Марк Бърнел
Инструмент за убийства (7)

6.

Трябваха им два часа, за да се доберат до хижата. Тя внимаваше да не стъпва на десния си крак, а Бойд я подкрепяше.

Отначало не усещаше нито дъжда, нито вятъра, но когато пред очите им се появи блестящата вода на езеро и очертанията на бунгалата на брега, от тялото й се изпариха и последните остатъци от сила.

Влязоха в хижата и зашляпаха куцукайки към кухнята, мокри до кости. Той придърпа един от дървените столове и го извъртя към печката, после се захвана да сваля мокрите дрехи от тялото й. Започна с фланелката, заменяйки я с дебела бархетна риза, продължи с кожения клин и маратонките. Накара я да обуе сухи джинси, след което натика премръзналите й крака в дебели вълнени чорапи. Накрая уви шията й с топъл шал, сложи чайника на зачервената плоча и изчезна във вътрешността да свали собствените си подгизнали дрехи.

Навън бурята продължаваше да вие с пълна сила.

Стефани постепенно се унасяше. Най-сетне стоплени, пръстите на ръцете и краката й започнаха да парят. Изпиха по две големи чаши силно подсладен чай с мляко, като Бойд я предупреди да гълта направо, без да сърба. Блъскането на вятъра по стъклата им носеше странно спокойствие, вероятно защото вече бяха на топло, облечени в сухи дрехи. Тя сякаш отново се бе превърнала в дете.

Бойд изчака тялото й да генерира собствена топлина и едва тогава се зае с лечението. Свали шала от шията й и лекичко придърпа стола към зачервената печка. Вдигна десния й крак в скута си и започна да го оглежда, като от време на време лекичко го натискаше и завърташе. Накрая го бинтова стегнато и започна да дезинфекцира по-сериозните драскотини по тялото й. Всичко това беше извършено в пълно мълчание. После той й даде хапче нурофен, отведе я до леглото и й каза да заспива.

 

 

Събуди се чак следобед. Облече се бавно, позволявайки на мускулите си да прогонят сковаността. Навлече същите джинси, дебело поло, алпийски вълнени чорапи и ботуши. Навън се беше прояснило. Въздухът беше студен и кристалночист, небето имаше цвят на сапфир. Откри Бойд под навеса с дизеловия генератор. Беше навил ръкавите на ризата си, ръцете му бяха изцапани с машинно масло чак до лактите. На лицето му имаше нещо, но тя не успя да разбере дали е оток или просто мръсотия.

Той остави гаечния ключ върху някакъв омазнен парцал и попита:

— Как е кракът ти?

— Добре — сви рамене Стефани.

— А останалите части на тялото ти?

— Виж какво…

— Не казвай нищо, Стефани — спря я той. — Вече няма значение.

— Има.

— Всичко е вече минало, нека забравим.

Тя помълча известно време, после вдигна глава:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Да ми отрежеш косата.

— Не съм особено добър като фризьор — направи гримаса Бойд.

— Не е и необходимо…

 

 

На следващата сутрин беше паднала слана и с това бе отбелязано началото на четиридневно застудяване. Стефани се събуди късно и бавно се надигна. Огледалото в дървена рамка над скрина беше толкова малко, че успя да отрази едва половината й лице. Трябваше да приклекне, за да види част от тъмната си коса. Подрязана късо и неравно, тя й придаваше безпомощен вид. Точно както се чувстваше… Но от това изобщо не й пукаше.

Излезе навън и установи, че земята под ботушите й е замръзнала. Небето над главата й имаше бледорозов цвят, прорязано от високи перести облачета. Бойд беше започнал сутрешния си крос без нея. Фигурата му се мярна на отсрещния баир — едва забележимо синьо-зелено петънце, което пълзеше нагоре по стръмния, потъмнял от влага ръждив склон.

Когато се върна, тя беше в кухнята. Не беше особено задъхан, но страните му бяха зачервени от студения въздух. По челото му се стичаха ситни капчици пот.

— Какво е това? — попита Бойд, свел очи към кухненската маса.

— На какво ти прилича?

— Не е нужно да приготвяш закуска.

— Знам.

— Искам да кажа, че не бива да въвеждаш промени.

— Знам.

 

 

Валерия Рошман беше името на учителката по руски, която Александър й изпрати през последната седмица на септември. Беше жена на средна възраст със снежнобяла кожа и тъмнокестеняви очи, която носеше прошарената си коса на стегнат кок. Изглеждаше някъде към четиридесетте, но Бойд каза, че е значително по-възрастна. Фигурата й не беше кой знае какво, но въпреки това дрехите й бяха елегантни. Обикновено се държеше сдържано, но в очите й винаги играеха лукави пламъчета. Беше от жените, които се отличават с игрива двойственост на качествата, които първи се набиват на очи.

Първите уроци преминаха доста интензивно, тъй като Стефани нямаше възможност за домашни занимания.

— Не хранете особени очаквания — обяви след първото занимание Валерия, — но ако вложите повече време и енергия, може би ще се получи нещо.

Последната група курсанти за сезона си тръгна седмица след пристигането на Рошман. Стефани ги гледаше как се качват в двата микробуса, които щяха да ги откарат в Инвърнес. През следващите два дни Бойд и двамата му асистенти се занимаваха с почистване и зазимяване на бунгалата. Последната вечер прекараха заедно в бунгалото, определено за персонала. Стефани и Рошман останаха в хижата. След вечеря Стефани се настани до прозореца на дневната и отправи поглед навън. Прозорците на бунгалото светеха със слаба оранжева светлина. Нощта беше тиха и може би по тази причина слухът й долавяше изблиците на смях, които периодично долитаха оттам.

— За него е полезно да се позабавлява — подхвърли Рошман.

Стефани се обърна да я погледне.

— Добре ли го познавате?

— Знаем се от години — отвърна жената. — Познавах и Рейчъл.

— Как изглеждаше тя?

— Беше много хубава. И силна. Много по-силна от него.

Стефани усети как я жегва ревността.

— Как се запознахте с Бойд?

— Не мога да кажа.

— Но сте го познавали, преди да се установи тук, нали?

— Срещахме сме от време на време — кимна Рошман. — Но винаги случайно. В Загреб, в Джакарта, в Дамаск…

— Какво е правил той по тези места?

— Същото, каквото и аз — работеше…

— В град като Дамаск? — недоверчиво я погледна Стефани.

— В Дамаск го срещнах пътьом — поясни жената. — Прибираше се от Кувейт.

— Войната в Залива?

— След нахлуването на иракската армия в Кувейт, той беше изпратен там да събира разузнавателни сведения. През последните шест месеца преди операция Пустинна буря е живял в град Кувейт. Сам, непрекъснато в движение, в гадни дупки, пълни с плъхове. Предавал е по радиото информация за придвижването на иракските части. Останал е там до освобождението на града.

— След което вие „случайно“ се сблъскахте с него в Дамаск, така ли?

— Не се правете на толкова наивна, Стефани — усмихна се Рошман. — Знам коя сте, тъй че няма смисъл да се преструвате, че не знаете как стават тези неща.

— Никога не е споделял с мен подробности от живота си в този период — замислено промълви Стефани.

— Естествено. Такива неща той не споделя с никого. И именно затова не е споменавал за вас.

 

 

Седмица по-късно Стефани възобнови тренировките. След още две Рошман бе повикана в Лондон за няколко дни. Стефани и Бойд решиха да направят един четиридневен поход. Бойд подбра дрехите и ги разпредели в две малки раници. Там намери място и един компас, но той я караше да определя местонахождението им по слънцето, използвайки само ръчния си часовник. Тези процедури Стефани запомни добре: в северното полукълбо часовникът трябва да бъде в хоризонтално положение, като малката стрелка е насочена право към слънцето. Линията север-юг се получава, като се раздели на две ъгълът между тази стрелка и цифрата дванадесет. След това се определят и всички останали посоки.

Глезенът на Стефани беше напълно оздравял, а волята й — калена почти колкото неговата. Това им даде възможността да се придвижват бързо, независимо от трудността на терена. Стефани изпитваше истинско удоволствие от разстоянията, които преодоляваха за един ден. Сутрин ставаха още по тъмно, движението им беше предимно по високите плата, непосредствено под върховете. В късния следобед се оглеждаха за коритото на някой поток или сечище, избираха пътя до него и бързо се спускаха надолу. Тук природата беше сурова, храна почти липсваше. Те не носеха никакво оръжие, за да убият някой елен, нито пък разполагаха с примки за птици. Единственият начин да се сдобият с някаква храна беше риболовът. В раниците си имаха по една кутийка с рибарска корда, няколко кукички и оловни тежести. Стефани се оказа напълно неспособна като рибар и за четири дни успя да улови една-единствена пъстърва. Останалото осигуряваше Бойд.

Носеха си платнища, от които правеха заслони за през нощта. На избраното за нощувка място трупаха листа и шума, върху тях, на импровизирани рамки от пръти, разпъваха платнищата. В знак на особено благоразположение Бойд бе позволил спални чували — леки и изключително компактни. Избирайки естествено защитени места, те нямаха проблем с нощувките, дори когато валеше. В тези случаи платнищата им свършиха страхотна работа.

Всеки имаше пакет вещи от първа необходимост. Сред тях фигурираше и водонепроницаем кибрит, с чиято помощ вечер палеха малки огньове, старателно оградени с камъни. На тях печаха уловените и почистени пъстърви, набучени на тънки клечки. Към тази храна Бойд добавяше по една-две бисквити. В ясни нощи я учеше да различава съзвездията: Малката и Голямата мечка, Лира и Орион.

Последната сутрин тя се събуди преди него. Все още беше тъмно, но хоризонтът на изток вече светлееше. Скоро се разсъмна напълно и над боровете надникна аленият диск на слънцето. Някъде от отсрещния склон долетя дрезгавия рев на стар елен. По-късно го забелязаха как чеше рогата си в ствола на вековно дърво. Проследиха стадото, състоящо се от няколко плахи сърни. Внимаваха да бъдат от подветрената страна на животните и да се държат на почетно разстояние. Това даде резултат — след два часа вече бяха толкова близо до стадото, че в ноздрите ги удари острата миризма на урина. Пропълзяха през малка, покрита с торф полянка, миризмата на самеца стана още по-силна. После се покатериха на невисока скала и когато надникнаха от другата й страна, видяха стадото — на броени метри под себе си, кротко пасящо сочната трева. Продължиха нагоре и скоро стигнаха върха, покрит с гранитни отломъци.

Седнаха на най-високата скала, провесиха крака над двайсетметровата пропаст и извадиха последните остатъци от храна. Стефани го стрелна с поглед и изненадано трепна. Бойд дъвчеше ръжена бисквита, гледаше калните си ботуши и се усмихваше.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Питах се какво ли им е било на твоите родители — поклати глава той. — Сигурно не им е било лесно с дете като теб.

— И това ти се струва смешно, така ли?

— Не, това ми се струва страшно.

— Много ти благодаря.

— Кой от двамата имаше твоя инат?

— И двамата.

— Исусе!

— Сестра ми също беше такава. И един от братята ми.

— Сигурно къщата ви е била доста шумничка.

Стефани се разсмя. Наистина беше шумничка, при това нонстоп.

— Но аз бях най-лошата — призна тя.

— Наистина ли?

— Бях кошмарът на родителите си. Особено в пубертета. Бях прекалено умна и адски упорита. Изобщо не исках да приличам на тях.

— Че кой ли пубер го иска.

— Вярно — кимна тя. — Непрекъснато се опитвах да ги разочаровам и трябва да призная, че в повечето случаи успявах. Бях най-умната ученичка в класа, но оценките ми хич не ги биваше. Хванаха ме да пуша и да пия. Слушах гадна музика — „Клаш“, „Смит“ и тем подобни, мъкнех се с момчета, които те определено не харесваха. — Очите й бавно се сведоха към пропастта. — Нима на този свят има нещо по-егоцентрично и безсмислено от нафукан пубер?

— Няма — съгласи се Бойд.

— Но странното е, че сега, след като родителите ми вече ги няма, аз се улавям да им завиждам. Ако някога се омъжа, бих искала да имам брак като техния. С много скандали и много непослушни деца.

— А пък аз си помислих, че е страшно да си те представя като дете — поклати глава той.

— Не ме виждаш като съпруга, нали? — обърна се да го погледне Стефани. — Или пък като майка?

Той отвори уста да отговори, после промени намеренията си.

— Бях готов да кажа „не“, но истината е, че не знам.

— Бих искала да имам къща, която да прилича на онази, в която израснах. Бих искала отново да изживея детството, което имах.

— Стига, достатъчно — шеговито вдигна ръце той. — Виждам, че по душа си едно съвсем старомодно момиче.

Тя се изкиска — нещо, което отдавна не беше правила.

— Знам. През всичките тези години съм била отчаян бунтар, но сега излиза, че през цялото време съм умирала за малко конформизъм.

 

 

Срядата беше влажна. Предната вечер Виктория Рошман се беше прибрала от Лондон. Стефани се спусна по стълбите и я видя в кухнята, разговаряйки с Бойд. На масата имаше обемист пакет.

— Виж какво ни е донесла Валерия от Лондон — обърна се към нея Бойд.

— Какво?

— Джордж Салиби.

Човекът с диска.

— Някакви новини за убиеца на Маршал или за Коба?

— Още няма.

— Каква е историята около Салиби?

— Дискът се намира, или по-скоро се намира в най-скоро време, в един сейф в нюйоркския му мезонет. Това е предварителната информация, от която се нуждаем.

Отвориха пакета и пръснаха съдържанието му върху масата. Джордж Салиби, ливански банкер и милиардер, основател на „Фърст Интерконтинентал“, шейсет и четири годишен. Притежава луксозен апартамент на последния етаж на сграда на Сентръл Парк Уест, къща в Лондон на Уилтън Кресчънт, огромна вила над морето във Вилфранш-сюр-Мер, 100-метровата яхта „Зара“, кръстена на дъщеря му, с постоянно домуване в Международния яхтклуб в Антиб, плюс един „Гълфстрийм-V“, с който да лети от един имот до друг.

Съпругата на Салиби е аржентинка на име Силвия — дъщеря на армейски генерал, който през 1975-а емигрира в Швейцария с двадесетина милиона откраднати долара. Десет години по-млада от Салиби, Силвия продължава да е изключителна жена: с високи скули, огромни зелени очи и уста като на София Лорен. Била на двадесет и седем, когато се омъжила за Салиби. За никого не е трудно да отгатне защо солидният банкер е бил привлечен от нея. Красотата й се предава и на децата им — Феликс и Зара. Стефани се върна към една от снимките на Силвия, направена по време на сватбата. На нея най-добре си личеше елегантната изтънченост на тази жена. Тогава е била на годините, на които днес съм самата аз, помисли си Стефани. По нищо не личеше да се притеснява от тежката диамантена огърлица, окачена на издължената й шия. Липсваше каквато и да било недодяланост. Изглеждаше така, сякаш притежава всичко, което липсва на самата Стефани.

— Салиби е известен параноик — рече Бойд. — Разполага със страхотна охрана на всичките си имоти, независимо дали в момента се намира там, или някъде другаде. Предпочита ветерани от израелската армия, такъв е и личният му бодигард, който е до него двадесет и четири часа в денонощието, триста шейсет и пет дни в годината.

— Без никаква отпуска? — вдигна вежди Стефани.

— Не е вземал отпуск повече от три години.

Бойд й подаде снимката, щракната отблизо и обхващаща само главата и раменете: напрегнат поглед, маслинена кожа и шоколадови очи. Черна, късо подстригана коса, добре очертани раменни мускули под нея.

— Жена?

— Точно така — кимна Бойд. — Рут Щойфел, впечатляващ стаж в израелската армия, след което се прехвърля в Мосад. Според Маджента Хаус е възможно да се е засичала и с Шабек, поне веднъж… Откакто постъпва на работа при Салиби, не е ползвала нито един ден почивка.

— Питам се какво ли казва Силвия по този въпрос — проточи Стефани.

След като хапнаха, се заеха да изучават архитектурните планове на мезонета на Сентръл Парк. В специална папка имаше набор професионални снимки, направени от близко и далечно разстояние. Наблюденията бяха записани на три страници, техническите характеристики — на дванадесет. Първоначалният прочит на материалите им отне около час.

— Някакви впечатления?

— Само предварителни — отвърна Стефани, без да отделя очи от архитектурните планове. — Ако дискът се продава, май ще е най-добре да бъде закупен.

— Според мен цената му ще бъде над възможностите на Маджента Хаус и на Александър в частност — отвърна Бойд. — Ръководството на хора като теб струва страшно скъпо.

— Нямах представа, че съм такъв лукс.

— Не си лукс, а нещастна необходимост — отсече той.

Стефани отново насочи вниманието си върху плановете.

— Няма начин да проникна отдолу — заключи тя. — Следователно ще трябва да го сторя отгоре.

— Съгласен съм. Но как?

— По външната стена не става, тъй като ще ме забележат.

— Не можеш и отвътре, защото къщата бъка от охрана.

— Едва ли ще мога и да се спусна на покрива — промърмори Стефани и се наведе над плановете. — Но асансьорите…

— Не. И основният, и спомагателният асансьор спират автоматично един етаж под мезонета. Всяко отваряне на вратите им става под контрола на охранителите. Няма начин дори да се добереш до етажа, който ти трябва.

— Нямах предвид самите асансьори, а шахтите им.

 

 

Трябват ми четиридесет и пет минути, за да стигна дотам. Огромен къс от черен гранит, подгизнал от вода. Около него стърчат туфи пожълтяла трева, мъртви дървета. Над всичко това се издига тридесетметрова гранитна стена.

Поглеждам към Бойд.

— Не стената, а камъка — подсмива се той.

От огладените краища на гранитния къс капе ледена вода. Тук се събират поне дузина потоци — някои буйни и пенливи, други като тънки, едва забележими струйки. Във въздуха се носят звуците на течащата вода, чуваме само тях.

— Погледни я. Не ти ли напомня нещо?

— В момента не — свивам рамене аз.

— Сентръл Парк Уест. Корнизът около горната част на сградата.

Извиквам в съзнанието си онова, което бях видяла на снимките. Корнизът е по-скоро перваз — тежка и солидна готика.

— Корнизът над мезонета е горе-долу същият по размери като това парче скала. Ще трябва да се спуснеш по него.

— Но ще бъда завързана, нали?

— Да. Но трябва да слезеш, а не да скочиш.

— Добре.

— Преди да се спуснеш по този камък тук, бих искал да се изкатериш по него.

Поглеждам по посока на тъпия ъгъл. Справяла съм се с далеч по-сложни ситуации и Бойд го знае. На младини майка ми, която е швейцарка, е била доста известна алпинистка. Покорила е Еверест при втория опит, изкачвала е и повечето от най-високите върхове в Европа. С изключение на Ейгер, който й се опира цели два пъти. Аз съм наследила нейната любов към алпинизма и липсата на страх от скалите.

Приближавам се до лицето на скалата и го докосвам с ръце. Твърдо, мокро и леденостудено. Преди да започна очертавам нещо като мислена карта на маршрута в главата си, търся трапчинките за пръстите на краката, малките издатини за ръцете, които не мога да хвана с цяла длан, но са достатъчно здрави, за да издържат тялото ми. Стартирам едва след като очите ми са проследили целия маршрут до горния ръб.

Падам в момента, в който съм се издигнала на височина от три метра. Това става в момента, в който съм се залепила за скалата с широко разтворени ръце и крака и посягам вдясно от себе си към издаден навън скален къс, извивайки се назад под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Но в момента, в който започвам да прехвърлям тежестта на тялото си, скалният къс изведнъж се отчупва и остава в ръката ми. Време за реакция няма, тъй като вече падам. Приземявам се с тътен в гъстата трева.

— Добре ли си? — пита Бойд, докато аз се мъча да си поема дъх.

Опитвам се да отвърна нещо, но от устата ми не излиза нито звук. Той ми дава малко време за възстановяване.

— Помислих си го…

За да потвърди думите си, нагазва в плитката вода, вдига ръка и отчупва един остър къс от скалата, който стърчи над потока.

— Мръсник! — заеквам аз.

— Може да се случи и там.

Надигам се до седнало положение. Подгизнала съм.

— Какво искаш да кажеш?

— Мазилката на корниза. Положително е стара и напукана. Много е вероятно да ти остане в ръцете.

— Сигурно си много доволен от себе си.

— Много — кима той. — А сега, да опитаме откъм върха…

 

 

Стефани дръпна пердето. Утрото беше ветровито, повърхността на езерото леко се бърчеше. Върху тревата белееше слана. Забързано започна да се облича. Фланелката, която беше простряла да съхне през нощта, беше станала твърда като шперплат и миришеше на торф. Надигна се на пръсти и дръпна един пуловер от лавицата. Ботушите й съхнеха в малкия килер до вратата. Вече се бяха затоплили.

Бойд беше в кухнята и пиеше кафе, облегнат на умивалника. Носеше стар камуфлажен комбинезон, върху бялата си фланелка беше облякъл черен пуловер с остро деколте.

— Няма ли да правим крос?

— Валерия си тръгна. Не искаше да те буди и ме помоли да ти кажа сбогом.

— Кога си тръгна?

— Рано сутринта. Закарах я до Лейрг.

— Какво не е наред?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Подготовката ти приключи. Или поне тази част, за която отговарям аз.

Стефани понечи да каже нещо, да изрази протест.

Бойд изглежда усети състоянието й.

— Снощи, след като ти си легна, проведох един телефонен разговор. Утре сутринта си отиваш у дома.

— Това не е моят дом.

Бойд отля кафе в една емайлирана чаша и й я подаде.

— Ако искаш, можеш да направиш един крос, но според мен днес можем да го пропуснем. Вече си в достатъчно добра форма.

— Но само ако човек не ме гледа, нали? — сбърчи нос тя.

— Страхувам се, че е така — усмихна се той. — Но лично на мен ми липсват „кифлите“, с които се появи тук.

— Ще го преодолееш.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна той и допълни чашата си. — Трябва да отида до Дърнес. Искаш ли да дойдеш с мен?

 

 

Усети вкуса на морето още преди да го види. Движеха се бавно по пътища, които рядко виждаха други участници в движението, освен овцете. Влязоха в Дърнес по обяд, плъзнаха се покрай началното училище и спряха пред магазин „Мейс“ — малък супермаркет с пощенско гише, където можеше да се плати абонаментът за голф клуб „Дърнес“ — най-северното игрище за голф във Великобритания, известно с постоянните си ветрове. Срещу магазина имаше малка бензиностанция, която не беше нищо повече от дървена барачка, издигната на два метра зад архаичните помпи.

Купиха си хранителни продукти. В магазина имаше не повече от половин дузина посетители — всички до един познати на Бойд. Той поде оживен разговор с една двойка близо до рафтовете с хранителни стоки. Мъжът — слабо, но жилаво човече с медноруса коса, хвърли кос поглед по посока на Стефани, след което разказа някакъв къс, но пиперлия виц, който тя не успя да чуе. Магазинът се разтресе от смях. Дебела жена в груба черна роба попита Бойд как му е минал сезонът.

Той улови погледа на Стефани и отговори:

— По-предизвикателно от друг път, Мери. Но и по-плодотворно…

Разговорите и смеховете продължиха още известно време, Бойд бе в центъра на събитията. Притихнала и незабележима, Стефани изненадано го наблюдаваше. Най-сетне излязоха навън и той предложи да се поразходят. Тръгнаха към Балнакейл, който се намираше на километър и половина по-нататък и основната му забележителност беше Центъра по изкуствата — бивш лагер за немски военнопленници, построен в Балнакейл по време на Втората световна война и превърнат днес в низ от малки магазинчета и ателиета за художествени занаяти. Бойд паркира ланд ровъра срещу църквата, която служеше за граница на стария градски квартал. Стефани изрази желание да надникне вътре. Той сви рамене и каза, че ще я чака на пейката отпред, която гледаше към морето.

Малката каменна църквица нямаше покрив, стените й бяха покрити с бръшлян. Гробището в двора беше голямо и очевидно добре населено. Повечето надгробни камъни бяха стари, с полуизтрити от постоянните бури надписи. Имаше и такива, които бяха поставени в памет на хората, останали непогребани — изчезналите в морето, загиналите в колониалните войни за честта на Британската империя, емигриралите в Австралия, Индия и Южна Африка с надеждата за по-добър живот. Тук-там сред старите гробове тъмнееха пресните могили на наскоро погребани хора.

Между тях беше и гробът на Рейчъл.

Намираше се в далечния ъгъл, на няколко крачки от каменната ограда. Върху малкия и незабележителен надгробен камък във форма на правоъгълник бяха отбелязани основните факти на живота й. Починала на тридесет и пет. Причината не беше упомената, но Стефани я знаеше — рак на гърдата. Любимата съпруга на Иън. Долната част на камъка беше празна, а мястото — достатъчно за още едни данни.

Тя се обърна към входа на гробищата. Той стоеше прав и гледаше към морето.

Върна се при него и двамата тръгнаха по брега, по посока на Фарейд Хед — най-далечното късче земя, вдадено в морето. Приливът вече започваше, но все още му предстоеше да набере сила. Пясъкът беше твърд, а вятърът разнасяше фини частици от него над набръчканата водна повърхност. Стъпваха върху изсъхнали купчини водорасли, пропадаха в пълни с най-различни боклуци дупки: единична обувка, парче от автомобилен колан, омазани с луга найлонови торбички. Към дюните в далечния край на плажа водеха два бетонни коловоза, полузасипани с пясък. На места изчезваха напълно, но посоката беше ясна. Поеха по тях. На открито вятърът беше жесток, но между дюните почти не се чувстваше.

Прекосиха заградено с обелени клони място, в което някога са затваряли добитък.

— В Лондон имаше един мъж — промърмори Стефани. — Отдавна, още преди Малта. Казваше се Франк Уайт и аз бях влюбена в него. Мисля, че и той ме обичаше. Но нашата любов беше странна. Не можех да му кажа нищо наистина лично. Любовта ми се градеше върху лъжи, с изключение на края. В крайна сметка му разказах всичко. Той го прие. Още от началото усетил, че нещо около мен не е наред… — Главата й неволно се заклати под тежестта на спомените: — След Малта аз изчезнах, но от време на време му изпращах послания. Дадох му шанс да ме последва, да изчезне от света заедно с мен.

— Но той не го стори, така ли?

— Не.

— Имаш ли представа защо?

— Предполагам, че не ме е обичал толкова, колкото съм си мислела. Или толкова, колкото го обичах аз.

— Може би е щял да загуби прекалено много неща.

— Не беше така, повярвай ми.

— А направи ли опит да се свържеш с него сега, когато отново се появи в Лондон?

— Не. Оттогава изминаха четири години и той остана в друга част от живота ми. Част, в която… Всъщност самата идея за нея е сложна…

— Знам какво искаш да кажеш.

Стефани се съмняваше в това.

— Както и да е — изпусна въздуха от гърдите си тя. — В момента, в който разбрах, че нямам бъдеще с него, изпитах усещането, че изобщо нямам бъдеще. Не изчезнах, за да се спася от Маджента Хаус, а за да бъда с него. — Бойд се беше заковал на място и тя също спря. На лицето й се появи тъжна усмивка: — Тогава разбиха сърцето ми за пръв път. Бях на двадесет и три, но го понесох като петнадесетгодишна ученичка.

— И заради това се превърна в Петра?

— В нищо не съм се превръщала. Аз вече си бях Петра.

— Нещо не следвам мисълта ти…

— Не избрах да живея като Петра, защото сърцето ми беше разбито — поясни тя. — Но бях объркана и гневна. Самосъжалението е едно от нещата, които не понасям, но тогава състоянието ми беше такова, че май нямах избор… Бях тренирана до съвършенство, напрегната като опъната струна… Рано или късно щях да се пречупя…

— Твърде вероятно — кимна Бойд.

— В крайна сметка направих така, че не се промених. Не взех действително решение. На мястото на Александър дойдоха парите, макар че в крайна сметка нещата изобщо не опираха до пари. Всичко беше свързано със самата работа, с живуркането ден за ден. Отхвърлях оферти, приемах оферти, планирах ги и ги изпълнявах, а след това се измъквах. Във всичко проявявах внимание към детайла.

— Какво търсеше?

— Механичното съвършенство. Исках да бъде машина, робот. Да не изпитвам абсолютно нищо.

— Успя ли?

— Мисля, че да. Поне за известно време…

Пътят отвъд ограденото пространство за говеда беше черен, обрасъл с гъста трева. По-голямата част от него беше заета от разпръснато стадо овце, които лениво пощипваха тревица. В далечината, на ръба на вдадената в морето суша, се издигаше някаква постройка. Оказа се, че е нещо като наблюдателна кула, боядисана на черни и жълти квадрати. Излязъл от строя обект на Министерството на отбраната, поясни Бойд. Оборудван дори с бетонна площадка за хеликоптери. Днес се използва за спасителни операции в открито море, главно по въздуха.

С приближаването им към кулата наклонът ставаше все по-стръмен. От шубраците стартираха поне дузина уплашени зайци. Стефани пристъпи до ръба на скалата и внимателно надникна в седемдесетметровата, абсолютно отвесна пропаст под нея. Огромни вълни с бели гребени атакуваха с грохот черните скали отдолу, острите им ръбове чезнеха сред облаци съскаща пяна. Усети световъртеж и онова странно привличане на бездната, което е карало немалко хора да предприемат последния полет в живота си. Наведе се още малко напред и усети как Бойд замръзва зад гърба й.

— Защо се спря? — тихо попита той.

Тя му описа епизода от Билбао.

— Не знам защо стана така. Просто се случи. През първите няколко седмици след него си мислех, че е било нещо като нервна криза. Но като се обръщам назад сега, вече имам чувството, че е било някакъв нервен пробив. А нервната криза ме споходи преди Билбао и след Малта.

— Искаш да кажеш, че е продължила две години и половина? — вдигна вежди той.

— Да. Мисля, че цялата ми кариера като Петра беше една дълга и изтощителна нервна криза. С апогей Билбао, тоест — Аркан.

 

 

Бойд хвърли няколко кубчета пресован торф в умиращия огън, изправи се и посегна към чашата си на перваза над камината. Когато се обърна, Стефани се беше изправила до него. Тя взе чашата от ръката му и я върна на перваза.

— Ще разкажеш ли на Александър това, което споделих с теб днес?

— Няма, стига ти да желаеш така.

— Но той ще иска да знае.

— Ще иска да знае дали си възвърнала формата си.

— А възвърнала ли съм я?

— Днес си по-уязвима отпреди.

— Това не е отговор. Възвърнала ли съм си формата?

— Страхувам се, че да.

Тя го целуна и в устата й остана вкус на померол. За вечеря той измъкна отнякъде прашасала бутилка „Клос Рене“. Видя изненадата в очите й и побърза да поясни, че дълго време е пазил тази бутилка за специален случай.

— Искаш да кажеш, че специалният ти случай е дошъл, защото ще се отървеш от мен? — присви очи тя.

— Не. Нищо подобно.

— Тогава какво?

— Сама си го изпроси…

Този път тя беше тази, която се изчерви.

Бойд отлепи устните си от нейните, но съвсем за малко. Тишината се нарушаваше единствено от тихото пропукване на огъня в камината.

— Искам да се любим — прошепна Стефани.

— Не.

— Сега не е като преди…

— Знам.

Все още я държеше в прегръдките си.

— Заради Рейчъл ли? — погледна го право в очите тя.

— Да, донякъде…

Тялото й започна да се отлепя от неговото бавно, с нежелание.

— В такъв случай извинявай… Не искам между нас да се настанява неудобството.

— Няма нищо неудобно, Стефани. Просто не желая да изпадам в едно определено положение…

— Какво е то?

Той се обърна и отново взе чашата си.

— Обичах Рейчъл. Бяхме убедени, че пред нас са дълги и щастливи години. Но не стана така. — Стефани гледаше как и последните капчици кларе напускат чашата му. — Светът, в който ти предстои да се завърнеш… Е, и двамата знаем прекрасно какъв е резултатът… Аз вече съм изгубил близък човек — човек, когото съм обичал… Не желая да изпадам в положение, което може да доведе до повторение на всичко преживяно през тези години…