Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (12)

12.

Кейт Забриски бе решила да стане ченге в една юлска вечер, когато била на дванайсет години. Летният ден бил задушен и влажен.

Къщите в Хамптън са построени близо една до друга, затова не станало ясно кой от неколцината съседи се оплакал на полицията. Лен Забриски буйствал. Кейт не можеше да си спомни какво точно бе предизвикало гнева му. Баща й бил обикновен, простоват човечец. Бил глупак по рождение и имал примитивен подход към препятствията и дразнителите в живота. С други думи, при най-малкият повод Лен пребивал съпругата и дъщеря си.

Кейт не ме забавлява с подробности. Когато в онази юлска вечер ченгетата дошли, майка й лежала в безсъзнание на пода, а от раната в главата й течала кръв, която образувала локва на килима. Лен седял в кухнята, плачел и отказвал да предаде на полицаите чернокосата си, дванайсетгодишна дъщеря, като я притискал към себе си толкова силно, че тя едва дишала.

— В това се изразяваше нежността му — мрачно каза Кейт.

Лен Забриски нямал намерение да пусне дъщеря си и продължавал да реве и да пелтечи. Кейт помолила полицаите да й помогнат и да я освободят от него. Те го хванали за ръцете. По-възрастният отишъл да се погрижи за майка й, а по-младият придърпал стол, седнал на метър и половина от Лен и спокойно и монотонно започнал да го обижда по всевъзможни начини, сякаш четял от списък. Обиждал го на характер, раса, националност и сексуални наклонности. Изведнъж Лен Забриски блъснал Кейт на пода, нахвърлил се върху младото ченге и го стиснал с едната си ръка за гърлото, а с другата го ударил.

— Бягай! — успял да изхрипти полицаят, но Кейт не била в състояние да помръдне, защото била втрещена и ужасена, че непознатият се е предложил като жива мишена за гнева на обезумелия й, пиян баща.

Лен Забриски успял да набие младия полицай, преди по-възрастният да се втурне и да го вразуми с палката си. Най-после ченгетата проснали Лен на пода и му сложили белезници. Лицето на младия полицай се подуло. Той бръкнал в окървавената си уста, извадил голям зъб и го показал на Кейт.

— Какво, мислиш, че ще ми донесе свраката? — ухилило се ченгето.

Кейт скочила и се хвърлила в прегръдките на героя. Това е един от начините, по които се раждат ченгетата.

 

 

Кейт ми разказа историята си в „Ухилената стрида“. Докато слизахме по стълбите на библиотеката, аз заявих:

— Тук нещо не е наред. Или ще ми обясниш какво става, или си тръгвам.

Не избрах най-подходящите думи. Но тогава не го съзнавах. Тя ме последва с колата си до „Ухилената стрида“.

— В състояние ли си да шофираш? — попита Кейт. — Не ми се иска да те спирам, ако започнеш да криволичиш.

— Носиш ли белезници?

— Тръгвай. Ще карам след теб.

Първоначално предложих да отидем в някое кафене, но Кейт отказа.

— Аз съм ченге. Все едно ще бъда в участъка.

Бар „Ухилената стрида“ беше пълен с обичайните посетители. Тони Марино седеше на високото си столче в края на бара. Еди Велвит се бе паркирала зад висящата лодка. Сали и Франк шетаха зад бара. Телевизорът беше включен, грамофонът работеше и флиперът до вратата дрънчеше и тракаше като робот в пристъпи на астма. Книжарят Бил и продавачът на видеокасети Ал бяха на обичайната си маса и както обикновено спореха. Взех бира и лимонада и поведох Кейт към маса в другия ъгъл на бара.

Кейт положи усилия да разкаже историята си, без да се вълнува. Явно не я разказваше често. Гласът й беше тих и монотонен, докато описваше грубостта и насилническата природа на баща си.

Тя загаси поредната цигара, блъсна настрана препълнения пепелник и заяви:

— Един ден ще ги зарежа.

— Преди да са съсипали здравето ти.

Кейт се намръщи.

— Не говоря за цигарите, а че ще напусна полицията.

— Защо?

— Тази професия вече не ме вълнува. Станах ченге, защото ченге ме спаси от баща ми. Тогава това ми се стори много благородно. „Не удряй нея, а мен.“ Такъв беше подходът му. За мен той беше герой. Мислех, че светът се нуждае от повече хора като него. Хора, които да се жертват за другите. Чисто безумие, нали?

— Защо да е безумие? Кое му е безумното?

— Да искаш да поемаш ударите вместо другите. Не мислиш ли, че е малко неадекватно?

— Като Христос — отбелязах аз.

— Аз съм еврейка.

— И той е бил евреин.

Кейт извади още една цигара.

— Искаш ли да чуеш още истории?

— Знаеш ли приказки за лека нощ?

Тя запали цигарата, пусна кибритената клечка на пода и издуха дима в лицето ми.

— Само ако искаш да сънуваш кошмари.

 

 

Когато се запознали, Чарли Ръсел вече бил детектив, а Кейт — още униформен полицай.

— Бях патрулно ченге. Раздавах глоби за неправилно паркиране и превишена скорост и казвах на студентите от „Джон Хопкинс“ да намалят звука на стереоуредбите си. Наред с всички тези вълнуващи задачи се оправях и с лошите типове. Предимно побойници и крадци на дребно. От време на време убийство. Заповядвах на мъже, два пъти по-едри от мен, да сложат ръце на капака на колата и да се разкрачат, за да ги претърся. — Тя ме погледна. — Няма ли да подхвърлиш нещо остроумно?

Свих рамене. Не ми беше трудно да го направя. Кейт продължи и ми разказа как е извършвала арести, как е давала показания в съда и е помогнала на един-двама прокурори да пъхнат отрепките в затвора.

Тя осъществила мечтата си. Нахлувала в къщите и апартаментите в Балтимор и се явявала герой за жени и деца, чиито съпрузи и бащи ги биели.

— Отначало се чувствах страхотно. Благородна, справедлива и силна.

Но докато обажданията за семейно насилие продължавали, Кейт осъзнала, че зад всяка нейна намеса стои грубиянин, който пребива близките си. Тя знаела, че върши добри дела, но песимизмът й нараствал.

— Вече не исках да съм леката кавалерия. Да спасявам хората беше хубаво, но обикновено отивах твърде късно. Виждах израженията на онези жени и деца и те неизменно бяха едни и същи. Благодарни. Но на лицата им винаги бе изписан въпросът: „Къде бяхте досега, по дяволите?“. Или: „Благодаря, но злото вече е сторено“. И аз разбирах това. Слагах белезници на кучите синове, но ми се искаше да го бях направила по-рано, преди да са възникнали неприятностите. — Кейт изпи лимонадата си и ядосано плъзна чашата по масата. — Нямаме право да арестуваме мъже, които тормозят или унижават съпругите или приятелките си. Това е проблемът. И аз исках да го реша, преди да има пострадали. Искаше ми се да забелязвам насилниците на улицата, преди да са се запознали с бъдещите си съпруги или приятелки. Да мога да опра пистолета в лицето им и да им кажа дори да не си помислят да ги бият. Знам, че е абсурдно. Но ми писна да пристигам, след като злото е сторено. Това не беше достатъчно за мен. После срещнах Чарли. Той беше детектив. Бе започнал като патрулиращ полицай и се бе издигнал. Слушах с какво се занимава и ми звучеше много по-хубаво от онова, което правех аз. Детективите разпознават проблема и го проследяват до източника. Не арестуват хлапета, които пушат марихуана, а залавят пратки на пристанището и слагат белезници на босовете. Вършат неща, за които се дават награди. Ето защо реших да стана детектив. Тази работа ми се струваше много по-удовлетворяваща, защото детективът се опитва да изтръгне корена на злото, а не да налага с палката злосторниците един по един. Работех извънредно. Навирах си носа в разследванията на детективите. Ходех на засади и предлагах да бъда включена в подкрепленията. Или казано на полицейски жаргон, целувах задници. Така се прави кариера.

Кейт знаела, че трябва да прави това години наред, но нямала нищо против. Двамата с Чарли се сближили.

— Оженихме се през лятото. Не отидохме на сватбено пътешествие, защото току-що бяха възложили случай на Чарли. Сметище за индустриални отпадъци. Той го наричаше блато за пари и смяташе, че разследването ще продължи няколко месеца. Но въпреки това планирахме медения си месец. Решихме да отидем в Мексико. Там е евтино и искахме да бъдем на плажа. Взехме си брошури и ги разглеждахме няколко пъти в седмицата. Месец след сватбата Чарли трябваше да започне да действа под прикритие. Не ми каза подробности за случая и каква точно е задачата му. Това е разумен професионален избор, когато в къщата има две ченгета. Отделът насърчава такава политика между женените. Знаех само, че Чарли ще се представя за работник. Отначало работата го съсипваше. Връщаше се вкъщи капнал от умора. Уверяваше ме, че не се занимава с нищо опасно. Но аз не му вярвах. Той обаче твърдеше, че контролира положението.

Очите й се напълниха със сълзи, които дойдоха неочаквано. Кейт, изглежда, също се изненада, прехапа устни и отмести поглед встрани. Отворих уста да кажа нещо, но тя вдигна ръка, за да ми направи знак да мълча.

— Една нощ ме извикаха за подкрепление в Спароус Пойнт. Ченгетата бяха устроили засада, но нещата не вървяха добре. Двама детективи бяха простреляни. Партньорът ми и аз отидохме там. Знаеш го. Крук.

— Златокосото момче? Били сте партньори?

— За кратко. Все едно, засадата се прецака. Единият детектив, Конъли, беше прострелян в крака. Когато Крук и аз отидохме там, Конъли току-що бе излязъл от склада. Състоянието му беше добро. Крук сложи турникет на крака му. Извадих пистолета и влязох. Намерих Лу, другият детектив. Той ми направи знак да се наведа. На стълбите на десетина метра над главата ми имаше човек, който криеше нещо зад гърба си. Лу не можеше да се прицели добре в него. Неочаквано на около шест метра от мен някой излезе от мрака.

— Имало е двама мъже?

— Да. И другият се прицелваше в мен. Ръката му се вдигна и аз разбрах, че ще ме улучи. После изведнъж го познах. Но преди да кажа нещо, се чу изстрел. И той падна. Обърнах се да видя откъде бе дошъл изстрелът. В същия миг Лу успя да се прицели и застреля онзи тип на стълбите.

— Чакай малко. Обърках се. Онзи, който е щял да те застреля… Кой го уби?

— Явно онзи на стълбите.

— Но в това няма логика. Нали са били заедно?

— Да, точно така. Но тогава не можех да разсъждавам ясно. Защото пищях.

— Пищяла си?

— Виках на мъжа на земята да помръдне. Това беше Чарли. Под прикритие. Съпругът ми. Исках да помръдне, за да ми покаже, че не е мъртъв.

Очите на Кейт станаха безжизнени.