Марк Бърнел
Инструмент за убийства (26)

25.

Изпита чувството, че някой я беше изритал в сърцето. Тялото й се разтърси от експлозивна вълна, която блокира както мускулите, така и съзнанието й. Падна и те се нахвърлиха отгоре й. Мъже в черни палта се заеха да отблъснат зяпачите. Двамина от тях носеха оръжие и размахваха някакви значки. Ако имаше въздух в дробовете си, сигурно би извикала. Но тялото й се беше превърнало в пихтия, в жилите й сякаш не течеше кръв. Някой сграбчи ръцете й, друг я хвана за яката. Започнаха да я влачат. В представите си тя се видя как замахва с крак и им нанася серия от унищожителни удари, но на практика даже не чувстваше краката си, които безжизнено се влачеха зад нея.

Натикаха я в купето на някаква кола. Чувството за пълна парализа сякаш започна да изчезва. Озова се на пода между седалките, притисната от три чифта тежки ботуши. Мъжете над нея бяха едри и едва се събраха на задната седалка. Някой се пресегна и включи синята лампа на задното стъкло. Шофьорът на име Юри спореше с човека на предната седалка до него. Тя затвори очи. Колата се движеше бързо, гумите свиреха по завоите, клаксонът също влизаше в действие.

Явно бяха използвали някакво електрическо оръжие с парализиращ заряд, започна да съобразява Стефани. Не успя да види човека, който го беше използвал. Едно от лицата в тълпата, която заплашително настъпваше към нея.

Не мърдай. Нека мислят, че си по-зле, отколкото си в действителност.

Колата намали скоростта си, навлезе в широк завой, а след това напусна асфалта и се задруса по дупките на някакъв черен път. Стефани си позволи да погледне към малкото късче небе, очертаващо се през част от прозорчето. В един момент зърна заснежена ограда, портал с някаква табела над него. Не успя да прочете какво пишеше на нея. Малко по-късно разбра, че това не е и нужно, тъй като видя ръждясалите жълти кранове, които стърчаха над масленозелени кабини. Колата бавно се плъзгаше покрай дълга редица камиони.

Автопазарът в Строгино.

Колата спря във вътрешността на халето. Стефани направи опит да се стегне. Сама срещу петима, тя едва ли имаше големи шансове. Затвори очи заедно със заглъхването на мотора. Задните врати се отвориха, тежки гумени ботуши безцеремонно я настъпиха по различни места на тялото, преди да се измъкнат навън. Тя умишлено забави дишането си, разпускайки мускулите си докрай.

Двама я хванаха под мишниците, за да я измъкнат навън. Прониза я остра болка в лявото рамо — нюйоркското нараняване явно се беше пробудило. Разхлаби шийните си мускули, главата й увисна. Към двамата се присъедини трети, който я подхвана за палтото. Къде ли са останалите двама? Отвори очи и видя един преобърнат наопаки свят. Бяха няколко метра по-напред и оживено разговаряха. Тя си даваше сметка, че не бива да им позволява да я вкарат прекалено навътре в халето.

Хайде, време е, прошепна в ухото й Бойд.

Главата й рязко се вдигна нагоре, зъбите й се впиха в китката на онзи, който държеше палтото. Човекът изрева, спря на място и пусна палтото, принуждавайки другите двама да изгубят равновесие. Тя се вкопчи в ръцете, които държаха собствените й ръце, и направи рязко движение нагоре и встрани. Мъжете се олюляха и я пуснаха. Тялото й се просна на земята, едновременно с това десният й крак се стрелна встрани и улучи коляното на единия от нападателите.

Стани! От земята нищо не можеш да направиш!

В това, което последва, нямаше никакви паузи. Тя раздаваше юмруци, избягваше удари, отбиваше ритници и сама нанасяше такива. Беше по-бърза от тях. Двама успя да улучи в слабините, с крайчеца на окото си видя как единият рухва на колене. Третият елиминира, като му бръкна в очите с разперени пръсти и той отскочи назад с лице между дланите. В този момент се намесиха и другите двама.

Положително би могла да се справи и с петимата, ако можеше да се бие с тях един по един. Но заедно й бяха прекалено много. Единият измъкна нож. Усети като болезнено парване в гърба първото съприкосновение с острието. Друг й нанесе удар в левия бицепс и ръката й за момент увисна. Рязко завъртане й помогна да се изплъзне от хватката на трети, но в същия миг получи тежък ритник в долния край на таза — там, където се намираше опашката. Съпротивата й беше сломена. Отново се озова на земята, а мъжете се нахвърлиха отгоре й с ритници и ругатни. Устната й се цепна, същото се случи и с кожата над лявата й вежда. Единият от мъжете я сграбчи за гърлото в огромните си лапи и започна да стиска. Тя се задави, очите й се оцъклиха. Имаше чувството, че пръстите на мъжа всеки момент ще пробият кожата и ще смажат ларинкса й. Мъжът промени позицията си така, че затисна с колене ръцете й към асфалта. Якето му се разтвори, тя усети как нечии груби ръце разкъсват дрехите й, а остър нож изсъска през материята на блузката й. Друг чифт ръце се засуети с горната част на панталона й. Тя се огъна и яростно започна да се съпротивлява, но два тежки удара в корема сложиха край на усилията й. Усети как хвърчат копчета, груби пръсти се впиха в тънкия памук на бельото й. Единият й ботуш вече го нямаше.

Погледна лицето над себе си. Кафяви, полуизгнили остатъци от зъби, розов белег по рождение върху лявата буза, малки сиви очички, разширяваща се гаднярска усмивка. Въздухът беше отровен от гадния му дъх и отдавна некъпаното тяло. Вторият й ботуш също беше свален. Последва го панталонът, мръсни нокти я одраха от бедрата чак до глезените. Лапите на гадняра се впиха в бедрата й.

— Махни се от нея!

Заповедта беше властна, изказана с безпрекословен авторитет. Издаде я Юри, шофьорът на колата. Допълнителна тежест й придаваше 9-милиметровият автоматичен пистолет в дясната му ръка. „По-късно“, успокои колегите си той.

Двама от тях я вдигнаха на крака и я повлякоха по металните стълби към нещо, което наподобяваше канцелария на сменен майстор. Оставиха я по бельо под надзора на Юри и я тръшнаха на един стол, като завързаха ръцете й на гърба. Не забравиха и глезените, които прикрепиха с тиксо към краката на стола. Юри отвори и двата прозореца, през които нахлу леден вятър и сняг. Обясни, че нямал желание да й създава прекалени удобства. После се обърна към един от хората си и му заповяда да закара в болница онзи с издраните очи. Така похитителите й останаха трима — двамата, които я завързаха и които Юри изпрати обратно в цеха, плюс самият той — настанил се пред телевизора в съседния офис. Остъклената врата му позволяваше да вижда Стефани без дори да извръща глава. Тя го видя да си топли ръцете над някаква газова печка. Нейните собствени бързо губеха чувствителността си. Не можеше да определи дали това се дължи на студа, или на прекалено впитите в китките й белезници, които спираха кръвообращението.

Огледа се. Бюро със стара пишеща машина отгоре, два телефона. Чаша за кафе, пълна с моливи и химикалки. На стената имаше календар на „Спартак“ — Москва от 1998 година. Единият ъгъл беше зает от сив метален шкаф, в другия бяха струпани няколко кашона. Грубо излятият бетон на пода беше покрит с килим, по-тънък от вафлена кора.

Тя успя да игнорира раните и натъртванията, но студът безмилостно гризеше кожата и плътта й, алчно насочил се към костите. Затвори очи и се пренесе някъде на топло. Остров, плаж, горещо слънце в небето. Лъчите му я изгарят, под нея се полюшват нежни корали, във водата се стрелкат риби с най-различни цветове…

 

 

Измина много време, преди до слуха й да достигне боботенето на автомобилни двигатели. Колите влязоха в цеха, боботенето се усили, после спря. Навън се здрачаваше. Стефани трепереше с цялото си тяло, ръцете и краката й вече бяха придобили сивкавосин цвят. Затръшнаха се врати, разнесоха се гласове, последвани от тежки стъпки по металните стъпала. Юри излезе от затопления офис. Зад прозореца се мярнаха главите на новопристигналите — шест, седем, осем души…

Вратата рязко се отвори. Първият, който се появи в канцеларията, беше Ватукин. От устата ми излиташе пара, на главата му беше нахлупена плетена скиорска шапка. Вталеното яке го правеше смешно издут, сякаш напомпан. Ръцете му енергично запляскаха.

— Тук е по-студено, отколкото навън — изръмжа той. — По-студено е дори от Воркута! — Придружителите му угоднически захихикаха. — Трябва да внимаваш, Петра. С това облекло лесно можеш да пипнеш някой вирус!

Нов смях. Стефани го гледаше как се приближава. Юри остана зад него, малко вляво.

— Великата Петра Ройтер — промърмори той и й обърна гръб. — Ще видим…

Тялото му рязко се завъртя, юмрукът му попадна в дясната й скула, малко под окото. Главата й отскочи назад и се блъсна в облегалката на стола. Последваха нови майтапи за забавление на публиката, нови груби закачки. „В това студено време човек трябва да прави упражнения, за да раздвижи кръвта си“, обяви Ватукин. Със следващия си удар й счупи носа. Плисналата кръв намокри предната част на фланелката й.

— Е, готови ли сме?

Той преплете пръсти, кокалчетата му изпукаха. Едва след това започна да задава въпроси. Комаров… Какви са отношенията помежду им? Лични, едва-едва отвърна тя. Този отговор й донесе силен плесник през лицето. Какъв е Комаров — мишена, дубльор или съзаклятник? При всяко предположение тя поклащаше глава и получаваше съответното наказание. По някое време Ватукин смени тактиката.

— Да кажеш нещо за Рожков? Как го откри?

Стефани за миг си представи, че на нейното място е Валентина Руденко, стана й лошо. Излъга, получи си наказанието, после отново излъга. Ватукин внимаваше да не я удря прекалено силно. Тя усети това и си направи съответното заключение: трябват му отговори на въпросите, които задава. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че това е повече надежда, отколкото логическо заключение.

— Какво ти каза Рожков?

— Нищо.

— Видели са ви заедно.

— Нямаше време, твоите хора се появиха.

— Когато открием онази воняща гнида, която продава на щанда, ще изтръгнем всичко от нея. Съветвам те да спечелиш нашето благоразположение, като ни разкажеш за какво си приказвахте.

Стефани поклати глава.

— Май ти трябва стимулиране, а?

Тя не помръдна.

— Топките ми постепенно се превръщат в ледени блокчета — изръмжа Ватукин. — Някой да има цигари?

Юри му подаде тази, която току-що беше запалил. Ватукин приклекна пред Стефани и се опря на лявото й бедро, за да запази равновесие.

— Дори с ръкавица усещам колко си премръзнала — промърмори той и духна огънчето на цигарата, от което се разлетяха искри. — Случайно да си в настроение да говориш?

Стефани стисна зъби. Ватукин долепи горящия връх на цигарата към дясната й вежда. Нервите й избухнаха и тя направи върховни усилия, за да не изкрещи. Тялото й се сгърчи. Контактът продължи до безкрайност. Тя беше в състояние както да го чуе, така и да го помирише. После изведнъж свърши. Ватукин се изправи, дръпна небрежно от цигарата и я подаде през рамо, без да поглежда назад.

— Благодаря ти, Юри. Не бързай да я гасиш, може пак да ми потрябва…

Край на побоя. Заплахата от изгаряне беше по-ефикасна. Сред писъците в мозъка си Стефани си помисли колко изкусен е тоя тип. Действа професионално, изобщо не му мига окото. В рамките на един час тя получи четири изгаряния — три по лактите, едно върху бузата. В един момент запретна фланелката и доближи огънчето до лявото й зърно — така, че тя да почувства топлината. Остави я да си представи болката. Главата винаги е мястото, където се върши най-добрата работа. Поне в началото…

— Наистина трябва да говориш с мен, Петра. Няма смисъл да правиш опити да защищаваш нито себе си, нито някой друг… — Колкото по-мек ставаше тонът му, толкова по-голямо беше внушението. — Костя не се нуждае от защита — нито от теб, нито от друг. Как си мислиш, че е оцелял досега? Ако някой от вас се нуждае от закрилата на другия, това си ти…

Лъже!

— Знам някои неща за теб, Петра. Знам и за Коба…

Как?! Всъщност, няма значение. Важното е да запазя самообладание.

— Ти не знаеш кой е Коба, нали? Или си предпочела да не го търсиш прекалено усърдно… Май е точно така. Започваш ли да подозираш, или си го подозирала още от самото начало?

Пръстите му се впиха в лявото й рамо. Стиснаха — отначало леко, после все по-силно и по-силно. Впиваха се в премръзналата й плът, търсейки повредените нерви. Тя искаше да запази самообладание, но не успя. Отначало само изпъшка, после изскимтя, а накрая простена. Тялото й започна да се гърчи.

— Още не си се оправила — поклати глава Ватукин. — Навремето сигурно те е боляло много… но какво друго можеш да очакваш след скок в асансьорна шахта?

Такова беше предположението и на Комаров, когато се любиха за пръв път. А сега го прави и Ватукин. Какво означава това? Изобщо означава ли нещо? Беше прекалено объркана, за да разсъждава логично. Това положително беше и част от стратегията на мъжа срещу нея. Направи опит да прогони тези мисли от главата си, но веднъж възникнала, възможността остана загнездена в съзнанието й.

— Разбира се, ти си гонила диска — онзи, до който се беше докопал Салиби. Няма смисъл да отричаш, защото всички го гонеха. А Костя, разбира се, е знаел това…

Изненада, въпреки всичко. Вероятно й беше проличала, тъй като Ватукин язвително се усмихна.

— Не си го знаела, а? Но е истина. Той е човекът, който ликвидира Рогачов в Париж, заедно с онзи офицер от британската Ес Ай Ес. Забравих му името, но именно от неговия джоб Костя е взел този прословут диск. Направил го е така, че да изглежда случайно — блъснал се в него, докато излизали от бирарията на онази улица в предградието Сен Оноре. Рогачов изобщо не те е забелязал.

Стефани отказа да повярва на ушите си.

— Костя е имал основателни причини да го направи — продължи Ватукин. — Що се отнася до диска, той изобщо не е знаел откъде идва тя и каква е истинската му стойност. Но Салиби е знаел. Колкото до бедния Олег… Е, под негово ръководство „Централная“ и без това беше изпаднала в безпътица. Казаците ни отнемаха бизнеса в Екатеринбург и Новосибирск, чеченските кучета започнаха да ни пречат дори тук, в Москва. Представяш ли си? Както и да е… Него вече го няма, а копелдаците си получиха заслуженото. Бизнесът се върна в нормалните си релси. А ти добре знаеш какво означава това, нали?

Стефани усети как й се завива свят.

— Няма никакъв Коба и това ми напомня да приключвам — хилеше се насреща й Ватукин. — Познаваш Марсел Клаесен, нали? И той те познава. Идентифицира те на Нова година. Затова беше там — исках да бъда сигурен. И вече съм. Ти изпълни присъдата над Аркан, нали?

Нямаше никакъв смисъл да отрича и тя само сви рамене.

— Кой те нае?

Главата й леко се поклати.

— Кой те нае?!

— Не знам.

— Юри, запали ми още една цигара, ако обичаш…

— Не се срещам с клиентите си.

— Глупости!

— Това е истината. Така е по-добре и за тях, и за мен.

— А как получаваш поръчките?

— Чрез Стърн.

— Кой, по дяволите, е Стърн? Да не е някой гаден евреин?

— Той е информационен брокер. Работи в Интернет. Никой никога не го е виждал.

— И това са глупости!

— Истина е. Може да действа само благодарение на факта, че никой не го познава.

Търпението на Ватукин се изчерпа, мускулите на брадичката му потрепнаха като живи.

— Кажи ми кой те нае за убийството на Аркан!

Стефани напълни дробовете си с въздух и поклати глава:

— Вече ти казах, че не знам.

Ватукин приклекна и лицето му се изравни с нейното.

— Ще ти направя едно щедро предложение — изсъска той. — Ти ми казваш кой те е наел, а аз те гръмвам в главата. Ако не се съгласиш, ще те оставя за час-два в лапите на тези юнаци. После някой от тях пак ще те гръмне в главата.

Тя не отговори. Ватукин се изправи и бръкна в джоба на якето си. Но вместо пистолет, в ръката му се появи някакво апаратче с метални куки в единия край. Пръстът му натисна скрито копче и апаратчето забуча, между куките заиграха сини светкавици.

— Помниш ли какво ти се случи сутринта в Лужники? Ще ти дам още един шанс… Кой те нае за убийството на Аркан?

— Върви по дяволите!

Ватукин вдигна фланелката и опря металните проводници в гърдите й. Тя изпищя и припадна. Когато съзнанието й се върна, цялото й тяло трепереше, а от очите й течаха сълзи. От долната й устна се проточваше розова слюнка.

До слуха й достигна приглушеният глас на Ватукин:

— До единайсет да е мъртва. Използвай някой от трабантите, като последния път. Потопи я в Раменки, ясно?

— Ясно.

— Ние отиваме в „Белия квадрат“. Ела и ти там, след като свършиш. Ще те чакам в единайсет и половина. Това означава, че имаш на разположение два часа с нея, преди да тръгнеш за Раменки.

— Добре.

— О, Юри… и още нещо…

— Да?

— Момчетата ти могат да я шибат на воля, но искам да е жива, когато колата избухне в пламъци.

 

 

Останала сама в канцеларията, тя все още можеше да ги вижда през остъклената врата. Бяха на металната площадка и разговаряха. Непосредственото въздействие на електрошока бавно отминаваше. На негово място отново се появи студът. Прилоша й.

Колко ли са на брой тези типове? Най-малко седем, а може би осем или девет. Ватукин изчезна, като взе трима от тях със себе си. Тя стана свидетел на още лишени от звук разговори. После Юри проведе един телефонен разговор. Забоботиха автомобилни двигатели — един, после втори. Колите напуснаха цеха и боботенето бързо утихна. Изминаха няколко минути преди Юри отново да се появи в канцеларията. След него се намъкнаха и двама с гадни мутри.

— Хей, грозници, кой от вас ще ми я стопли? — обърна се към тях Юри.

Коремните й мускули се сгърчиха от ужас. Направи опит да отдели тялото от съзнанието си. Като проститутка прибягваше до този трик всеки ден, всеки час, понякога и по-често. По всяко време на денонощието. С течение на времето това й стана навик, прибягваше до него механично, инстинктите й помагаха да се изключва. По този начин гледаше на тялото си някак отстрани, равнодушна към това, което вършеха с него разни непознати. По този начин успяваше да се справи и с болката, отвращението, чувството за унижение. Алтернативата беше паника, последвана на определен етап от истерия. От собствен опит Стефани знаеше, че тази алтернатива е по-лоша.

Вцепенението тръгна от главата й, а после — като упойка — започна да обхваща и останалите части на тялото й. Постепенно то се превърна в обикновен къс жива материя и нищо повече.

Пред очите й се мярна някаква сянка, която се плъзна към вратата на канцеларията. Още един… В крайна сметка бройката щеше да престане да има значение. Една малка частица от съзнанието й мислеше напред, отвъд горилите в стаята и тези отвън — към момента, в който може би ще успее да се освободи. Докато имаше надежда, щеше да търпи…

Вратата се отвори. Мъжът, който беше най-близо до нея, освободи токата на колана си, която изтрака по странен, почти неестествен начин — по-скоро като тътен. В следващия момент той политна напред, коленете му се подгънаха. Вторият понечи да се обърне, но се чу втори тътен, после трети. Той също се сгърчи и започна да се свлича към пода. Очите на Юри се разшириха. Миг по-късно екна четвърти изстрел, тялото му се вдигна във въздуха и прелетя над бюрото. Кръв плисна върху стъклото на междинната врата.

Йосиф Бергщайн прекрачи през първия труп. В едната му ръка димеше браунинг със заглушител, другата стискаше нож с късо острие.

— Нямаме много време — промърмори той, клекна и сряза тиксото, което стягаше глезените й към краката на стола. — Трябваше да изчакам, докато останат по-малко. В началото бяха твърде много.

— В началото?

— Когато Ватукин беше тук.

— Но вие как…

— Не следях теб, а него.

— Не разбирам…

Лицето му се изкриви в дяволита усмивка.

— Пенсията не ме устройва… — Забеляза озадаченото й изражение и добави: — Не си мислила, че ще остана безучастен, нали?

Той освободи краката й, мина зад нея и стори същото и с китките й.

— Долу са още шест, въоръжени до зъби.

— Но как успя да се качиш чак тук?

— Ти сигурно имаш на своя страна бързината на младостта, но на моя са годините стаж.

Тя направи опит да се изправи, но краката й се подгънаха. Бергщайн протегна ръка да я подкрепи, а тя го прегърна през шията. Тазът й беше напълно схванат, бедрените мускули проскърцаха при опита да ги раздвижи. Изобщо не чувстваше долната част на краката си.

— Студ и обездвижване — промърмори той. — Ще минат. Давай да тръгваме…

Излязоха на металната конструкция и поеха наляво. Под тях се виждаше един ланд ровър с трима мъже около него. Единият говореше по мобилен телефон. В дъното имаше авариен изход. Бергщайн опита бравата, но тя се оказа заключена.

— Ще я гръмна, за да се отвори — прошепна той. — След това ще разполагаме с броени секунди. Мислиш ли, че ще можеш да тичаш?

— Ще се опитам — кимна Стефани.

Той насочи пистолета, сложи другата ръка пред очите си и понечи да натисне спусъка. Но Стефани сграбчи китката му в последния момент и му посочи рамката на вратата. Оказа се, че е здраво заварена и отварянето й е невъзможно. Бергщайн видимо пребледня, а тя за пръв път изпита страх. До момента на освобождаването си просто нямаше смисъл да се страхува.

Насочиха се към стълбите в другия край на площадката и започнаха да се спускат по тях, стараейки се да не вдигат шум. Забелязаха ги точно когато бяха по средата.

— Обратно! — излая Бергщайн и я тласна нагоре по стълбите.

Отдолу се разнесоха викове и тропот на тичащи крака. Екна единичен изстрел, последван от продължителен залп. Бергщайн отвърна на огъня. Заглушителят тракаше като развален касов апарат. Някой извика от болка, до слуха й достигна изтракването на оръжие, изпуснато на цимента. После на сантиметри от нея се разнесе глуха кашлица.

Металното стъпало, на което беше стъпила, се разтърси от тежестта на падащото му тяло. Обърна се. Бергщайн притискаше корема си с две ръце, между пръстите му бликаше кръв. Но умът му все още работеше. Изстреля един куршум в отговор и Стефани видя как двамината под тях потърсиха прикритието на ролка дебело стоманено въже.

Тя протегна ръка:

— Хвани ме!

Над главата й свирна куршум, който пръсна на сол прозореца в дъното.

— Не…

— Дай ръка!

— Ти върви…

— Не!

Той изстреля още един патрон.

— Бягай! Открий ги! Накарай ги да си платят!

— Няма да те изоставя.

Той я стрелна с поглед, в който се четеше странна смесица между молба и гняв.

— Направи го заради Борис! Направи го за майка му, за мен!…

Стефани беше напълно парализирана.

— Влез във връзка със Стърн — накъсано добави Бергщайн. — Той има нещо за теб…

— Какво?!

— Хей, какво ти става? — облещи се насреща й възрастният човек. — Нима забрави коя си?!

 

 

Не, не съм забравила. Знам коя съм. За пръв път след Белград аз съм Петра Ройтер.

Куршумите рикошират в металните листове, откъртват парчета бетон. Бергщайн в най-добрия случай ще ми спечели десетина секунди. Споглеждаме се за последен път, после аз се обръщам и хуквам към правоъгълното прозорче, което се вижда между желязното стълбище и заварената врата на аварийния изход. Хвърлям се срещу стъклото, свивайки тялото си на топка. Така, както са ме учили. Отново съм на Сентръл Парк Уест, литнала срещу неизвестността. Експлодирам в нощта сред хиляди парченца стъкло. Започвам да падам, после се блъскам в някаква стена. Лявото ми рамо изригва в пареща болка. Пак… Бетонът сваля кожа от лявото ми бедро и част от ръката. Удрям се в ръбовете на противопожарната стълба и се стоварвам на площадката под нея.

Усещам всяка една от раните си, но адреналинът ме тласка напред. Надигам се от бетона под противопожарната стълба и за пръв път умът ми настига тялото. Основният ми приоритет е да очистя района. Вторият — да се стопля.

Тичам с боси крака покрай стената на цеха. Долната част на ходилата изобщо не ме боли, тъй като е изтръпнала. Но болката ще дойде по-късно. Ледът е остър като начупени стъклени късове. Стрелбата зад гърба ми продължава — значи той още е жив. Засега. Пред халето са паркирани четири коли. На две от тях ключовете са на таблото. Несъмнено оставени там от мъжете, хукнали да видят кой стреля в халето.

Избирам мерцедеса. Премръзналите ми пръсти не могат да завъртят стартерния ключ. Колата е с автоматични скорости. Слагам лоста на „драйв“, освобождавам ръчната и настъпвам газта. Босият ми крак е толкова премръзнал, че се изплъзва от педала. Колата губи скорост. Опитвам отново и този път колелата свирят на високи обороти. От странична врата на халето изскача някакъв мъж, който очевидно не е добре. Лявата му ръка притиска гръдния кош, в дясната се поклаща пистолет. Няма време за маневри, насочвам колата право срещу него. Той стреля, но куршумът отнася огледалцето на дясната врата. Бронята го повдига във въздуха, а дясната страна на возилото го размазва в бетонната стена, обшита с гофрирана ламарина. Физически усещам как тялото му се сплесква по продължението на колата.

Профучавам през отворения портал и изскачам на черния път, без да се интересувам от евентуален насрещен трафик. Едва сега си давам сметка, че карам на тъмно и включвам фаровете. Пътни знаци липсват, но аз зная къде приблизително се намирам. Насочвам колата в посока, обратна на центъра на Москва. За по-малко от пет минути излизам на външния пръстен на околовръстното шосе и продължавам да се отдалечавам на север. Не мога да си позволя да привличам вниманието и затова карам в рамките на разрешената скорост, опитвайки се да шофирам нормално. Това ми се отдава все по-трудно, тъй като телесната ми температура започва да се повишава и крайниците ми неудържимо треперят.

Това е златният ми час. Хвърлям поглед към часовника на таблото, който показва девет и десет. Вадя петте минути, които съм изразходвала за измъкването и изчислявам, че разполагам с времето до десет без пет. Златният час винаги е първият час. Часът на предимството, часът, в който другите правят опит да оценят щетите си и да съставят някакъв план. По време на криза човек трябва максимално да се възползва от златния час.

В девет и двадесет и пет напускам външния околовръстен пръстен, в девет и половина изключвам двигателя пред входа на блока в Бибирево. Не забелязвам някаква особена активност наоколо, но в далечината се мярват две сенки, които предпазливо се промъкват от вход на вход. Изключвам фаровете и си поемам дълбоко дъх. Нямам друг избор.

Слизам от колата. Студът вече ми действа много зле, тъй като тялото ми е частично затоплено. Отварям багажника, намирам комплекта за смяна на гуми и измъквам щангата. После заключвам колата и тръгвам към блока. Една двойка излиза от асансьора, вижда ме и смаяно се заковава на място. Мръсна жена, облечена само в окървавена фланелка и памучни бикини размахва автомобилна щанга в дясната си ръка, чийто лакът е обезобразен от прегаряния с цигара. Те виждат още многобройните ми рани, кръвта, счупеният нос, насиненото око, разбитата уста и рошавата тъмна коса. Смаяни са прекалено много, за да кажат нещо. Дори не ме питат добре ли съм…

Минавам покрай тях, влизам в асансьора и се моля паянтовата кабина да не заседне между етажите. Моят коридор е пуст и това предизвиква въздишка на облекчение. Не разполагам с ключовете си, затова събирам всички сили, които са ми останали, после тикам щангата в процепа срещу елементарната ключалка. Тя отстъпва при втория ми опит и аз се промъквам във вътрешността на апартамента. Ако някой ме дебне тук, значи край… Нямам сили да се справя с нов противник.

Затварям след себе си. Мислено правя списък на нещата, от които се нуждая. Часовникът в кухнята показва девет и тридесет и четири. Влизам в банята и пъхам главата си под крана. Измивам кръвта и мръсотията от лицето си, правя същото и с ръцете си. Повечето рани по тялото ми могат да почакат, но не и носът, който е извит под странен ъгъл. Стискам върха между палеца и показалеца си и се опитвам да го изправя. Той е неестествено мек, почти течен… Отвътре ме дращят счупените хрущяли, едната му страна е необичайно издута. Хващам го здраво с две ръце, поемам си дълбоко дъх и рязко натискам. Нещо пропуква, остра болка пронизва синусите ми, от ноздрите бликва кръв.

Подобрението не е голямо, но все пак видимо. Почиствам кръвта с нова порция студена вода, подсушавам се, след което набързо нанасям фон дьо тен върху най-тежките поражения на лицето си. Цепката над веждата си мажа с вазелин, след което се прехвърлям в спалнята, за да се преоблека. Вадя от гардероба две фланелки, чифт джинси, чорапи, ботуши и дебел памучен пуловер. Грабвам малкото електрическо фенерче и се връщам в банята. Натиквам тоалетните принадлежности в меката чантичка и бързо излизам в коридора. Време е да тръгвам.

Отново се качвам в мерцедеса и подкарвам към заключените гаражи на петдесетина метра по-нататък. Чаровникът на таблото показва девет и четиридесет и четири. Отварям вратата и хуквам към гълъбарника. Захвърлям фенерчето, скубя изсъхналата трева зад него, разривам снега. Когато откривам горната част на дупката, използвам щангата, за да разкъртя замръзналата земя. Ключът е там, където съм го оставила. Щраквам катинара и влизам в бараката. Гълъбите са плътно притиснати един до друг и ме гледат с червеникавите си очички. Лъчът на фенерчето напипва решетката в дъното. Вадя я от дупката на канализацията и издърпвам черната корда, на края на която е завързано херметично затворено найлоново пликче. То съдържа резервната ми самоличност, изработена от Сирил Брадфийлд.

Ирен Марсо, гражданка на Швейцария.

Зарязвам мерцедеса пред Казанската гара точно в десет и осем минути. Златният час е изтекъл. Какво ли е предприел за това време Ватукин? Прекосявам улицата по посока на Ленинградската гара и почти не усещам краката си. Чувствам се на края на силите си.

Влизам в билетния център и изкачвам стълбите към гишетата на горния етаж, където се продават билети за Талин и Хелзинки. Тук най-сетне ми се усмихва късметът. Пред гишетата няма нито един човек. Избирам си едно от тях, на което работи жена. Тя има подпухнало лице, зле изрусена коса и уморен вид.

— Закъсняла ли съм за „Толстой“? — питам.

Тя се втренчва в раните и охлузванията ми, после поглежда и часовника си.

— Още не…

— Самостоятелно купе?

— До Хелзинки ли?

Кимам с глава, придавам си невинно изражение на лицето и питам:

— Всички билети ли са продадени?

— Почти.

— Има ли някакъв шанс да получа самостоятелно купе?

Жената се консултира с компютъра.

— Във втора класа няма. Но имаме три първокласни купета, които…

— Ще взема едното.

— То е с две легла…

— Няма значение.

Тя започва да обработва билета. Аз дърпам ципа на найлоновото пликче и измъквам пачка рубли. Веждата на русокосата леко се повдига. Някогашната Петра се пробужда у мен. С лекота разчитам мислите, които й минават през главата и бързам да нанеса превантивен удар:

— Най-сетне се отървах от тоя мръсник! — мърморя сякаш на себе си аз.

Тя отново оглежда обезобразеното ми лице.

— Добре ли сте?

Един бог знае откъде се появиха сълзите, които се търкалят надолу по блузите ми.

— Ще се оправя — шепна аз.

Качвам се на експреса в десет и петнадесет, малко след изтичането на златния час. Влакът потегля от Ленинградската гара точно в десет и седемнадесет, както пише в разписанието.