Стюарт Уудс
Нещо гнило в Ел Ей (12)

10.

Стоун пристигна в „Центурион Студиос“ и този път охраната на портала разполагаше с името му. Дадоха му пропуск за паркинга с надпис „ВИП“ и го информираха, че трябва да се яви на площадка дванайсет. Следвайки маршрута от вчерашния ден, той намери пътя до голямата сграда и паркира мерцедеса в запазеното за ВИП-ове място. На вратата за площадката го чакаше младеж на около двайсетина години.

— Стоун Барингтън?

— Това съм аз.

— Казвам се Тим Корбин и съм помощник-мениджър на продукцията. Възложено ми е да ви ориентирам, а после да ви заведа в гардеробната и гримьорната. Следвайте ме. — Момчето зави в тясна уличка между площадките, изрови от джоба си ключ и отключи вратата на средно голяма каравана. — Това е номер двайсет и едно и е ваша, докато сте в екипа.

Стоун последва Корбин вътре. Имаше дневна, спалня, кухненски бокс, тоалетна и малка стаичка с бюро, телефон и факс апарат. Хладилникът бе зареден с минерална вода, сокове и плодове.

— Много добре — неволно одобри той.

— Една категория по-високо от онова, което получават редовите актьори — отбеляза Корбин. — Да не спите с режисьора?

— Не е моят тип.

— От вас се очаква да стоите тук, когато не им трябвате. Ако не ви бъде специално наредено нещо различно, трябва да присъствате от един до шест следобед и ако нямате работа пред камерата, тук е мястото, където ще ви търсят. Имате телефон и факс с отделни линии. Между другото, ключовете са на таблото, но никога не палете, защото това е работа на транспортния отдел, а ние не искаме да нервираме момчетата, нали?

— В никакъв случай.

— Предполагам, скоро ще разберете сам, че голяма част от работата тук се върши от момчетата на профсъюза, така че никога не премествайте мебели, дори декор, освен ако това не е предвидено по сценарий, окей?

— Окей.

— Когато нещо не ви е ясно, питайте ме.

— Окей, Тим.

— Добре, сега да отидем в гардеробната. — Той отведе Стоун до голф количка и двамата бързо се придвижиха до друга сграда.

Там го посрещна с протегната ръка Боби Рутън. Беше нисък, пълничък и по всички външни белези — обратен.

— Хей, Стоун — извика той, — мисля, че те спретнахме. — Енергично свали един костюм от стойката и Стоун обу панталоните и облече сакото. — Да, прав си, точно четиридесет и втори на дължина. — Боби му подгъна панталоните с карфици и го накара да премери още три костюма, докато една от шивачките поправяше маншетите на първия. — Всички актьори би следвало да имат стандартни фигури — каза Боби. — Окей, обличай костюм номер едно, а аз ще ти намеря вратовръзка. — Той подаде на Стоун прекрасна памучна риза в цвят слонова кост, модел „Сий Айлънд“. — Купихме ти една дузина от тези, в случай че се изпотиш или се окапеш. За бога, умолявам те, не обядвай в костюм от реквизита, защото ако се окапеш с кетчуп и ние нямаше резерва в същия десен, ще се загуби един час снимачно време, докато го почистим, а час снимачно време струва повече пари, отколкото който и да е от нас може да си представи.

— Обещавам да внимавам.

— Актьор мечта — въздъхна Боби. Стоун облече ризата и Рутън му завърза вратовръзката. — Нека го направя аз, защото мога по-добре от теб… нали работата ми е да те направя да изглеждаш добре. — Стоун се огледа в огледалото, а Рутън сгъна и напъха в джобчето на костюма квадратна копринена кърпичка. — Обувките — каза той и вдигна във въздуха чифт елегантни италиански обувки. Помогна на Стоун да ги обуе и да завърже връзките. — Удобни ли са?

— Бомба — каза Стоун и пробно направи няколко крачки.

— Готов си за славата — изгледа го оценяващо Боби. — Всички костюми ще стоят в твоята дневна и ще ти бъде казвано за кой ден от снимките кой костюм да слагаш, но аз мисля, че днес целия ден ще бъдеш в този. Дори да имаш само половин час почивка, прибирай се в караваната и събличай костюма — има гладачка, която ще го изглади веднага. Свикни да бъдеш виждан по бельо от непознати жени — и той му махна за сбогом.

— Е, това поне е лесно — каза Стоун и двамата с Корбин излязоха.

— Боби е голяма работа, сигурно е най-добрият гардеробиер — отговори Корбин. — Сега гримьорната. — Отидоха две сгради по-надолу по улицата.

Вътре го посрещна симпатична млада жена по джинси, която му помогна да съблече сакото си и го настани в бръснарски стол.

— Аз съм Сали Дън — каза тя, — и ще ви направя още по-красив.

— Какво точно смятате да правите с мен?

— Нищо особено — отговори тя, разкопча ризата му и подпъхна около яката меки книжни салфетки. — Вашият проблем е, че сте най-белокожият бял в света. — Тя прекара оценяващо пръсти през косата му. — Не бих могла да си спомня откога не съм виждала истински блондин, мъж или жена. Имате много светла кожа, макар да виждам, че сте събрали малко тен, откакто сте в града. Понеже пред камерата ще бъдете силно осветен, без грим ще изглеждате като труп, особено редом с Ванс, който е толкова почернял, че няма нужда от грим. Задачата ми е да ви направя да изгледате жив под тази светлина. — Тя дръпна главата му върху облегалката и се залови за работа.

Когато свърши, Стоун отвори очи и се погледна в огледалото.

— Но аз съм оранжев — изненада се той.

— Няма да е така, като ви осветят. Ще бъда на сцената, за да ви коригирам с фон дьо тен между дублите. Постарайте се да не се потите… ще поръчам да донесат вентилатор за вас. В края на работния ден елате пак тук, за да ви почистя, или ако предпочитате — в караваната ви ще има студен крем. Използвайте го преди душа.

Корбин върна Стоун на площадка дванайсет и го придружи вътре.

Хангарът изглеждаше също толкова необятен, колкото първия, който Стоун бе видял, но за разлика от него, тук нямаше фермерска къща, а по-скоро няколко независимо оформени декора: офиси, заседателна зала, стая на съдебните заседатели, спалня и съдебна зала.

Наоколо кипеше трескава дейност — най-различни техници бяха накацали по декорите и нагласяваха прожектори и отразяващи плоскости. Малко по малко започнаха да пристигат актьорите, облечени като адвокати, полицаи, съдебни заседатели, зрители в залата. Накрая се появи и самият Марио Чиано.

— Добър ден, Стоун — поздрави го той. — Ще снимаме сцена 14А, в която разпитваш първия си свидетел — наркомана.

— Добре — съгласи се Стоун и намери съответната страница.

— Трябва да знаеш, че снимките не вървят непременно в хронологически ред, така че няма да започнем с началната ти пледоария пред журито. Ще загреем с малка репетиция, после снимаме епизода с теб, след това правим кръстосания разпит на Ванс и накрая снимаме едър план на реакциите ви при репликите на другия. Ще трябва да си наблизо през по-голямата част от деня, защото ще се наложи да те има в общите сцени.

Стоун се запозна с актьора, определен да играе ролята на негов помощник, и започнаха репетициите. Научи се да спира по даден знак, да не обръща внимание на камерата и след това започнаха да снимат. Оказа се по-трудно, отколкото си го бе представял, но се справи.

Обядва със сандвич в караваната си. Бяха взели за гладене костюма му, а Сали Дън дойде да поправи грим му.

— Чувам, че върви добре — подхвърли тя.

След обяда дойде ред на епизодите с участието на Ванс, сетне Стоун седна и започна да реагира на четящия зад кадър репликите си Ванс, после Стоун чете, а Ванс реагира. Към края на деня бяха отметнали пет страници от сценария или шест минути чисто филмово време, което, както разбра Стоун, означавало добър ден. Когато приключиха снимките, той свали сам грима си, взе си душ и остави новия си костюм в гардероба — през нощта щяха да го изгладят и ако трябва — почистят. Прибра се в „Бел Еър“ капнал.

Отвори вратата на апартамента си и намери на пода два малки плика със съобщения, че са го търсили. Първото беше от Бил Егерс. Обади му се веднага.

— Как е филмовата звезда?

— Гроги. Няма да повярваш колко тежка е работата на актьора.

— Да бе, знаем.

— Нещо ново?

— Направих няколко обаждания относно Онофрио Иполито.

— И какво научи?

— Реакцията беше много странна: никой не искаше да говори за него — нито добро, нито лошо.

— Какво означава това?

— Ами… всеки път, когато се обаждах на някого, отговорът беше „О…, мисля, че той е банкер“ и след това събеседникът ми заболяваше от Алцхаймер. А имай предвид, че разговарям с хора, които би следвало да знаят много неща за него, които по принцип знаят много за всекиго.

— Пазят ли го?

— По-скоро умират от страх, като чуят името му.

— Значи е трябвало да бъда по-вежлив с него на вечерята.

— Надявам се, не си излял нещо върху него.

— Абе удържах се.

— Тревожа се, Стоун. Досега не ми се беше случвало такова нещо. Обикновено с три-четири обаждания мога да науча всичко за всеки.

— Е, засега няма за какво да се безпокоим. Седях до него по време на някаква вечеря и това е всичко. Не виждам причини да се виждаме пак.

— На твое място бих се въздържал от такава среща с цената на всичко.

— Ще се постарая… благодаря ти за помощта.

Отвори втория малък плик и съобщението го накара да замръзне:

Съжалявам, че не те намерих. Ще опитам пак по-нататък, ако мога.

А.