Лине Кобербьол
Сърцето на саламандъра (7)

6
Нимбус

Дззззин. Дууууууууум. Тряс!

Ама че време беше на Нимбус. Страшна работа. Гръмотевици трещяха и бумтяха наоколо в разкъсваното от светкавици плътно въгленочерно небе.

Светкавици…

— Значи това е имал предвид — въздъхнах аз.

— Какво? — измърмори Корнелия.

— Ъъ… нищо — усещах как бузите ми горят — Просто… той каза, че косата ми била с цвят на мълния.

Тарани вдигна вежди.

— Е, поне сме сигурни вече, че сме попаднали на точното място.

Светкавиците, описващи непрекъснати зигзаги в небето, бяха най-често червени — яркоалени, които просветляваха до бяло само в средата. Това придаваше на мястото празничен дух. Фойерверки. Ракети и златни дъждове. Сякаш оставаше само да запалим факли и да запеем. Да пукаме пуканки или да ядем хотдог. Или поне изглеждаше така, докато не ни прониза първият леден повей на вятъра. Той буквално повдигна Тарани. Видях го — за миг краката й се откъснаха от земята. И после започна градушката.

— Ооооо! — изпищя Ирма. — Ама те са твърди!

А бяха и големи. Не беше просто градушка, а сякаш по нас стреляха с ледени куршуми.

— Трябва да намерим подслон — извиках аз. — Вижте, там има светлина. Да вървим нататък.

Запрепъвахме се през бурята. С Тарани сплетохме ръце, за да не ни отвее вятърът. От лапавицата пътеката беше хлъзгава, а плътният мъх от двете й страни се превърна в ниски бодливи храсти, които не обичаха да ги докосваш. Знам го — залитнах към един и на ръката ми се появи смъдяща драскотина. А тази светлинка сякаш изобщо не се приближаваше.

Тряс. Дззззин.

От ослепителна мълния светът за миг побеля, после поаленя, накрая почерня. Препънах се и паднах на ръце и колене върху ръбестия груб чакъл. Не виждах. Нищо не виждах!

След това постепенно зрението ми започна да се връща. Само на няколко крачки пред нас весело пламтеше дънер. Мълния го бе прерязала точно по средата.

— Леле, колко беше близо — гласът на Ирма трепереше. — Не можем ли да направим нещо? Не е никак безопасно.

Усещах яда и тътена на енергията в небето. Усещах гневното напрежение като статично струпване и готовата да изригне мълния. Но да направим нещо? Не виждах как.

— Не мисля, че е възможно — отвърнах. — Не… не и каквито сме сега.

Без Сърцето, исках да кажа, но не се осмелявах да го произнеса на глас.

— Освен ако Хей Лин не може… — не бях сигурна какво. Да отвее бурята ли? Или да помоли ветровете да я пренесат някъде другаде?

Тя поклати глава.

— Вече пробвах. Но… нямам достатъчно сила без… — поколеба се, но мисля, че също не искаше да говори за Сърцето. — Просто нямам достатъчно сила — повтори.

Изглеждаше толкова мъничка, замръзнала и изгубена. Правата й черна коса беше съвсем прилепнала към главата й. Но невъзмутима както винаги, се поусмихна леко:

— Предполагам, че трябва да сторим като всеки друг — да намерим подслон — подсмръкна тя. — Поне всеки с малко здрав разум.

Отне ни горе-долу половин час да се доберем до светлината, която бях видяла. Гръмотевиците продължаваха да пробиват тъпанчетата на ушите ни, но поне градушката беше преминала в леден дъжд. Не бях обаче съвсем сигурна дали така е по-добре. От дъжда болеше по-малко, но пък ставахме все по-мокри. Най-сетне се приближихме достатъчно, за да видим, че светлината идваше от прозорците с кепенци на малка… струва ми се, фермерска къща, донякъде вкопана в хълма зад нея. Покривът й беше толкова плътно покрит с торф, че не можеше да се разбере къде свършва хълмът и къде започва самата къща. Минахме през бяла врата, прекосихме мокрия павиран двор и почукахме на вратата.

Тя се отвори рязко.

— Влизайте, влизайте — изръмжа боботещ бас. — И бързо, да не излезе цялата топлина… — той замлъкна изведнъж. — Боже мили, що за странна компания!

Е, ние поне нямахме рога. Беше ми на върха на езика, но не го казах. Нямаше да е учтиво. Но пък рогата му бяха доста красиви. Извити като на овен и старателно полирани и лакирани. Като се изключеше и фактът, че беше… ами с прекалено много вълна, той изглеждаше почти като човек. Като набит, силен и не много висок мъж на средна възраст.

— Извинете ни — започнах. — Но не сме оттук и се надявахме да ни подслоните от бурята…

— Буря ли? — изглеждаше озадачен. — Буря ли се задава?

Разбута ни, за да погледне небето. После въздъхна облекчено:

— А, не, това е само слаба градушка. Ще свърши след няколко часа. Хайде, влизайте, влизайте, не стойте там, че ще се намокрите.

Слаба градушка ли? Сигурна бях, че от парчетата град са ни останали синини. Но нямах намерение да оспорвам поканата му. Последвахме го през коридор като тунел и се озовахме в голяма, подобна на пещера кухня.

— Госпожо Къдълфлийс! — извика той. — Госпожо Къдълфлийс, имаме гости!

Едра… очевидно жена, макар и не точно човек, се извърна от весело бумтящото огнище и тенджерата, която бъркаше, за да изгледа изненадано гостите, доведени у дома от нейния… съпруг ли й беше той?

— Боже мили! — тя възкликна точно като него. — А и толкова мокри! Господин Къдълфлийс, не стой така. Халати! Хавлии! Сапун и топла вода. Бедните агънца са съвсем подгизнали.

— Ъъ… не искаме да ви създаваме проблеми… — започнах колебливо, но тя отхвърли възраженията ми.

— Глупости. Сега свалете тези мокри неща… Що за странни дрехи?! И донесете голямата вана от миялното — посочи тя с капещия черпак.

Ирма и Тарани се подчиниха — изглеждаха толкова зашеметени, колкото и аз. Стараейки се да не се втренчвам прекалено много в грижовната ни домакиня, се огледах наоколо. От тъмните греди на тавана висяха мрежи, пълни с корени, лук и сушени плодове. На всички стени имаше полици с чаши, купи и красиво изрисувани чинии, както и емайлирани кутии с всякакви форми и размери. Със същия успех можехме и да се намираме в някоя много старомодна селска кухня у дома. Освен дето жената, бъркаща яденето, случайно имаше бяла къдрава козина почти по цялото си тяло — или поне по частите, останали непокрити от синята рокля и бялата престилка. Обаче нямаше рога. Може би само мъжете на Нимбус имаха.

Господин Къдълфлийс — толкова черен, колкото жена му бе бяла — се върна, понесъл огромна купчина пухкави халати и хавлии. Ваната, довлечена от Тарани и Ирма, бе напълнена с гореща вода от огромен меден чайник. Тя беше толкова голяма, че можеше да побере две от нас едновременно. Колкото и да обичам да се къпя, все пак малко ме беше срам просто така да сваля подгизналата фланелка и панталоните. Госпожа Къдълфлийс забеляза колебанието ми (или поне така ми се стори) и нареди на господин Къдълфлийс да направи нещо като параван от одеяло, метла и два стола, „за да оставим девойчетата малко на спокойствие“. Не след дълго всички ние се бяхме стоплили, бяхме чисти и увити в невероятно меки дълги вълнени роби.

— А сега — обади се господин Къдълфлийс, — може би ще ни кажете защо сте тук.

— След топлата храна — добави госпожа Къдълфлийс твърдо и сипа бяла кремообразна зеленчукова яхния в седем глинени купи.

— Познавате ли един саламандър на име Дани Нова? — попитах аз с надеждата, че Дани не е излъгал поне за истинското си име.

— Нова ли? — господин Къдълфлийс потърка черната си брада. — Има няколко Нова по пътя за Глумсбъри, нали, госпожо Къдълфлийс?

— Мисля, че да — отговори тя, докато пълнеше чашата си със студен сайдер. — Но не съм чувала за никакъв Дани. Това не е име на саламандър.

— О, навремето имаше и един Нова в Брамбълтън — добави господин Къдълфлийс. — Не знам обаче дали е още там. И един в Горен Смитуел.

Сърцето ми падна в петите.

— Значи Нова е често срещано име, така ли?

— Е, може би не чак толкова като Лукс или Стела, но все пак достатъчно често срещано.

— Този, когото търсим, е горе-долу ей толкова висок, има… — тогава осъзнах, че да описвам някого, който си променя формата, е доста безсмислено. Саламандрите могат да приемат почти всяка форма, която си поискат, беше казал Оракулът. Изобщо нямаше нужда да споменавам къдрава кестенява коса и електриковосини очи. Боже Господи, помислих си. Никога няма да го намерим. Подсмръкнах, опитвайки се да скрия няколко сълзи на отчаяние.

Мека, покрита с бяла козина длан ме погали по ръката.

— Стига, миличка, успокой се — каза госпожа Къдълфлийс. — Всичко ще се нареди. Ще видиш. А какво искате от този ваш Нова?

Ръката, която ме галеше, имаше само четири пръста и очевидно трябваше да изглежда точно така. Затова цялото преживяване си беше доста нереално. Но нежността й беше съвсем истинска.

— Той… аз изгубих… той открадна… — не можех да продължа.

— Нещо твое? — в тъмните й очи имаше симпатия. — Знаете ли, повечето саламандри са доста добри. Дори и ако са малко… авантюристи. Но не бихме могли да оцелеем без тях. Това го помнете! Но като видят нещо, което искат… Е, не са точно като нас. Надявам се да намерите това, което търсите, агънца.

* * *

Господин Къдълфлийс се оказа прав — градушката продължи само няколко часа. Истинските бури, каза той, могат да се проточат с дни и са много по-свирепи. Надявах се да не останем на Нимбус чак толкова дълго, за да преживеем нещо подобно.

Утрото дойде светло и влажно. Между плочите на двора бяха останали няколко парчета град — като мътни сиви перли, хвърлени в калта.

— Благодарим за всичко, госпожо Къдълфлийс — Ирма леко прегърна нашата домакиня. — Спасихте живота ни!

— О, да, може и така да е — каза госпожа Къдълфлийс. — Но се грижете за себе си. Не се мотайте навън, без да сте облечени както трябва!

Подходящото облекло очевидно беше сред основните й приоритети и, като се има предвид какво е времето на Нимбус, ясно защо. Тя беше много щедра и грижовна, затова сега всички ние бяхме топло облечени с пелерини, набързо направени от одеяла.

— И сега накъде? — попита господин Къдълфлийс, който бе настоял да върви с нас поне до следващия град. — Към Брамбълтън или към Глумсбъри?

— Натам — настоях аз, сочейки право на изток.

— Тогава към Глумсбъри.

След като мина през портата, той зави надясно. Известно време вървяхме в мълчание.

— Защо натам? — най-после попита Тарани.

— Не знам — отвърнах аз. — Просто реших… че така е правилно.

— Прозвуча много убедена.

— Така ли?

Осъзнах, че наистина съм била сигурна. Изобщо не се поколебах. Изохках и спрях.

Корнелия почти се блъсна в мен.

— Какво ти става? — удиви се тя.

— Току-що… току-що разбрах. Аз знам.

— Знаеш ли? Какво знаеш?

Сложих ръка на сърцето си.

— Чувствам го. Мога да почувствам Сърцето.

Точно както слънчогледът знае къде е слънцето. Както пощенският гълъб. Знаех. Разсмях се като луда — смеех се за първи път, откакто… ами да, след влакчето на ужасите.

— Той няма да може да се измъкне. Знам къде е. Може да бяга, но не може да се скрие…

Почувствах се все едно завивам с блъскаща се количка — точно там, на калната пътека.

— Сигурна ли си? — попита Корнелия.

Кимнах.

— Супер! — усмихна се и Ирма. — Тогава единственото, което може да ни притеснява, е как да му вземем Сърцето.

Изтрещя мълния и небето внезапно притъмня.

— Момичета — обади се господин Къдълфлийс, — да побързаме. Задава се нова градушка и трябва да стигнем до следващия подслон.

Погледнах Ирма:

— Права си. Как да вземем Сърцето, а също и как да не ни порази мълния, преди да се доберем до него.

* * *

Валеше толкова силно, сякаш се образуваше плътно покривало пред входа на пещерата… Всъщност подслонът приличаше по-скоро на изкопана в хълма кухина. Господин Къдълфлийс ни каза, че тук има такива по всички по-оживени пътища.

— Какво имаше предвид госпожа Къдълфлийс с това, че… че няма да оцелеете без саламандрите? — зададох въпроса си след кратко колебание.

Господин Къдълфлийс изтри дъждовната вода от рунтавата си глава. Рогата му проблясваха влажни в полумрака.

— Вие откъде сте, момичета? — внимателно попита той на свой ред. — Там, където живеете, няма ли саламандри?

Поклатих глава.

— Дани е първият, когото съм виждала някога.

— А кой тогава ви пази от светкавиците?

— Ами ние имаме… нещо като устройство, което се слага на къщата.

Как точно да обясниш какво е гръмоотвод?

— Аха — рече той. — Защитен чадър. Е, предполагам, вършат доста добра работа. Но тук ние се доверяваме на добрия саламандър.

Ясно, помислих си. Естествено. Саламандрите се хранят с електричество. Значи ядат светкавиците. Хранят се с тях. И ако можеше да се съди по последните дванайсет часа, светкавици на Нимбус дал господ.

Господин Къдълфлийс вдигна глава.

— Отслабва. По-добре да тръгваме, ако искаме да понапреднем преди следващия дъжд.

Отслабва ли? Погледнах към все така продължаващия порой и после към приятелките си Пазителки. И той викаше на това „отслабва“?

— Ирма… — обърнах се тихо към нея. — Можеш ли да направиш нещо? Например… да ни запазиш сухи?

— Ще опитам — мрачно отвърна тя. — Но не е лесно. Сега нищо не е лесно.

Искаше да каже: „Сега, когато нямаме Сърцето“. И отново се почувствах виновна.

— Тогава по-добре недей — реших аз. — Може би е по-разумно да запазим всичките си сили за… когато наистина ще са нужни.

И така, измъкнахме се под дъжда, защитени единствено от одеялата мантии на госпожа Къдълфлийс. Те бяха от хубава плътна вълна и без тях със сигурност щяхме да сме значително по-зле. Но аз продължавах да попоглеждам непромокаемото руно на господин Къдълфлийс със завист.