на целувката й:

— И аз.

По някое време след полунощ Стоун изпълзя от леглото и отиде на пръсти в дневната. Барбара здраво спеше. Изрови чантичката й, отвори я и извади портмонето. Застана до прозореца и започна да преглежда съдържанието му на външната светлина. Името й наистина беше Барбара Тиърни, ако се вярваше на издадената в Илинойс шофьорска книжка, и тя действително беше актриса, защото притежаваше карта за членство в гилдията на киноартистите. Върна портмонето и порови още малко из чантичката, но не намери нищо интересно. Остави чантичката на мястото й, върна се в спалнята и се вмъкна обратно в леглото. Барбара се обърна и протегна ръце към него.

— Още-е! — каза тя.

— Винаги — отвърна той.

Събуди го звънецът на вратата, но Барбара му извика, че тя ще отвори. Той рухна обратно в леглото. След малко тя се появи, бутайки пред себе си масичка на колелца.

— Поръчах ти голяма закуска.

— Благодаря — отговори той, седна в леглото и се обгради с възглавници. Започна порцията, бекон с яйца — лукс, който рядко си позволяваше. — Първо чийзбургери с бекон… сега яйца с бекон… — отбеляза той на паузи, за да преглътне. — Още малко ако походя с теб, и инфарктът не ми мърда.

— О, не съм сигурна — каза тя, унищожавайки с апетит собствената си порция, — на мен ми се струваш в доста добра форма.

— Това е само защото водя целомъдрен живот, когато не съм с теб.

Тя отметна глава и звънко се изсмя.

— Ха, това ми хареса! Значи си бил девствен, преди да се появя, така ли?

— Абсолютно. Ти ме научи на всичко, което знам.

Тя остави чинията, която бе държала с едната си ръка и му отне неговата.

— Добре, значи съм страхотна учителка — и се изкиска доволно.

— Определено.

— Добре, я да видим сега! Какво ще учим тази сутрин, деца?

— Зависи от вас, госпожо.

— Ами-и… вече опитахме пози едно, две и три.

— Не съм сигурен, че си спомням поза три — оплака се престорено той.

— Аха, виждам, че ти възприемаш само чрез повторение.

— Това винаги е най-добрият начин, нали?

— Е, по-скоро е един от начините.

— Не е ли най-добрият?

— Понякога, мили, трябва да се импровизира.

— Да се импровизира? Как се прави това?

— Ето така — каза тя. — За аперитив.

— Прекрасен аперитив. А какво е основното блюдо?

— Ти не си готов още за основното блюдо.

— Мисля, че се приближавам.

— Аз пък мисля, че вече си там! — извика тя. — Отличен ученик!

— Старая се.

— Така и трябва, иначе ще повтаряш.

— О, боже — простена Стоун, — не мисля, че мога да повторя основното блюдо.

— Ще видим — амбициозно каза тя.