Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (14)

12.

Стоун се престори, че изучава листата с вината, криейки лице зад кожената папка.

— Не гледай към него — каза той. — Не искам да ме види, че съм тук.

— Кого да гледам? — не разбра Бети. — Нищо не виждам. — Тя се облегна назад и надникна зад гърба му. — Единият ми е познат.

— Казва се Иполито.

— Помня името му от списъка на поканените, но той беше единственият, когото не познавах.

— Стига си надничала!

— Няма страшно, той седна на масата в ъгъла с гръб към нас.

Стоун предпазливо надзърна иззад листата.

— Не познаваш ли никого от останалите трима?

— Не, лицата им ми са напълно непознати. Но са доста едри.

Сервитьорът донесе салатите им и те ги наченаха.

— Това е най-страхотната салата „Цезар“, която някога съм опитвала — каза Бети.

— Ако италианците не могат да направят салата „Цезар“, кой би могъл?

— Тя не е измислена от италианците, в случай че не знаеш.

— Мислех, че е.

— Нищо подобно, измислена е от един мексиканец в известен ресторант в Акапулко. Не мога да си спомня името на заведението.

— Сигурно е „Цезар“.

— Престани, Стоун.

Сервитьорът донесе основното ястие и Стоун опита виното.

— Абсолютно фантастично — погледна той сервитьора.

— Разбира се — безстрастно отговори мъжът и наля в чашите.

Стоун вкуси от заека.

— Нямам думи — каза той.

— И аз — съгласи се Бети, опитвайки спагетите. — Ама защо никой не знае за това заведение?

— Предпочитаме да бъде така — обясни лаконично сервитьорът и ги остави.

— Нормалният човек би помислил, че всички трябва да знаят за това място и че собствениците биха искали да са известни — каза Стоун.

— Боже господи, виното е прекрасно!

Стоун си отбеляза името.

— Ще си поръчам за дома.

— Аз пък ще си поръчам за дома готвача — извика Бети и напъха още спагети в устата си. — Мога да го направя мнооооого щастлив.

— Внимание — прошепна Стоун. — Един от ония идва насам. — Той се концентрира върху заека, докато мъжът минаваше покрай масата им, за да се скрие в коридора, започващ в дъното на ресторанта. — Гледаше право в мен… дали ме е познал?

— Глупости, Стоун — възрази му тя, — човекът гледаше към мен.

— О! Интересно какво ли има там, в дъното.

— Тоалетната, не виждаш ли знака?

Стоун проследи с поглед връщането на мъжа.

— Права си, интересуваш го ти.

— Свикнала съм с такива погледи — каза тя и завъртя около вилицата си последните спагети. — Ще ти кажа, че за пръв път от десет години насам си изяждам яденето в ресторант — и преглътна с наслаждение. — Ако ме доведеш тук още един-два пъти, мога да се явя за ролята на Роузен^[1].

Появи се келнерът и започна да отсервира.

— Ще опитате ли нашия чийзкейк? — попита той.

— Не казвайте нито дума повече! — спря го Бети с вдигане на ръка. — Чувствам, че пълнея само като слушам.

— Двойно еспресо — поръча Стоун.

— За мен капучино — каза тя.

Сервитьорът ги остави.

— Ще ми се да поразгледам отзад — каза Стоун и се надигна от мястото си.

— Ти луд ли си? — хвана го за ръкава тя.

— Просто отивам до тоалетната — успокои я той. — Ще се върна след две минути.

Отправи се към задния коридор, влезе в него и се огледа. Мина покрай кухнята и стигна до вратата на мъжката тоалетна. Надникна вътре, установи, че е празна и продължи нататък по коридора, където видя врата, на която пишеше „Само за персонала“. Погледна през рамо и влезе през вратата.

Озова се в склад. Покрай едната стена бяха наредени хладилници, а на другата имаше полици. В центъра на помещението, на пода стояха празни кашони със залепнали по тях остатъци от зеленчуци. Стоун отиде в дъното на стаята, намери входа на друга тоалетна, а срещу нея — врата на малък офис.

— Ей! — извика плътен глас.

Стоун се извърна. Грамаден мъж в бяла униформа на готвач стоеше на няколко крачки зад него.

— Търся тоалетната — обясни той на мъжа и в същия миг зърна нещо познато на пода между себе си и краката на грамадата.

— Минали сте покрай нея — каза онзи. — Елате, ще ви покажа. — Той се обърна и излезе от склада.

Стоун бързо се наведе, взе малкия предмет и го пъхна в джоба си.

— Ето тук — каза мъжът.

— Благодаря, извинявам се за безпокойството — отговори Стоун и отвори вратата на тоалетната.

— Няма проблем.

Стоун влезе и се озова заедно с друг от компанията на Иполито, застанал пред единия от двата писоара. Стоун зае позиция пред другия. Мъжът не му обръщаше никакво внимание, по начина, по който непознати пикаят в обществена тоалетна. Стоун изми ръцете си и се върна при масата.

— Е?

— Хванаха ме в склада — кратко обясни той.

— Изпий си кафето и да се махаме оттук — напрегнато прошепна Бети.

Стоун отпи от кафето и бръкна в джоба си.

— Но намерих нещо все пак — доволно каза той и го вдигна, за да го види.

— Кибрит? Е, поздравления, спечели калифорнийската лотария!

— Защо не погледнеш откъде е?

Тя не погледна.

— Ти ми кажи.

— Това е кибрит от „При Илейн“ — каза той.

— Да се махаме оттук!

 

 

Пътуваха към „Бел Еър“ със свален гюрук и се наслаждаваха на пустинния въздух.

— „При Илейн“ е заведение в Ню Йорк, предполагам? — попита го тя.

— Точно така. Арингтън и аз прекарвахме там доста време и тя имаше навика да си взема кибритчета с шепи.

— В такъв случай да намериш подобен кибрит в „При Грималди“ е прекалено голяма случайност.

— Да, особено след като знаем, че от този ресторант се е обадила Арингтън.

— Не знаем това — възрази тя.

— Защо да не знаем?

— Ти разговаря ли с нея?

— Е… не.

— Тя казала ли е на телефонистката в хотела откъде се обажда?

— Не.

— Значи онова, което знаем, е, че някаква жена е оставила съобщение за теб и се е подписала с инициала „А“.

— Трябвало е да станеш адвокат.

— А ти трябва да бъдеш малко по-добър.

— Добре, добре…

— Познаваш ли друга жена, чието име започва с „А“ и която може да е била в „При Илейн“?

— Възможно е, но не мога да се сетя в момента. — Всъщност сещаше се за две.

— Каква храна се сервира в „При Илейн“?

— Италианска.

— Навъртат ли се там мафиоти?

— През цялото време.

— Защо тогава да не допуснем, че някой от тях е изпуснал кибрита в онзи склад?

— От теб може да стане добър адвокат, но лош детектив. Ти чувала ли си някога за онова, на което му викат „интуиция“?

— Аз съм жена.

— О, да, забравих.

Ръката й се плъзна по бедрото му.

— Предполагам, ще се наложи да освежа в паметта ти този факт — и ръката й започна да сваля ципа му.

— А, Бети, дали да не изчакаме няколко минути? — Бяха на магистралата.

— Аз съм нетърпелива жена — въздъхна тя.

— Господи! — пое си дълбоко въздух той, когато тя зарови глава в скута му.

Карам по магистралата, мислеше си той… и… — издаде звук — … се надявам ченгетата да не ни спрат. Стараеше се колкото можеше да не надвишава разрешената скорост, но му беше трудно.