Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (28)

28.

— Не казвай нищо.

— Защо? Погледни това. Жалка история. Обидно е.

— Ето, вземи моя. И без това не го искам.

— Не е там работата. Важното е, че е абсурдно. Откога започнаха да правят такива неща?

— Има ли значение? Сигурна съм, че ще се оплачеш и от вкуса. Мисли си, че ти дават само толкова, че да се оплакваш наполовина.

Погледнах половината сандвич в ръката си. Кейт имаше право. Тънка филия бял хляб, прозрачно парченце месо и грамаден лист маруля. Защо са ми две половини на такъв сандвич, по дяволите? Едва ли щях да изям половината, която ми дадоха, когато се качих на самолета.

— Обзалагам се, че пътниците в първа класа не получават половин сандвич.

— Тук няма първа класа — отбеляза Кейт. — Тази авиолиния е евтина. И обядът е евтин.

Взех миниатюрното целофаново пликче с фъстъци, придружаващо половинката сандвич.

— Тези неща обикновено са пълни до половината. Мислиш ли, че в това има нещо?

— Хич, не си дошъл тук да ядеш.

— Но не съм дошъл и да ме обиждат. Някъде в този самолет се намира другата половина на сандвича ми. Споделям сандвича си, а дори не знам с кого.

— Защо не си представиш, че е с мен? — предложи Кейт.

— Какво ли още ще направят? Сигурно ще ни съобщят, че ще прелетим само половината разстояние. Или че резервоарите са пълни с гориво до половината. Или че единият мотор не работи.

Кейт въздъхна.

— Или че няма помощник-пилот?

— Да, точно така — възкликнах аз и размахах сандвича. — Това може да е само началото. Вероятно стюардесите са минали само половината курс на обучение и тази тъпа авиолиния ги е наела на половин заплата.

— Престани, Хич.

Стюардесата тръгна по пътеката между седалките и жизнерадостно каза:

— Закопчайте предпазните колани, моля.

Едва тогава Кейт забеляза, че съм изпотен.

— Хич, ти се страхуваш от летене, нали?

Прехапах устни, затегнах предпазния колан и отговорих:

— Не. Страхувам се от падане.

 

 

До известна степен се оказах прав. Прелетяхме само половината разстояние. Стигнахме до Бостън и после се наложи да наемем кола, за да продължим екскурзията си.

— Бил ли си в Бостън? — попита Кейт, когато изкарах колата от очертанията на летището. На двата пътни знака пишеше „Бостън наляво“ и „Север надясно“.

— Не.

— Жалко. Завий надясно.

Хората, които са правили пътищата в околността на Бостън, са създали малка дилема, наречена „околовръстен път“. Замаскиран като ефикасен начин да позволи на шофьорите да се отправят в която посока искат, околовръстният път всъщност е коварна шега, където се озоваваш сред автомобили, обикалящи около центъра, и оставаш без никакъв шанс да избягаш от постоянно увеличаващия се поток от коли, включващи се в кръга. Два пъти съм се забивал на такива места. Първия път мина цяла вечност, докато се измъкна, а втория направих няколко безуспешни обиколки и после реших да рискувам и натиснах клаксона и педала за газта, както явно правят всички.

Кейт бе разтворила карта на коленете си и проследяваше с пръст напредъка ни. Излязохме от Бостън и от многобройните му предградия и обиколихме няколко пъти околовръстното шосе, сетне движението намаля и се отправихме на север по двулентова магистрала, оградена с борове от двете страни. Небето стана синьо. Появиха се знаци, че пътят се пресича от елени, разстоянията между отклоненията започнаха да се увеличават и въздухът, нахлуващ през страничното ми стъкло, стана хладен, въпреки че беше май. Може би трябваше да си взема пуловер.

Бяхме поели към горния десен ъгъл на Щатите в резултат на задушевния разговор между Кейт и Джон Крук за изчезналия доклад.

Да, Джон Крук бе изнасял папката със следствените материали на Чарли Ръсел. Но ако можеше да му се вярва — а Кейт ме увери, че Крук е сериозен човек, не бе взимал последния доклад. Той вече липсвал, когато Крук се добрал до папката. По време на ужасното пътуване със самолета Кейт ми разказа какво й е обяснил колегата й.

Няколко седмици след смъртта на Ръсел и преди да се сблъска нарочно със съдебния лекар, Крук забелязал, че Лу Бауман Лотарията не се занимава сериозно с разследването. Били му възложили случая със силикагела. Идеята Бауман да поеме операцията под прикритие на детектив Ръсел очевидно била неуместна. Бауман щял да се отличава с възрастта и корема си от яките, снажни, млади мъже, които товарели и разтоварвали вагоните. Ето защо Бауман извършвал разследването от бюрото си и не си давал зор. Вярно, никой добър детектив не иска за партньор телефон и бюро, но понякога това е част от работата му.

Не след дълго се разчуло, че разследването не върви. Плъзнали и слухове, че Чарли Ръсел е взимал подкупи. Историята с варелите, които уж съдържали силикагел, затъвала в глуха линия и се превръщала в престъпление без жертви. Бауман явно нямал намерение и желание да я разнищи. Кейт ми каза, че винаги има случаи, които се израждат по този начин и завършват в отдел „На кого му пука“. И точно дотам било стигнало разследването на Бауман, когато леля му услужливо умряла и му оставила огромно наследство. И той решил да напусне полицията. Неразкритото престъпление не измъчвало съвестта му.

Крук усещал, че в цялата тази история има нещо гнило. Той непрекъснато си припомнял събитията в склада през онази ноемврийска нощ и нещата никак не му харесвали. И след „случайната“ среща със съдебния лекар съмненията на Крук се засилили. Апатичното отношение на Бауман към разследването на детектив Ръсел водело до извода, че Лу Лотарията се опитва да скрие нещо. Нещо по-голямо от ролята му в застрелването на Чарли Ръсел.

Бауман подал оставка и заминал.

Крук започнал собствено разследване. И преди да изрови първата кофа мръсотия, той се натъкнал на първата загадка. Историята на Бауман се оказала толкова зле скалъпена, че Крук искрено се учудил на дързостта му дори да съчини такъв мит. Нямало никаква богата леля. Семейството на Бауман произлизало от работническата класа и нито един от членовете му не бил заможен. Лу наследил единствено дълговете на болната си майка, оставени още от покойния му баща. След десет години Бауман щял да разчита само на полицейската си пенсия.

Тогава Крук взел папката с разследването на Чарли Ръсел. Прочел докладите и също като Кейт и мен забелязал, че Чарли е бил на път да разкрие източника на варелите с токсичната мръсотия. И също като нас стигнал до извода, че последният доклад на Ръсел е взет от папката. Крук много добре знаел у кого за последен път са били материалите. В Лу Бауман. Ако изобщо съществувал, липсващият доклад трябвало да е в Бауман.

Ето защо Кейт и аз бяхме тръгнали към щата Мейн. Тя искаше на всяка цена да намери доклада. И да разобличи Лу Бауман. А аз исках да й помогна, защото я харесвах. Да помогнеш да арестуват човека, застрелял съпруга на любимата ти, е едно от онези дребни неща, които можеш да направиш, за да си спечелиш специално място в сърцето й.

Крук се бе свързал с един негов приятел, частен детектив, и му бе платил от джоба си, за да прекара две седмици в Мейн и да наблюдава Лу Бауман, собственикът на нова къща, нов джип с двойно предаване и нова яхта. Щастливият млад пенсионер. Частният детектив докладвал подробно за всяка стъпка на Бауман — пазаруване, нощите в местния бар, многобройните риболовни експедиции и бързия му напредък към леглото на една злобна на вид жена на име Моли, която работела в магазин за авточасти. Кейт носеше доклада. На пръв поглед информацията не се отличаваше с нищо особено. Пенсионирано ченге се наслаждава на почивка. След две седмици частният детектив се върнал в Бостън и това, изглежда, беше всичко. Но месец по-късно, през март, Крук отново го изпратил в Мейн, защото искал още две седмици наблюдение, за да сравни действията на Бауман. Крук търсел някаква аномалия или схема. Всъщност не знаел какво търси. Но се надявал да го разпознае, когато го види. Така се прави. Пресяваш през ситото. И очевидно Крук намерил онова, което търсел. Или поне донякъде.

Той забелязал посещение в магазина за авточасти, което не включвало само гушкане със злобната на вид Моли. По време на онова посещение Лу Бауман взел малък пакет, доставен по експресната поща. Крук може би нямало да отдаде особено значение на този факт, но веднага след като взел пакета, Лу Бауман отишъл в местната банка. Джипът му не се нуждаел от поправка. Защо тогава пакетът бил доставен в магазина за авточасти? И защо после Бауман отишъл право в банката? Гнилата работа продължавала да смърди чак от Мейн.

Докато преминавахме границата на щата, Кейт ми каза някои неща за Лу Бауман. Особено много държеше да знам какво е отношението му към убиването на хора, защото най-малко един от плановете й включваше среща между мен и него и трябвало да знам с какъв човек ще си имам работа.

Лу Бауман имал много награди с отлична стрелба с пушки, пистолети и револвери. Той редовно тренирал на стрелбището, а през зимата навличал карирано яке с пластмасова значка, сочеща го като убиец на безпомощни животни, притежаващ ловен билет. В хода на кариерата си в полицията Бауман бил отговорен за внезапната смърт на трима членове от престъпния свят. Двама били застреляни по време на извършване на престъплението. Третият очевидно срещнал смъртта си, защото погледнал накриво детектива, докато поднасял към устата си клетъчен телефон, който Бауман помисли за пистолет. Макар че защо престъпникът е искал да прошепне нещо на пистолета си, преди да се прицели в детектива от полицията, е въпрос, който никога няма да получи отговор.

Има полицаи, които изпадат в депресия, когато в изпълнение на служебния си дълг убият друго човешко същество. Живият човек от плът и кръв е нещо съвсем различно от мишената с картонено сърце. Но Лу Бауман не бил от онези ченгета. Убиването на хора не помрачавало деня му. Той спял добре нощем. Кейт искаше да знам всички тези неща за Лу Бауман.

 

 

Градчето или селото, което Лу Бауман бе избрал за пенсионирането си, се намираше на живописно място на брега и се наричаше Хийхоу.

Хийхоу се бе зародило и разраснало като рибарско селище, разположено в залив с формата на капка. Около широката страна се намира търговската част. Там са закотвени рибарските лодки. Навсякъде се виждат щайги и кучета. Може би Алкатраз трябва да включи Хийхоу в плановете си за пенсиониране. Разбира се, ако свърши някоя работа, за да заслужи пенсия.

С централизирането на индустрията или с други думи, когато рибата и омарите намалели, рибарските селища като Хийхоу започнали да търсят други средства за препитание. Или да западат. Отдавна преживяла дните на разцвета си, постоянно намаляващата флотилия на Хийхоу сега дели пристанището с екскурзионни корабчета, които срещу заплащане водят туристите да ловят риба, и с платноходките и яхтите на по-заможните жители и гости на градчето. На пристанището има хотел и ресторант над водата. Наоколо препускат джетове, досущ като шумни, гигантски комари. Гледката е нещо обикновено за живописните градчета, които вече не са в състояние да се издържат единствено с поминъка, станал причина за създаването им. Също като нас, хората, те разчитат на хубавата си външност, ако, разбира се я имат.

Кейт и аз видяхме всичко това от взетата под наем кола, която бях паркирал на металния мост, свързващ две полуостровчета. Вдясно бучеше могъщият Атлантически океан, а вляво се намираха пристанището и доковете.

Причината да останем в колата беше елементарна. Кейт не можеше да рискува Бауман да я забележи. Тя бе увила шал на главата си и си бе сложила черни очила. Според мен Кейт изглеждаше толкова инкогнито, колкото италианска кинозвезда, която се опитва да изглежда инкогнито.

— Аз съм полякиня — напомни ми тя, когато й казах това.

— Но с тази дегизировка приличаш на италианка. На Джина Лолобриджида.

— Тогава дегизировката си я бива.

Седяхме половин час в колата и се опитвахме да разберем що за градче е Хийхоу. На отсрещния бряг, може би на петстотин метра от моста, на който бяхме спрели, земята се издигаше стръмно нагоре. Там има скалист хълм, осеян с туфи жилава трева и пършиви борове. На върха преброихме седем къщи. Всички бяха големи, на два или три етажа и имаха огромни, остъклени врати или веранди, откъдето несъмнено се откриваше зрелищна гледка към пристанището на Хийхоу и могъщия Атлантически океан.

Кейт оглеждаше хоризонта с малък, но мощен бинокъл.

— Ето, там! — каза тя и посочи със свободната си ръка, после ми подаде бинокъла.

Десетметровата яхта на Лу Бауман се поклащаше върху вълните. Написаното с големи, червени букви име „Доживотна присъда“ показваше, че Бауман има известно чувство за хумор.

Наехме стая в хотела над водата. Провървя ни, че бяхме дошли преди да е започнал сезонът, когато цените щяха да хвръкнат до небето. Желанието ни да получим стая с изглед към океана беше удовлетворено. Безпокойството на Кейт нарасна в момента, в който слязохме от колата. Лу Бауман едва ли се мотаеше в хотелското фоайе, но тя се притесняваше. Убеден съм, че нервността й подхрани въображението на пъпчивия служител на рецепцията, който сигурно помисли, че дамата изгаря от нетърпение да се качи в хотелската стая. Записах ни като господин и госпожа Франк Синатра, намигнах му и платих в брой.

— Имате право на един час безплатна разходка с гребна лодка, господин… — Той погледна в книгата за гости. — Синатра. Може да се възползвате от възможността по всяко време преди залез-слънце.

Служителят се изчерви и се подсмихна.

 

 

Кейт и аз седяхме на малкия балкон, когато съзряхме Лу Бауман. Той слизаше по дългата редица от стръмни стъпала, водещи от къщата му до пристанището. Кейт го видя първа и грабна бинокъла от масичката.

— Ето го копелето — рече тя и ми подаде бинокъла.

Лу Бауман имаше тъмен слънчев загар и беше облечен в синьо поло и сивкавокафяв панталон. Човек, какъвто не бихте забелязали на улицата, освен ако не извади пистолет и не се прицели във вас. Тогава може да го забележите.

Жертвата ни стигна до кея и започна да подготвя яхтата си за плаване.

— Отива някъде — отбелязах аз и погледнах приятелката ми, красивата детективка. — Да тръгваме ли?

Кейт поклати глава.

— Още не. Твърде е рисковано. Не знаем колко време ще отсъства. Дори не сме обиколили с колата къщата му. Има много неизвестни. Дворът може да се охранява от куче.

— Кучетата те обичат.

— Само онези, чиито стопани ме харесват.

— Не съм казал, че те харесвам.

— Дай ми бинокъла.

Докато тя шпионираше Лу Бауман, аз шпионирах нея. Колко странно беше, по дяволите, че Кейт внезапно се бе появила в живота ми и след няколко дни вече седях с нея на хотелски балкон в Мейн и кроях планове да вляза с взлом в къщата на новобогаташ. Кейт бе прибрала косите си на кок. Вратът, ръцете и краката й бяха тънки. Хладнокръвният й профил продължаваше да изглежда невероятно сексапилен. Устните й бяха леко разтворени. Искаше ми се да имам фотоапарат. Аз бях по гащета и фланелка.

— Облечи се — каза Кейт, сякаш прочете мислите ми.

— А ти се съблечи.

Тя ме изгледа укорително.

— Мисля, че ти става нещо от чистия въздух, Сюъл.

— Да. И много ми харесва — отговорих аз и кимнах към стаята.

— Не сме дошли чак дотук, за да се излежаваме — рече Кейт и стана.

— Кой каза, че ще се излежаваме?

— Хич, това не е ваканция, по дяволите.

Тя влезе вътре и след няколко минути ризата ми излетя през вратата.

Поехме по главния път, който минава през градчето и криволичи нагоре към скалистия хълм, където се намира къщата на Лу Бауман. От шосето се виждаше дългия, виещ се бряг. Вълните се разбиваха в скалите на равномерни интервали. И, разбира се, над всичко това се ширеше необятният, металносив океан и огромният купол на небето.

— Бауман си е осигурил хубава гледка — отбелязах аз.

— Да. И я е купил с кръвта на съпруга ми.

Е, дотук с разглеждането на забележителностите. Може би Кейт имаше право и чистият въздух наистина ми въздействаше. Не бяхме дошли тук да се наслаждаваме на красиви гледки и да плуваме. Кейт беше много сериозна и аз трябваше да разведрявам атмосферата.

Обиколихме къщата на Лу Бауман. Оказа се, че няма куче. Това беше хубаво. Кейт се качи на верандата и реши, че никой от съседите не може да ни види през дърветата около къщата. Тя долепи до стъклото на вратата сексапилния си нос. Явно искаше да види дали има алармена система. Изглежда нямаше.

— Какво виждаш? — попитах аз.

— Обичайното леговище на мързелив ерген.

Заобиколихме къщата и Кейт посочи редицата тесни малки прозорци на приземния етаж, пред които растяха неподкастрени храсти.

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да се подкастрят.

— Говоря за прозорците, умнико. Мислиш ли, че ще мога да се промъкна през някой от тях?

— Малки са.

— Но аз мога да го направя.

— Защо точно през тях? Къщата има и големи прозорци.

— Защото сигурно са залостени. И ако вляза през някой от малките, Бауман ще забележи това едва след един-два дни.

— Какво ти пука, ако забележи?

— Не искам веднага да разбере, че някой е влизал в къщата му. Това не е като във филмите, Хич. Едва ли за петнайсет минути ще намеря каквото ми трябва. Може да се наложи да дойда втори път.

— Е, и как ще действаме? Ти ще се вмъкнеш през прозореца на приземния етаж и после ще ми отвориш вратата?

— Ти няма да дойдеш с мен.

— Така ли? Искаш да кажеш, че ще бъда само шофьор?

— Не. Но първо трябва да усвоиш друг акцент. Да не говориш като хората в Балтимор.

— Защо?

— Не искам Бауман да разбере, че си от Балтимор.

— И кога ще стане това?

— Докато аз съм в къщата, а ти се въртиш край него и го задържаш.

— Разбирам — рекох аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Искаш да се конфронтирам с него?

— Само ако се наложи. Не искам Бауман да се върне вкъщи, докато ровя из нещата му. Ти ще се погрижиш той да не идва тук през това време. Ще си уговорим час. Задачата ти ще бъде да го държиш далеч оттук, докато аз действам.

Това беше новина за мен.

Кейт се ухили. Една от онези усмивки, които те карат да хлъцнеш.

— Надявам се, че си носиш фалшивите мустаци. Минаваш под прикритие, момче.