Лине Кобербьол
Сърцето на саламандъра (3)

2
Брейкът

Бум-бум. Бум-бум-бум. Пулсиращи баси отекваха оглушително над паркинга. Тълпа ученици, вече приключили с часовете, гледаха как някой танцува.

— Кого ли гледат? — Тарани протегна врат да види по-добре.

— Не знам — отговорих. — Я по-добре да тръгваме. Мама каза, че днес ще се прибере рано.

Тълпата изрева възторжено и изръкопляска.

— Страхотно! — извика някой.

— Хайде да погледнем, а? — предложи Тарани. Събираше се все повече народ и аплодисментите бяха станали силни и ритмични. — Хайде де, Уил, само за минутка.

Свих рамене.

— Хубаво — самата мен започваше да ме гризе любопитство.

Три момчета танцуваха брейк. Две от тях бяха от „Шефилд“. Не знаех имената им, но ги бях виждала в училище. Танцуваха добре и можеха да правят някои наистина страхотни неща, но не те бяха привлекли вниманието на тълпата. Всички гледаха само третото момче. То се въртеше, плъзгаше, правеше салта, разгъваше цялото си тяло в пълен шпагат, после пак скачаше на крака със следващия такт на музиката — плавно или рязко, точно в ритъма на баса и отекващата перкусия. Цялото му тяло сякаш пулсираше. Страхотна гледка. И беше Дани. Дани, новият ми съсед.

— Мале! — пое си дъх Тарани. — Много е добър.

Кимнах мълчаливо, загледана как Дани придава съвсем ново значение на понятието „електро буги“.

Парчето свърши. Двете момчета от „Шефилд“ пуфтяха и се потяха. По фланелките им имаше влажни петна, лицата им лъщяха. А Дани сякаш дори не се беше задъхал.

Тогава той ме видя. На лицето му се появи доволна усмивка.

— Уил! Надявах се да те срещна.

Всички се извърнаха да погледнат на кого говори. Изведнъж цялата тълпа се втренчи в мен. Прехапах устни и нервно заувивах коса около пръстите си.

— Ъъ… здрасти, Дани.

Тарани ме изгледа косо.

— Ти го познаваш? — прошепна тя.

— Новият съсед — прошепнах с ъгълчето на устата си.

— Искаш ли… да отидем някъде? — попита Дани. — В парка? В търговския център? Да ме разведеш насам-натам.

— Добре — отговорих веднага.

После си спомних, че Тарани бе обещала този следобед да ми помогне по математика.

— Ами… ъъ… Тарани… нали няма да се разсърдиш? — погледнах я умолително.

Тя въздъхна.

— Добре де, ще мина по-късно. Към седем става ли?

— Ти си върхът! — леко стиснах ръката й с благодарност.

После, разбира се, замръзнах като идиот — не знаех какво да правя по-нататък.

— Ъъ… къде искаш да отидем? — попитах го най-сетне.

Дани се загледа в уредбата, която едното момче от „Шефилд“ бе понесло на рамо.

— Сигурно знаеш къде може да се намери такова нещо — отвърна той. — Наистина ми харесва.

Изненадах се, че все още си няма уредба. Момчетата, които танцуват като него, обикновено тренират постоянно и навсякъде — в търговските центрове, по паркингите или на всеки ъгъл, подходящ за целта, поне докато някой собственик на магазин не дойде да ги изгони.

— Разбира се, че знам — казах. — Можем да отидем до „Ханидю“. Там има няколко много свестни магазина.

Докато се отдалечавахме, дочух някои от учениците да си приказват зад нас.

— Ама кое е това момче?

— Не знам — рече един от брейктанцьорите. — Той дойде, погледа ни малко и после затанцува с нас. Обаче какви движения знае само!

— Направо не е истина!

Обърнах се назад. Тълпата вече беше разбрала, че шоуто е свършило. Но едно момче продължаваше да си стои там, загледано след мен и Дани. Мат.

Между нас всъщност нямаше нищо. Мат се държа мило с мен в няколко ситуации и това беше всичко. Но пък той си е от тия хора, дето са мили с всички. Аз смятах, че е готин и не е като останалите. Но защо тогава се чувствах виновна?

Леко объркана му махнах с ръка. Той ми отвърна със същото. После се качи на колелото си и изчезна. Повлякох Дани към търговския център „Ханидю“, за да огледаме уредбите.

* * *

— Значи така — започна Тарани, когато по-късно същата вечер остави учебниците по математика на бюрото ми. — Как беше?

— Кое как беше?

— Срещата.

— Не беше среща, Тарани! Просто го разведох насам-натам.

— Ама да, естествено.

— Той е нов тук.

— Разбира се.

— Само се държах… добросъседски.

— Хммм.

— Тарани!

— Какво?

— Ще престанеш ли да ме гледаш по този начин?

Тя се ухили.

— Продължавай все така упорито да си играеш с косата и тя ще щръкне повече и от моята.

Пуснах кичура, който навивах около пръста си. Не го правя постоянно, а само когато съм объркана. Което напоследък си беше в деветдесет и пет процента от времето.

— Твоята коса не стърчи — забелязах аз.

— Затова е на плитки. Следващата страхотна идея. Но я не сменяй темата. Какво му харесваш? Искам да кажа, освен дето е страшен танцьор и много прилича на ДжоДжо.

Точно сега ДжоДжо и новият му сингъл „У мен е силата“ се мъдреха на корицата на всяко музикално списание, което искаше да мине за модерно.

— Вярно, че много прилича — промърморих. Едва сега осъзнах приликата. — Но той не е… искам да кажа, ние не… аз наистина не… а просто бях…

— Охо — обади се Тарани. — Май си хлътнала.

— Стига де! Престани да ме дразниш!

За миг Тарани стана прекалено сериозна.

— Уил, това направо не си ти.

— Че защо? Защото това момче ме харесва?

— Не бъди толкова докачлива. Знаеш точно какво исках да кажа. Просто си мисля, че с Мат ще се чувстваш по-добре.

— Ох. Проблемът е, че всъщност не съм с Мат, ако случайно не си забелязала. Дани обаче е съвсем наясно, че съществувам. Дори сякаш му харесвам. А и с него е забавно, Тарани. Това да не би да е престъпление?

— Не.

— Ами тогава какво? — отворих учебника по математика. — Сега можеш ли да ми обясниш тоя корен квадратен или какъвто е там, а? Ей това наистина ще ми е от полза.

— Хммм.

Но тя не започна да ми обяснява — поне не веднага. Вместо това продължи да ме гледа странно загрижено.

— Какво има? — попитах най-сетне.

Тя въздъхна.

— Нали няма да се ядосаш?

Беше мой ред да въздишам.

— Ти си най-добрата ми приятелка. Сестра Пазителка. Защо да ти се ядосвам? — малко се позамислих. — Искам да кажа, кога съм ти се ядосвала истински?

— Ами просто… не съм сигурна, че той е безопасен.

— Безопасен ли? О, моля те, Тарани. Че какво би могъл да направи? Да ме затвори в тъмница? Или да нахрани с мен чудовището, което е взел за домашен любимец?

— Не го казвай пак — сряза ме Тарани. — Дори и на шега. Знаеш, че с нас понякога наистина стават странни неща.

Това си беше вярно. Беше резултат от това да си магьосница и Пазителка на Кандракар. Понякога сякаш ние петте — аз, Тарани, Ирма, Корнелия и Хей Лин — носехме на гърбовете си светлоотражателни табелки с надпис: „Неприятностите, моля, на опашка. Ще бъдете обслужени веднага щом персоналът се освободи“. Но Дани не създаваше проблеми. Той изглеждаше прекалено… е, обикновен може би не беше точната дума, но поне нямаше дълги кучешки зъби, челюсти или повече глави и по нищо не приличаше на онези създания, с които си бяхме имали вземане-даване навремето.

— Той е просто момче — казах. — А и се предполага, че аз съм магьосница. Със сигурност ще успея да се справя с един тийнейджър брейктанцьор. Дори и с такъв, който много прилича на ДжоДжо.

Лампите замъждукаха, после пак светнаха ярко… и токът спря окончателно. Кански писък се чу от кабинета, където майка ми работеше на компютъра си.

— О, не! Не мога да повярвам. Не отново!

Малко след това тя тихо почука на вратата ми.

— Уил, моля те. Когато токът дойде, ще можеш ли да направиш оная твоя компютърна магия? Иначе два часа труд ми отиват на вятъра.

— Ще опитам.

Мама нямаше предвид истинска магия, а просто си мислеше, че съм наследила компютърните й умения и ги усъвършенствам.

Тя въздъхна:

— Знаеш как е — истинските жени не си правят резервни файлове. Те просто изпадат в нервна криза и плачат.

Тарани се изкиска. Мисля, че и мама се усмихна, но в мрака не можех да съм сигурна.

— Идвайте в кухнята — рече тя. — В термоса има малко чай, а аз ще запаля някоя свещ. Надявам се все пак електроснабдяването да се нормализира. Иначе в града няма да остане нормален компютърджия.

Беше ми приятно да поседя в тъмната кухня с мама и с Тарани и нямах нищо против да поотложим за известно време квадратните корени. Съзнавах обаче, че Джеймс и Фрида, компютърът Джордж и Били, старият ни телевизор, както и всички останали уреди, бяха уплашени, а когато мама беше наблизо, не можех да ги успокоя.

— Много е странно, нали? — обадих се, докато отпивах от чая. — Какво всъщност става? Деветдесет спирания на тока за една седмица, а? Някой трябва да направи нещо.

Хванах насочения към мен поглед на Тарани. Тя кимна бавно:

— Да, някой наистина трябва да провери какво става.