Лине Кобербьол
Сърцето на саламандъра (2)

1
Дани

Вечерта, в която се запознах с Дани Нова, обещаваше да бъде съвсем обикновена.

— Мамо? — извиках, хвърляйки сака си в коридора. — Прибрах се.

Никой не отговори. Апартаментът беше празен. Е, не че това е необичайно. Майка ми работи в една компютърна фирма — „Симултек“ — и е много ангажирана. Гордея се с нея — наистина е добра в работата си. И въпреки че е заета, двете се опитваме да прекарваме колкото е възможно повече време заедно. Обикновено тя дори разбира какво е да си на четиринайсет години. Мисля си, че съм извадила късмет с такава майка. И само понякога, като се прибера в празния апартамент, ми става криво.

Досега бях на плуване. Косата ми все още е влажна и понамирисва на хлор, а стомахът ми иска нещо по-различно от топлата кока-кола, която бях изпила на път за вкъщи. Светнах лампата в кухнята, измъкнах няколко филийки хляб и тръгнах към тостера.

Хладилникът прочисти гърло.

— Ъъ… госпожице Уил!

Не знам дали вашите хладилници ви говорят. Моят го прави постоянно. Особено откакто разбра, че съм част от УИЧ и Пазителка на Кандракар. Моята стихия е Енергията и имам специални отношения с всичко електрическо.

— Да, Джеймс?

Виках му Джеймс. Ако прекарате известно време в компанията му, ще разберете защо.

— На втория ми рафт има салата. Здравословна, хранителна, пълна с витамин C…

— Така ли? Ъъ… благодаря. Но всъщност ми се яде препечена филийка с конфитюр.

От горния му отвор се изтръгна въздишка.

— Разбира се, госпожице Уил. Сигурен съм, че е много вкусно. Но позволете ми да отбележа, че от основните хранителни съставки, само една е достатъчно добре застъпена в това, което ви се яде, и много изследвания сочат връзката между…

— Добре де, добре. Ще изям салатата.

— Мъдър избор, бих казал.

В гласа му се бе промъкнало известно самодоволство, но още не бях приключила с него.

— След като си изям препечените филийки.

Тостерът се изкиска под нос и започна да бръмчи нещо. Много приличаше на „Тя обича най-много меееен, обича най-много меееен“, но Фрида не е сред най-добре говорещите уреди у дома, затова не бях сигурна.

Джеймс отново въздъхна — този път определено измъчено.

— Много добре, госпожице Уил. Аз просто се опитвах да предложа начин за рационално хранене.

Ако смятате, че хората могат да звучат самодоволно, значи никога не сте срещали хладилник, убеден, че е иконом. Никой не може да го докара по-добре от Джеймс: „Ето ме тук, скапвам се ден след ден единствено в името на нейния интерес, а вижте тя какво прави с мен“. Докато той е наоколо, може би изобщо нямам нужда от майка.

Фрида подхвърли две препечени филийки нагоре с малко повече ентусиазъм от необходимото. Разбира се, изхвърлянето на филийки е точно това, което вършат тостерите, но да накараш хляба да направи двоен лупинг и после да го хванеш, докато пада надолу, си е чиста проба фукане.

— Тя обича най-много мееен, обича най-много мееен — напяваше Фрида и този път нямаше начин да бъде разбрана погрешно.

Джеймс се разтресе в отговор, но не се осмели да проговори. Сложих филийките в чиния и започнах да ровя из него за масло.

— Наситени животински мазнини? Трябва да са на третия рафт отгоре надолу, госпожице Уил — в гласа му се чувстваше ледено неодобрение.

— Стига си се цупил — опитах се да го успокоя и започнах да мажа с масло едната филийка. — Казах, че ще изям салатата, нали?

— Това едва ли е… — започна той, но гласът му секна изведнъж. Токът беше спрял.

Някъде в сградата завиха две охранителни аларми. Обаче в апартамента ни се беше възцарила страшна тишина.

— Джеймс? — поколебах се аз. — Джеймс, добре ли си?

Мина доста време преди да отговори. После светлините му замъждукаха и пак взе да нарежда с тих възмутен глас:

— Това е за трети път тази седмица. Как може да се работи при тези условия? Не обвинявайте мен, ако млякото прокисне.

Въздъхнах с такова облекчение, че чак посегнах да го погаля по вратата със свободната си ръка, докато държах полунамазаната филийка в другата.

— Извинявай, Джеймс. Разбирам, че сигурно не ти е много добре. От компаниите за електро– и водоснабдяване съобщиха, че работят по въпроса. Само че още не са сигурни каква е причината.

Бях го чула по новините. Тази седмица имаше няколко големи срива в електрическата мрежа, единият се случи в най-натовареното време сутринта. Нито един светофар не работеше и центърът на Хедърфилд бе задръстен от ядосани шофьори за близо час. Никой не беше очарован.

— Вие, консумиращите въглехидрати организми, изобщо не си давате сметка какво е да зависиш от по-чисти форми на енергия. Вие просто ни включвате и очаквате от нас да работим при всяко положение. Включ-изключ, включ-изключ. По начина, по който се отнасяте с нас, човек би си помислил, че ние сме само машини.

— Знам, Джеймс — казах успокоително. — И съжалявам.

— Аз също имам свой живот, нали знаете! Трябва да ръководя домакинството!

— Разбира се. Виж, може би не бива да говориш толкова много, докато още няма ток. Така се изморяваш.

Единствената причина той да работи беше, защото съм наблизо. Аз и Сърцето на Кандракар. Предполагам, заедно можем да бъдем наречени един от най-мощните енергийни източници във Вселената.

— О, извинете, госпожице Уил — гласът на Джеймс потреперваше от наранени чувства. — Само ми кажете, ако ви досаждам. Може би бихте предпочели да си поговорите с тостера? Или с онези две оглушителни изчадия на стълбището?

Имаше предвид все още виещите охранителни аларми. Те, естествено, работеха на батерии и бяха програмирани да реагират на всяка намеса в системата. Почти не разговарях с аларми — бяха прекалено невъздържани, параноични създания, убедени, че всеки иска да ги нападне. Но в момента Джеймс опасно заприличваше на тях.

— Е, Джеймс, нали знаеш, че никой не спира тока само за да те ядоса…

На вратата се почука. Спрях насред изречението и изпуснах препечената филийка.

— Опа — прошепнах. — Пред вратата има някого.

— Ако повече нямате нужда от услугите ми… — подхвана Джеймс обиден.

— Не ставай глупав, разбира се, че те искам. Не мислиш ли обаче, че на нашия посетител ще му се стори малко странен фактът, че си единственият работещ хладилник в центъра на Хедърфилд? Просто… — потърсих дума, която да не накърни още повече чувствата му, и намерих една. — Просто бъди дискретен. Правиш го много добре!

Джеймс се усмихна надменно. Не ме питайте как един хладилник се усмихва… той просто го умее. Извива процепа между двете си вратички.

Отидох да отворя вратата.

Не знам. Предполага се, че магическите Пазителки предчувстват бъдещи събития, нали? Инстинктът им подсказва кога да избягват дадено място или да не правят нещо. И ако аз имах такива инстинкти, те трябваше да пищят като ония истерични аларми: „Не отваряй вратата! Не отваряй вратата!“. Но не, нищо. Нито звук. Нито дори най-лекичко предупреждение. И така, отворих вратата. Дани Нова навлезе в живота ми.

* * *

Първоначално не изглеждаше чак толкова специален. Но тогава едва го виждах в сумрачния коридор. Малко по-висок от мен, може би малко по-голям. Или поне така си помислих в началото.

— Извинете, че нахлувам по този начин — учтиво започна той. — Но токът спря… а аз току-що се нанесох тук и нямам дори фенерче. Дали можете да ми заемете някоя и друга свещ?

Гласът му беше приятен. Някак много жив. И въпреки че не можех добре да видя лицето му, усетих усмивката — сякаш леко се надсмиваше над собствената си безпомощност.

— Заповядайте — чух се да казвам. — Мисля, че в някое от чекмеджетата се намират.

— Супер. Благодаря!

Последва ме в кухнята. Порових тук-там, докато намеря кибрит и няколко свещи. Запалих едната.

— О! — той прозвуча абсолютно изненадан. — Харесва ми косата ти.

Косата ми ли? Че какво ми беше на косата? Да не би изведнъж да се бях оказала с някаква нова авангардна прическа, каквато не би ми хрумнала? Нервно навих един кичур около пръста си.

— Защо? — избухнах в отчаяното си желание да разбера какво става.

— Има цвят на мълния — отвърна той.

Косата ми е червена. Не бяла, нито синкава или друга. Червена мълния? Дрън-дрън. И после ми просветна. Харесва косата ми. Той не звучеше саркастично. Не се подиграваше. Беше огледал добре тъпата ми червена коса и я бе харесал. Усетих по лицето си да плъзва топлина, както се надига мляко в тенджера. Несъмнено сега бузите ми пасваха на „цвета на мълния“. Безпомощно се бях изчервила. Слава богу, че светлината беше мъждива.

— Заповядай. Свещите… — протегнах ги глупаво, сякаш исках да го пробода с тях.

— Благодаря.

За миг ръката му се плъзна по моята. И усетих… нещо като слаб токов удар, който премина от главата до петите ми. Глупости, помислих си. Стига. Докосна ръката ми и толкова. Сигурни дори не е било нарочно. Но не можех да спра да го гледам. Опитвах се да го правя уж случайно, а не все едно се взирам в него, за да мога после да го опиша на полицията. Най-вероятно обаче съм изглеждала вцепенена.

Малко по-висок от мен. Кестенява коса, леко къдрава, ама съвсем леко. Хубави рамене — по-скоро квадратни и здрави. Мека кожа. И най-страхотните очи. Сини. Не, повече от сини — електрикови. И определено искрящи от енергия.

— А може ли да взема и няколко клечки кибрит? — попита той.

— Ъъ… о, да. Разбира се — извърнах се и протегнах ръка за кибрита.

Хрус. Силен сух звук. Бях настъпила изпуснатата филийка.

— Какво беше това? — обади се той.

— Аз… ъъ… тъкмо си припичах филийки — примигнах и още по-нервно заусуквах кичура около пръста си. — Искаш ли?

Той сведе очи към неразборията на пода. В погледа му се четеше колебание.

— Да… да ям ли? Не, благодаря. Аз… вече се нахраних.

Сведох поглед към натрошените парчета от полунамазаната филийка. Нямах предвид нея, исках да кажа. Мога да ти препека друга. Да ти направя вечеря. Бих могла…

О, я стига, казах си. Млъквай. Не се дръж като пълен идиот. Той каза само, че харесва косата ти.

— Значи току-що сте се нанесли? — успях да произнеса най-после, без да се изчервя прекалено.

— Миналата седмица. Апартамент 26 Б. Точно в дъното на коридора. Дани Нова — протегна ръка за поздрав.

След кратко колебание я стиснах. Този път никакъв ток. Само леко потръпване.

— Аз съм Уил. Уил Вандъм. От кое училище си?

Още не го бях виждала в „Шефилд“, но човек винаги се надява…

— Училище ли? О, не… това още не е ясно. Точно сега за известно време съм никъде. А ти къде учиш?

— В „Шефилд“.

Виждаш ли, рекох си. Ти казваш нещо. Той казва нещо. Нарича се разговор.

— Добро ли е?

Свих рамене.

— Става. Там имам добри приятели.

— Приятелите са важно нещо — усмихна ми се той.

В този момент токът дойде. Лампите светнаха отново и досадното пищене от телефонния секретар ни информира, че съобщението трябва да се презапише.

В ярко осветената кухня той продължаваше да изглежда много добре. Аз обаче имах ясното съзнание, че косата ми прилича на влажна купа сено.

Той протегна свещите.

— Мисля, че все пак няма да ми трябват.

— Вземи ги — отвърнах. — Вече повече от седмица токът постоянно спира. Никога не знаеш кога отново ще се случи.

— Тогава да не ги взимам всичките — той леко духна свещта, която все още държах, и тържествено раздели останалите на две равни части.

Домофонът избръмча. Гласът на майка ми проряза тишината:

— Уил? Там ли си, миличка? Трябва да пренеса няколко кутии. Ще ми помогнеш ли?

Ох, точно сега ли?

— Трябва да тръгвам — Дани размаха своите свещи. — Ще се видим.

Беше излязъл през вратата още преди да успея да кажа каквото и да било. После за секунда отново подаде глава.

— Имаш страхотна коса — и изчезна.

Нима? И при това на клечки, влажна и хлорирана? Що за вкус?

Бавно натиснах бутона на домофона.

— Здрасти, мамо. Сега слизам.

— Благодаря, миличка.

Но точно преди да тръгна, си спомних за лекия шок, когато той за първи път докосна ръката ми. Ток. Бях чувала да говорят за това, ала не предполагах, че изразът е толкова буквален.

— Госпожице Уил?

— Да, Джеймс?

Той направи доста странна пауза. Сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше как точно. А аз просто чаках.

— Не забравяйте да изядете салатата, госпожице — измърмори той най-сетне. Но имах странното чувство, че всъщност искаше да каже нещо съвсем друго.

Ето как се запознах с Дани Нова. Така да се каже, със съседа. Наистина, съвсем обикновена среща — в сравнение с онова, което щеше да последва.