Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (20)

20.

Джил Ванс настоя да присъствам на репетицията и аз отидох. Тропическият шлем, очилата с телени рамки и дървената катедра ме чакаха. Бети, гримьорката, ми даде голяма плъстена гъсеница.

— Какво е това? — попитах аз.

— Мустаците ти.

— Трябва да си сложа това нещо?

Бети не обърна внимание на възраженията ми. На гримьорките често им се налага да го правят. Те прекарват три четвърти от времето, пренебрегвайки грубите възражения на снобски настроени актьори.

— Няма да ги сложа. Ще изглеждам смешен.

Бети ме стрелна с поглед, сякаш искаше да каже „Опомни се“ и аз доближих мустаците до устата си. Миришеха на прах и ме гъделичкаха.

— Изглеждаш страхотно — каза Бети, като дори не си направи труда да прикрие лицемерния си тон, после се отдалечи от мен, за да отиде да разочарова някой друг.

Сложих малко лепило на мустаците и ги лепнах между краката на гипсовата статуя на Венера, която стоеше на лавицата до мен. Убеден съм, че на нея й стояха по-добре.

Джил бе получил съобщение от Сю Китайката, че Джулия няма да дойде на репетицията, затова тази вечер нямаше с кого да се шегувам.

Точно преди репетицията да започне, Бети отново се приближи до мен. В ръката си държеше нещо, което приличаше на черна връзка за обувки. Други мустаци. Този път ми харесаха.

Джил не беше толкова сигурен.

— Ще приличаш на отрицателен герой.

— Мисля, че простонародният, добър, стар помощник-режисьор стана банален. Тази пиеса е потискаща. Не може ли да измислим нещо като от… Да речем, „Кабаре“? „Добър вечер, госпожи и господа. Willkommen^[1], в нашия град. И да си опичате акъла.“

Джил присви очи, опитвайки се да си представи образа.

— Willkommen — предпазливо каза той, сетне го повтори по-разпалено. — Willkommen. Да, виждам го. Добре! Ще опитаме. А тропическият шлем? Пак ли ще бъдеш антрополог?

Нямах намерение да се разделям с катедрата.

— Да. Това е само единият аспект на помощник-режисьора.

— Тогава ще запазим тропическия шлем и очилата с телени рамки и ще добавим сатанински мустаци.

— Ще бъде страхотно, Джил.

— Какво ще кажеш, Майкъл?

— Ами… тъкмо щях да те питам за ермолката^[2] ми.

Джил примигна.

— Какво?

— Искам да я нося по време на представлението.

Джил не беше глупав и не можеше да позволи на мен да си сложа сатанински мустаци, а да откаже ермолка на Майкъл.

— Разбира се.

Либи Маслин току-що се бе качила на сцената и се обърна към Джил с необичайна разпаленост:

— Щом той ще носи ермолка, и аз искам!

— Но… Либи, ти дори не си еврейка — безпомощно възрази Джил.

— Няма значение. Той е мой син.

Либи щеше да изглежда невероятно смешна. Жените не носят ермолки. Дори аз знам това. Майкъл Голдфарб също го знаеше, но си държеше устата затворена. Джил имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне.

— Бети! — извика той. — Моля те, намери две ермолки.

— Аз имам — сухо каза Майкъл. — Ще намеря още една и за госпожица Маслин.

Изражението на Либи Маслин показваше, че изпитва желание да се притисне до гърдите му.

— Наричай ме Либи.

Проклетата репетиция още не бе започнала, а контролът вече се изплъзваше от треперещите ръце на Джил. Изгарях от нетърпение да разкажа всичко на Джулия. Къде ли беше тя?

 

 

Записът на телефонния ми секретар гласеше: „Тук съм“. После следваше сигналът. Накрая се чу познат женски смях…

Кейт седеше на бара и разговаряше със Сали.

— Надявам се, че говорите за мен — рекох аз и седнах на едно от високите столчета.

— Ти пък кой си? — каза Сали.

Кейт пиеше сок от червени боровинки. Посочих чашата й и казах:

— И аз искам от това.

— Какво пие обикновено? — обърна се Кейт към Сали.

— „Уайлд Търки“.

— Налей му от него.

Сали ми даде питието. Двамата с Кейт седнахме на маса в ъгъла.

— Моля те, не ми прави забележки за алкохола, Хич — каза Кейт. — Оценявам загрижеността ти, но ще сбъркаш, ако се държиш снизходително.

— Разбирам.

Сетне ме попита дали съм прочел изрезките, които ми бе дала. Отговорих утвърдително.

— Е, и какво ще кажеш за всичко това?

— Мисля, че се е случило нещо много странно, но нямам представа какво. И защо Алан Стюарт е постъпил по този начин. Той е измислил цялата история, нали?

Кейт кимна.

— Да. Алан вече беше в болницата, когато докараха Чарли. Но Чарли умря, преди да стигне дотам.

— Много съжалявам, Кейт.

— Благодаря, но не искам да ме съжаляват. Алан си бе уредил кабинет в болницата. Заведе ме там. Бях в шок. Струваше ми се, че всичко е нереално. Знаех, че Чарли е мъртъв и аз съм го убила. Но не чувствах нищо. И тогава Алан направи нещо много подло. Както впоследствие се оказа, една от многобройните му подлости. Той ме изтръгна от шока. Но едва по-късно разбрах какво прави. „Чарли е мъртъв. Не можем да го върнем. Това е част от работата ни. Винаги си го знаела. Той е мъртъв. Съжалявам. Но сега трябва да ме изслушаш. Разбираш ли? Слушай внимателно.“ Така ми говореше. Алан ми скрои адски мръсен номер, Хич.

— Мил човек.

— Очарователен.

— И каква беше играта му?

— Елементарна. Искаше да проникне в съзнанието ми и да пренареди нещата. Кълна се, Хич, действа като хипнотизатор. И аз се поддадох. Не изпитвах нищо. Исках да умра. Току-що бях застреляла съпруга си. Алан ми заповяда да не казвам нито дума на никого за случилото се. После започна да говори за мъжа на стълбите. Онзи, когото Лу уби.

— Лу? Чакай малко. Това да не е Лу Лотарията?

Кейт се изненада.

— Откъде знаеш?

Разказах й, че съм ходил в участъка и съм видял как посрещат Лу Лотарията.

— Да, същият. Лу Бауман. Детективът, който участваше в засадата. Той застреля мъжа на стълбите.

— За което приписаха заслугата на теб.

Кейт направи гримаса.

— Заслуга. Точно така. — Тя въздъхна. — Все едно. Алан ми внушаваше, че мразя човека, когото Лу уби. „Мразиш го и в червата, Кейт. Той е виновен.“ А сетне, по едно време го чух да казва: „Ти го уби, Кейт. Ти уби онзи тип“. Възразих, но Алан поклати глава и настоя: „Ти уби онзи човек, Кейт. Застреля го. Мъжът, който уби Чарли. Така е по-добре. Онзи тип беше отрепка. Ти се опита да спасиш Чарли“. Алан непрекъснато повтаряше това и ми го внуши. Такава беше целта му. Алан е властен човек. По-рано много го уважавах. Но той ме побърка.

Кейт извади цигара от чантата си и я хвърли на масата.

— О, Хич, Алан ми наговори невероятни неща. Каза, че вече разговарял с Лу. Само трябвало да го слушам. „За твое добро е, Кейт.“ И така нататък. Алан ме измъкна от болницата, без никой да ме види. Заведе ме в дома си. Всичко беше като в сюрреалистичен филм. Събудих се в една от спалните за гости. Съпругът ми беше убит при изпълнение на служебния си дълг. А аз бях герой. Бях убила човека, който бе застрелял Чарли. Не Лу, а аз. Историята вече бе разпространена. Сделката беше сключена. Алан ме обработи безупречно. Все едно ме бе наблюдавал, докато пораствам и знаеше кое е най-чувствителното ми място. Скрий истината. Живей с лъжата. Преглътни срама. Нека всичко да остане „в семейството“. И това бяха най-подходящите думи. Той засегна най-болезнените неща за мен. Не мога да ти кажа нищо за следващите няколко дни, Хич. Алан настоя да остана при него и съпругата му до погребението. Не си спомням почти нищо. Гледам снимката си на погребението, докато получавам наградата за смелост от Алан, и не си спомням, че това е станало. Но помня, че изгорих всички съболезнователни картички. Що се отнасяше до мен, това не бяха съболезнования, а обвинения. Наказанието, което не ми позволиха да изтърпя. Бях убила съпруга си, а дори нямаше да пострадам за това. Ето какво ми направи Алан Стюарт. И тогава загубих контрол и започнах да пия. — Кейт хвана ръката ми, доближи я до устните си и я задържа там, без да откъсва поглед от мен. — Трябва да изляза оттук.

Тя стана. Настигнах я на половината разстояние до вратата. С периферното си зрение забелязах, че Сали видя разочарованието й. Изглеждаше така, сякаш сме се скарали.

Излязохме навън и аз попитах Кейт дали иска да се прибере вкъщи.

— Имам предвид сама. Или не.

— Трябва да довърша разказа си — отговори тя.

Знаех подходящо място.

 

 

Безлюдните фабрики от другата страна на пристанището се извисяваха на хоризонта като мълчаливи сини планини. На югозапад се намираше Федерал Хил, където преди няколко вечери Кейт и аз бяхме подпечатали с целувки странната ни среща. Сега седяхме на кея, без да се докосваме. Бях сигурен, че мастиленочерният мрак улеснява Кейт да довърши историята си. Тя разказваше, навела глава към водата. А може би говореше на черното ми отражение. И в двата случая аз слушах.

Седмица след погребението на Чарли Ръсел, Алан Стюарт извикал Кейт в кабинета си и отново й напомнил каква героична постъпка е извършила. Полицията не се нуждаела от грозната истина как едно ченге убива друго, макар че било ужасна случайност и така нататък. Нито Стюарт се нуждаел от този инцидент в политическата си кариера. Пак повторил как трагичната случка се превърнала в нещо положително. Вестниците изведнъж станали най-добрите приятели на полицията. Всичко това било много хубаво.

Имало обаче нещо, което трябвало да обсъдят. Деликатен въпрос. И, разбира се, трябвало да остане между четирите стени на стаята. Тогава Стюарт изненадал Кейт, като признал на каква длъжност я е назначил. Разбирал, че сигурно Кейт няма да иска толкова голямо внимание и похвала, защото е отмъстила за съпруга си, когато всъщност го е застреляла. Стюарт се съгласил с тази ирония на съдбата и се извинил за допълнителното напрежение.

С други думи, той я подготвил за още признания.

Чувствал, че трябва да й каже нещо. Кейт едва ли щяла да иска да го чуе. Намекнал, че това малко ще намали болката от случилото се преди седмица в склада. Думите му били дръзки. Но както Кейт все повече се убеждавала, и Алан Стюарт бил много дръзко копеле.

После й казал, че Чарли е бил корумпиран. Това било най-големият риск за ченгетата, действащи под прикритие, особено когато през ръцете им минавали големи суми пари. Кейт слушала мълчаливо, докато Алан Стюарт описвал подробностите. Тя не можела да проумее какво й говори. Само гледала как устните му се движат и чувала откъслечни фрази. „Незаконно изхвърляне на отпадъци… Тайно сметище… Токсични боклуци…“ Стюарт й показал някакви документи. Но Кейт сякаш не виждала и не чувала нищо.

Чарли бил корумпирано ченге. В отдела отдавна го подозирали и дори се готвели да започнат вътрешно разследване. Смятали да изтеглят Чарли от задачата му веднага щом било възможно. По ирония на съдбата, щели да го сторят след засадата в склада. И ако бил оцелял, Чарли щял да има огромни неприятности.

После Алан Стюарт придърпал стол и хванал ръцете на Кейт. Накарал я да го гледа в очите и нанесъл удара. Отделът имал причина да смята, че Чарли е разкрит и хората, които разследвал и му давали пари, са разбрали какъв е. Чарли вероятно знаел, че ще бъде разследван от отдела. Бил разкрит и от двете страни и нямало към кого да се обърне.

И тогава Стюарт стиснал ръцете й. Силно. А сетне плъзнал пръсти нагоре към китките й. Кейт го отблъснала, но той не отстъпил. Имала чувството, че й слага белезници.

— Алан каза, че Чарли сам се е разобличил — продължи тя. — Заложили му капан и примката около врата му се затегнала. Тъкмо щели да го хванат, когато съм го застреляла.

Кейт най-после вдигна глава, отметна косите от лицето си и ме прикова с поглед.

— И кучият син ме целуна.

През въпросната седмица тя се отчуждила от света, който мислела, че познава. За седем дни Кейт убила съпруга си, изтърпяла погрешно насоченото съчувствие на заблудените хора в Балтимор, научила, че Чарли не е такъв, за какъвто го смятала, и започнала интимна връзка с шефа си. Тя се върна на целувката.

— Бях загубила чувство за реалност. Не разбирах смисъла на разговора, който водим. А когато всичко изглежда нереално, тогава нищо няма значение. И изведнъж ми стана все едно, че съпругът ми си е отишъл от този свят, а аз спя с друг. В главата ми се въртяха само две мисли за Чарли. Едната беше, че ако бе оцелял, той щеше да остарее, да съзрее и да стане властен и грижовен като Алан Стюарт. Може би щеше да ме направи безумно щастлива и обезпечена. А другата ми мисъл беше, че го мразех. Той ме бе подвел. Трябвало е да ме лъже. Да лъже всички нас. А после, вместо Чарли да се изправи смело пред истината като мъж, аз го убих. Но всъщност повече мразех себе си. Ненавиждах се всеки път, когато допуснех Алан Стюарт в леглото ми през следващите няколко месеца. Изтърпявах наказанието, което бях заслужила. Цената, която заплащаш за убийството на съпруга си и за безнаказаното си измъкване, е да се превърнеш в сексуална играчка на проклетия си шеф. И колкото по-добре Алан ме караше да се чувствам в леглото, толкова повече се мразех. Знам, че звучи патетично, но така става. Винаги мразиш онзи, когото не трябва. И този човек обикновено си ти.

Интимната връзка продължила няколко месеца. Кейт се върнала на работа, но била като робот. А това не било хубаво.

— Не ме биваше като ченге. В нощите, когато Алан не ме използваше, започнах да злоупотребявам с алкохола. Пиенето е хубаво нещо, нали? Зависимостта ми от шефа и зависимостта ми от алкохола. Но едното поне можеш да скриеш на висока лавица, която е по-трудно да достигнеш. Докато другото просто идва и те обладава.

Кейт се подпря на паважа, вдигна глава и се вторачи в небето. Нощта беше безоблачна и имаше само десетина звезди. Нямаше какво толкова да се гледа.

— После Алан предложи да си взема платен отпуск. Той бе видял брошурите, които Чарли и аз бяхме събрали за медения ни месец. Посъветва ме да отида в Мексико. И аз отидох. Защо не? Седях на плажа. Гледах вълните. Видях исторически останки от времето на маите. Всяка нощ проклинах луната. Бях там три седмици. Два пъти се чуках с един сервитьор, за бога. Мило мексиканско момче. Беше ужасно. Нямах представа коя съм и какво правя. И това беше чудесно, защото единственото ми желание беше да забравя всичко. И сетне, след втората седмица, Алан дойде. Чука ме няколко пъти и преди да замине, каза, че трябва да скъсаме. Беше категоричен и делови. Заповяда ми да изтрезнея и да се върна на работа. Винаги щял да ме подкрепя, но трябвало да прекъснем интимната връзка. Беше много арогантен. Подхвърлих нещо остроумно от сорта колко мило е било от негова страна да дойде и да ме чука три дни, а после да ми каже, че всичко е свършило. И тогава Алан ме удари и замина.

Кейт продължаваше да гледа някъде над водата. Погледът й бе насочен към неоновия знак на захарната фабрика, но подозирам, че не го виждаше.

— Шамарът му ми подейства отрезвяващо. Макар че не искам Алан да узнае това. Никога. Отказвам да му призная тази заслуга. До края на седмицата плувах, пекох се на слънцето и се разхождах на плажа. Прекарах сама проклетия си меден месец. После се върнах в Балтимор и започнах новия си живот. Повишиха ме в детектив. Лу Бауман току-що бе наследил богатството си и бе напуснал полицията, затова имаше свободно място за детектив и Алан назначи мен. Това беше най-безсрамното повишение в историята на отдела, но аз приех. Не ми пукаше. Всички мислеха, че Алан го е направил от състрадание към мен. Повръщаше ми се от състрадание. Знаех, че той не го стори поради тази причина. Отидох в кабинета му и без да го увъртам, попитах: „Направи ме детектив, защото ме чука три месеца, нали? Това някаква отплата ли е, че се възползва от мен?“. И чуй какво ми отговори. Запомнила съм го дума по дума. „Знаеш ли къде щеше да бъдеш в момента, ако не бях аз? В затвора. А сега си проклет детектив. Ще приема благодарността ти под формата на сериозна работа, детективе. А сега, разкарай се от кабинета ми, по дяволите, и се залавяй за работа“. Както виждаш, Алан е прекрасен човек.

— Той е убил Гай Фелоус, нали?

Кейт затаи дъх.

— Да, мисля, че той го е направил, Хич.