Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (22)

20.

Стоун бързо навлече отделените дрехи, подреди леглото да изглежда сякаш в него е спал само един човек и сграбчи пътните си чанти. Надникна през прозореца, но се намираше на втория етаж и скачането изглеждаше невъзможно. Гласовете долу бяха станали по-ясни и идваха от кабинета на Бети.

Без да пуска чантите, погледна към коридора — на няколко метра от него се виждаше сгъваема по средата врата. Изтича на пръсти до нея, остави багажа на пода и много бавно я отвори. Вътре имаше пералня и сушилка, които заемаха по-голямата част от сервизното помещение. Внимавайки да не вдигне никакъв шум, той сложи чантите си върху пералнята, седна върху сушилката и все така предпазливо затвори отвътре вратата. Ако се съдеше по стъпките, мъжете вече се качваха по стълбите. Огледа се и в слабата светлина, процеждаща се през наклонените ребра на вратата, видя ютия. Вдигна я, подпря я на рамо и зачака да го открият. Поне единият щеше да си отиде с „изгладено“ лице, закле се той.

— Абсолютно не ми пука — каза единият, докато изминаваше разстоянието от стълбите до спалнята.

— Ама какво търсим?

— Барингтън.

— Нали снощи, като го изгубихме, не е дошъл тук — колата му никаква я няма.

— Добре де, тогава търсим нещо, което може да ни подскаже къде, по дяволите, е отишъл. Они беше бесен тази сутрин, когато говорих с него.

— О… добре.

Влязоха в спалнята и гласовете им станаха по-глухи. След няколко минути отново излязоха и пак можеше да ги чува добре.

— Какво има там?

— Ще погледна. — Гласът се приближаваше.

През вратата мина сянка и Стоун вдигна ютията.

— Още две спални, които, изглежда, никога не са били ползвани. — Сянката мина повторно, този път в другата посока. — Сега какво?

— Да пообиколим и да потърсим колата му.

— Я остави, той отдавна се е изпарил.

— Ще го кажеш ли на Они?

— Добре де, добре…

Стъпките се отдалечиха надолу по стълбите.

Стоун остави ютията на полицата и внимателно отвори сгъваемата врата. Скочи на пода от сушилката и отиде на пръсти до стълбите, защото изгаряше от желание да види двамата натрапници. Можеше да му бъде от полза в бъдеще. Но видя само гърбовете им, докато излизаха през вратата. Изтича надолу по стълбите и опрял гръб до стената, надникна иззад венецианските щори на предните прозорци. Този път можа да ги разгледа малко по-добре. Мъжете се качваха в сребристия линкълн. Бяха едри, загорели и доста консервативно облечени за калифорнийци. Изчака ги да потеглят, върна се горе и погледна часовника си. Реши да им даде половин час.

Десет минути по-късно, изгарящ от нетърпение, свали багажа си в антрето, подаде предпазливо глава през вратата и огледа обстановката навън — линкълнът не се виждаше никакъв. Помисли дали не беше по-добре да мине през задния двор и да потърси път между къщите, но така само щеше да събуди нечие подозрение и щяха да го арестуват. Затова излезе спокойно навън и с делова походка се отправи към Уилшър Булевард. Стигна до „Бевърли Уилшър Хотел“, влезе спокойно през парадния вход, слезе с асансьора в гаража, доплати за паркинга и изкара колата на улицата. Без да бърза, се върна в дома на Бети, паркира колата, влезе, взе багажа си, натовари го и потегли.

Не след дълго беше отново в офиса на компанията за наемане на коли в Бевърли Хилс.

— Здрасти — каза той приветливо на младежа зад бюрото. — Връщам мерцедеса, искам друга кола.

— Има ли му нещо на мерцедеса?

— Не, просто искам нещо не така набиващо се на очи.

— В Бевърли Хилс няма нищо по-малко набиващо се на очи от SL500.

— Разбирам, но мога ли да получа един добър седан?

— Я да видим — въздъхна младежът и тръгна пред него по редицата блестящи автомобили.

— Тази — спря го Стоун и посочи. Беше мерцедес седан, Е-класа, металически зелен, добър неутрален цвят.

— Е430? Велика кола — има двигател с осем цилиндъра.

— Устройва ме напълно.

Подписа новия договор, прехвърли багажа си в новата кола и когато затваряше капака, видя името на агенцията редом с регистрационния номер на колата. Извади стодоларова банкнота от пачката и отново отиде при бюрото.

— Има вероятност някой да намине и да ви попита за мен — започна той, подбутвайки банкнотата по бюрото. — Ако се случи, ще ви бъда благодарен да им кажете, че съм върнал тази сутрин колата и съм помолил да ме откарате до летището.

— Разбира се — увери го младежът и прибра банкнотата в джоба си. — Коя авиокомпания?

— Коя лети до Ню Йорк?

— „Юнайтед“ — те имат полет горе-долу сега.

— Значи кажете им, че съм взел този полет. Окей?

— Абсолютно. Кога ще върнете седана?

— След няколко дни.

— А къде сте отседнал?

— При приятели.

— Както кажете, м-р Барингтън, наслаждавайте се на колата.

Стоун разгледа картата и пое към „Льо Парк“ — хотела, който Бети му беше препоръчала. На рецепцията поиска апартамент.

— За колко време, сър?

— Три-четири дни, а може и по-дълго.

— Става. Името ви?

— Джек Смит.

— Мога ли да получа кредитната ви карта, сър?

— Какво ще кажете, ако оставя гаранция в налични?

— Чудесно, сър — хиляда и петстотин ще бъдат достатъчни.

Стоун преброи парите в банкноти от по сто долара.

Администраторът позвъни на пиколото и след малко Стоун вече беше в удобен апартамент, към който имаше дори кухненски бокс. Не бе от класата на „Бел Еър“, но и не беше никак лош. Разопакова багажа си и позвъни в полицейското управление.

— Лейтенант Грант — чу се гласът на Рик.

— Джек Смит — представи се Стоун.

— Здрасти, Джек, какво мога да направя за теб?

— Нуждая се от служебните, домашните адреси и телефонните номера на Лу Регенстайн, Дейвид Стърмак и Онофрио Иполито.

— Мога ли да ти позвъня?

— Да, аз съм в хотел, който се нарича „Льо Парк“, в Западен Холивуд, регистриран съм под незабравимото име Джек Смит, но запази тази информация само за себе си. — Той му даде адреса и телефонния номер.

— Добре, знам мястото. Ще ти звънна след няколко минути.

— Благодаря.

Стоун остави слушалката и разрови из кухничката, търсейки нещо за ядене. Намери кроасани и портокалов сок, направи си кафе. Телефонът иззвъня.

— Джек?

— Давай, Рик.

— Обаждам се от автомат. Започваме: Регенстайн работи в „Центурион Студиос“, Иполито е в административната сграда, където се помещава и главният офис на „Сейф Харбър“, а Стърмак има офис в същата сграда. — Той даде на Стоун точните адреси, продиктува домашните им адреси и телефонните номера. — Домашните телефони и на тримата ги няма в указателя, така че не казвай на никого откъде ги имаш.

— Благодаря ти, Рик. Свободен ли си за вечеря? Аз черпя.

— Става.

— Някъде, където да не е толкова холивудско.

Грант му даде името на гръцки ресторант на Мелроуз.

— Добър е, но не е любимо място на хората от кинобизнеса.

— Прекрасно. В осем?

— Нека е седем.

— Ще се видим, значи, в седем.

След това Стоун се обади на секретарката си в Ню Йорк.

— Здрасти, Алма, как вървят нещата?

— Не е зле. — Тя му предаде няколко телефонни обаждания.

— Имам нов адрес, но можеш да ме търсиш и на клетъчния. — Той й даде името и телефона на хотела. — Позволявам да ги кажеш на Дино или Бил Егерс, но на никой друг. Регистриран съм като Джек Смит. Ако някой ме потърси, особено Ванс Колдър, кажи, че ме очакваш да се прибера в Ню Йорк по-късно тази вечер и че ще им позвъня тогава.

— Разбрано.

Стоун довърши закуската си, слезе в гаража и се качи в новата си кола. Телефонът в джоба му иззвъня.

— Ало?

— Алма е. Ванс Колдър току-що позвъни и помоли да му се обадиш в тях веднага щом се появиш.

— Ясно. Друг?

— Дино. Казах му да те търси на клетъчния. Обеща да го направи по-късно.

— Окей. Ще ти изпратя чек на предявителя за петнайсет хиляди долара, депозирай го, напиши чек за десет хиляди, платим на Данъчната служба и го изпрати на моя счетоводител.

— Откъде си намерил петнайсет хиляди долара в Ел Ей?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Да не си продавал тялото си?

— Позна. О, Алма, още нещо! Ако се обади Арингтън, дай й номера на клетъчния ми телефон и й кажи, че ще бъде включен по всяко време на денонощието.

— Арингтън?

— Само не ме питай.