Метаданни
Данни
- Серия
- Стефани Патрик (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chameleon, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Марк Бърнел. Инструмент за убийства
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, 2002
Редактор: Саша Попова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Валентина Гълъбова
ISBN: 954-585-345-Х
История
- —Добавяне
21.
Когато остави слушалката, ръката й трепереше. Беше го попитала колко време ще отнеме събирането и анализирането на информацията. Един час, отвърна той. Един час! На практика нищо. През главата й мина подозрението, че той вече разполага с нея. Уговориха се за среща по обяд. Стана й лошо. Очите й се спряха върху радиочасовника до леглото. Десет и тридесет и пет, единадесет и тридесет и пет в Цюрих, където се намираше Комаров. Преди двадесет и четири часа се движеха по посока на Бамбърг. Тя беше зад волана. Почти не разговаряха. И така им беше добре.
Той беше прав. Така не можеше да продължава. Не по този начин.
Тя изобщо не спа. Не защото й липсваше Комаров, а поради това, което я очакваше. Цяла нощ се мята в леглото. Коремните й мускули бяха толкова свити, че започнаха да я болят. Времето между три и четири сутринта беше най-гадното. Искаше й се да реве, да скочи през прозореца, да се втурне към летището, да хване първия самолет и да изчезне. Малко след пет изостави борбата и стана от леглото. Нямаше смисъл да продължава. Единственото разумно нещо беше да се подготви. По тази причина направи опит да се концентрира, да се превърне в Петра. Представи си, че е в Грьонинген и за втори път чупи носа на Ерик Рой. Пак можеше да го направи. Бруно Клайст знае за какво става въпрос, тъй като е добър познавач на качеството.
Но в момента трябваше да се пребори с нарастващото чувство на паника. Дишай бавно! Поставиш ли дишането си под контрол, паниката е невъзможна. Тя знаеше, че тези правила действат. Взе една вана, за да разпусне, после направи опит да изключи съзнанието си. Точно както я беше обучавал преди пет години Бойд. Визуализация, дишане. Виж промяната и тя ще стане факт.
Тясна черна пола, стигаща до коленете. Обувки с високи токчета, копринена блузка във виолетов цвят. Сложи си малко грим и туш на миглите, но с червилото беше щедра. Изви глава към огледалото. Оттам я гледаше жена, поне с десет години по-възрастна от Стефани.
Лондон беше странно утихнал. Тя винаги беше харесвала паузата между Коледа и Нова година. Опразненият град изглеждаше някак по-цивилизован. Спря едно такси, даде адреса и се отпусна на седалката. Оттам нататък нещата й се губеха. Не помнеше как плати на шофьора, как повика асансьора и натисна бутона за съответния етаж. Вратите се плъзнаха встрани. Пред очите й се появи фоайето, коридорът в шоколадов цвят, алените тапети на дневната, белият килим, балкончето с тента отгоре, хромираната дограма, опушените стъкла.
— Знаех, че ще се върнеш — каза Салман Рифат.
Стефани замълча.
— Разпуснах персонала. Така ще бъде най-добре. Питие?
— Водка. И на твое място нямаше да приемам всичко наготово. Ще се наложи да ме убедиш, че притежаваш нещо, заради което си е струвало да се върна.
— Разбира се.
— С какво разполагаш?
— А ти с какво разполагаш?
Не му издавай нищо. Дори когато си гола.
Стефани разкопча блузката си и му позволи да хвърли едно око на черния сутиен под нея.
— Искам да знам за какво говорим, иначе ще го свършим по другия начин.
Очите на Рифат се разшириха.
— Нали знаеш, че ако се наложи, ще го направя? — изгледа го тя.
Той кимна.
— Мога да ти дам крайните потребители, точният вид на оръжието и градът, в който ще стане сделката.
— А датата?
— Също.
Очите на Стефани пробягаха из помещението и го видяха върху кръгъл сребърен поднос. Малкото синьо шишенце със зехтин. Рифат изглеждаше нервен. Но не колкото нея…
Изборът. Билбао и обещанието. Какво ще струва тя, ако то не бъде изпълнено? Ами Комаров? Но алтернативата със сигурност е по-лоша. Ако счупи носа на Рифат, едва ли ще получи това, което иска — както стана с Ерик Рой. Рифат е друг човек.
Той прие мълчанието й за съгласие и каза:
— Свали си полата.
Задъхан, Рифат падна назад върху дивана. Гротескно мускулестото му тяло беше мокро от пот, вените му бяха изскочили. Предложи й душ — всъщност, още един душ… В протежение на следобеда й беше предложил два такива, но Стефани отказа. Единственото й желание беше да си тръгне. Цялото й тяло потръпваше. Рифат се пресегна за бутилката „Чивас“, която беше оставил до един от краката на дивана, очите му проследиха ставащата й фигура. Когато се наведе да вдигне пликчетата си, той каза да ги остави там, където са. После добави, че ще запази бельото й за спомен. Стефани разбра какво се опитва да направи и прехапа език. Навлече блузката си. Влажната й кожа веднага залепна. Усещаше миризмата му върху тялото си — гадна, некротична. Остана на автопилот — това, което я беше крепило през последните часове. Не му даде нищо. Отказът й вероятно бе продължил агонията, но не й пукаше. Той можеше да прави с нея каквото поиска, но тя беше твърдо решена да не издаде дори един вопъл.
Дръпна ципа на полата си, а той опита още веднъж.
— Трябва пак да го направим, знаеш ли…
— Докоснеш ли ме още веднъж, ще те убия!
— Ей това ти харесвам. Ти не само си страхотно маце за чукане, но и страхотна кучка! — Запали една пурета и с уважение поклати глава: — Заклевам се, че на света няма втора като теб!
— Същевременно е пълен с такива като теб! — изгледа го презрително тя.
— Стига, Петра. Ти взе решението, изборът беше твой. Точно както казах, че ще стане…
Стефани напусна сградата в шест и половина и зави надясно, по посока на Итън Скуеър. Чувстваше се напълно изтръпнала, но знаеше, че това няма да трае дълго. Не може да трае дълго. Шест часа…
Обади се на Роузи Шодбъри.
Затръшвам входната врата, отивам в кухнята и отварям бутилка силно червено вино. Пълня една чаша и я пресушавам — искам да прогоня миризмата му от себе си. Пълня чашата още веднъж и я отнасям в банята, където оставам половин час под врялата вода. Сапунисвам се, търкам се като луда. Кожата ми става яркорозова, с изключение на местата, на които имам белези. Спирам душа и се увивам в голяма кърпа. Измъквам черен чувал за боклук от кухнята и слагам в него всичко, което съм носила — включително връхното палто и обувките. Не искам да задържам нищо. Слагам си грим и червило, после изхвърлям чувала пред входната врата. Не мога да го понасям в апартамента заедно с мен.
Това е доказателство, че не съм Петра Ройтер. Ако изобщо има нужда от такова… По време на своята независимост след Маджента Хаус, Петра прави секс с мъже винаги, когато това е необходимо. Тя би направила това, което следобед направих аз, а след това би приела и чаша чай. Би го направила и точка. Животът продължава. Нямаше да изпитва никакви угризения, просто защото не би си го позволила. Това беше и смисълът от нейното съществуване — да се оправя перфектно, да не чувства нищо, да елиминира всичко човешко у себе си и да се превърне в една красива машина…
В онези години Салман Рифат просто беше един от споменатите мъже. Като Петра аз му позволявах да прави това, което иска, и му давах това, което иска — стенех от удоволствие или крещях от болка. В зависимост от ситуацията. Две оръжия от арсенала ми, нищо повече. Този арсенал правеше Петра толкова добра в лъжата, в чукането, в кражбите, в убийствата. Еднакво добра…
Бурята в душата ми трябва да е за добро. Показва, че аз не съм тя. Показва, че съм човешко същество. Снощи направих опит да си представя всичко, което ми предстоеше да свърша днес. Казах си, че Петра ще прави секс с Рифат, а не аз. Казах си, че трябва да платя тази цена, за да бъда свободна. Направих опит да се утеша, че няма да правя нищо, което вече не съм правила и преди. Мислех, че ще мога да избегна нараняването на душата си. Направих опит да се убедя, че не изневерявам на Костя, просто защото не влагам никакви чувства. Колко наивно от моя страна! Петра може и да е страхотна лъжкиня, но мен не може и да заблуди…
В осем без пет на другия ден — 29 декември, Роузи пристигна на Олд Корт Плейс. Стефани нахлузи чифт протъркани джинси, над които облече розова фланелка.
— Господи, изглеждаш ужасно! — беше коментарът на Роузи. — Добре ли си?
Прекалено много вино, прекалено много вина… Плюс прекомерен физически дискомфорт и липса на сън.
— В Москва пипнах някакъв вирус — каза на глас Стефани. — Искаш ли кафе?
Влязоха в кухнята.
— Той не знае името на тази група, така ли? — попита Роузи.
— Не е група — поклати глава Стефани. — Няколко отделни личности и толкоз. Той не знае точният им брой. Предполага, че са половин дузина, а може би и по-малко. Крайни сръбски националисти, с висока мотивация, без парични проблеми. Бивши привърженици на Милошевич.
— Кога ще стане сделката?
— На девети януари в Ню Йорк. След единадесет дни. Но той не знае къде точно в града, тъй че информацията не е от особена полза. Мишената може да бъде навсякъде, по всяко време след девети. Не открием ли точно кои са въпросните сърби, няма начин да го разберем. Ако сделката стане, оръжието ще бъде изгубено завинаги. Ти какво имаш за мен?
Роузи й подаде син плик.
— Екипът ми работи върху това през цялата нощ. По тази причина е малко неизгладено и малко непълно, но едва ли ще имаш време за нещо по-подробно, тъй като в единадесет те чака среща.
— С кого?
— С Евгений Власко. Тук имаш адреса и телефонния му номер. Живее под псевдонима Клосек.
— Никога не съм го чувала.
— Той е най-добрият. Преди време е бил заместник-директор на отдела за биологично оръжие към „Биопрепарат“ — най-големият съветски химико-фармацевтичен концерн. В плика ще намериш цялата информация, която ти трябва.
— А оръжието? Казва се „Марбург У-13“, нали?
— Не ти трябва да знаеш.
Роузи си тръгна, а Стефани отвори плика. Оказа се, че Евгений Власко е завършил Московския държавен университет. Син на лекар, той е първенец на випуска, след което постъпва в Томския медицински факултет — специалност епидемиология и инфекциозни болести. Три години по-късно — през 1977 година, е преместен на работа в Министерския съвет на СССР и изпратен в Института по приложна микробиология, който се намира в едно от московските предградия. Между 1982 и 1986 работи в Базата за наука и прогрес, разположена в Степногорск, Казахстан, където помага за промишленото производство на биологично оръжие като антракс, чума, туларемия и холера.
По време на престоя си в Степногорск той е ръководител на група, която изследва бойното приложение на Марбург — един специфичен вирус, който предизвиква треска с кръвоизливи. През 1986 година го местят в Йошкар-Ола, където отговаря за проектирането и изграждането на специализирано оборудване, което се използва за разработка и тестване на биологично оръжие. През 1987 година поема ръководството на ВЕКТОР — или с други думи на Института по молекулярна биология в Колцово — сибирско градче в района на Новосибирск. Това му позволява да се завърне към опитите си върху вируса, който предизвиква треска с кръвоизливи.
Един от най-добрите учени от поколението, което разработва биологичното оръжие на СССР, Власко логично се издига до поста заместник-директор на „Биопрепарат“ и един от цивилните членове на Петнадесета дирекция — структурата, която контролира цялата съветска програма за създаване на биологично оръжие. През 1992 година обаче той изведнъж изчезва от Русия. Крайната му цел е Великобритания, където се добира след служебна командировка в Париж. В плика имаше и снимки. Стефани го видя като студент — кльощав, с открит поглед и тъмна коса, а след това и в развитие. Все така кльощав, със същия открит поглед, но русокос.
Евгений Власко живееше във викторианска сграда с тераси на Джералдин Роуд в Уондсуърт. Прозорецът на приземния етаж беше украсен с нови пердета, от пукнатините на тухлената пътека стърчаха тревички, зелената боя на входната врата беше започнала да се лющи. А когато тя се отвори, Стефани остана смаяна от физическото състояние на домакина. Власко още нямаше шейсет, но изглеждаше много по-стар. Косата му, доколкото я имаше, беше сива. Кожата му бе сбръчкана и лишена от цвят, а горната част на дланите му — покрита с големи чернодробни петна.
Той я поведе към малката кухничка, която се оказа изключително тясна и тъмна. Електроуредите бяха поне на тридесет години и вероятно Власко ги беше заварил тук при пристигането си във Великобритания. Корковите шарки на балатума се бяха изтрили и отдолу прозираше гол винил.
— Мога ли да ви предложа чай?
— Да, благодаря.
— Аз го правя по руски.
— Аз също.
Той сложи очукан чайник върху газовата печка.
— Предполагам, че сте ме проучили. Някъде трябва да имам досие…
— Да.
— Мога да си представя какво мнение сте си съставила за мен — едва ли ще ме определите за най-хуманната личност на годината.
Тя с мъка преглътна жлъчката, която изведнъж се появи в устата й.
— Избягвам да съдя околните, може би защото не забравям собствената си съдба. Мога ли да ви задам няколко въпроса за неща, които ги няма в досието ви?
— Разбира се.
— Защо напуснахте Русия през деветдесет и втора?
Той бръкна в джоба на сивата си жилетка и извади пакет „Бенсън енд Хеджис“. Ръцете му трепереха, трудно му беше да използва запалката. Успя да изтръгне огънче едва на шестото щракане.
— Заради истината — отвърна. — Каквото и да съм вършил, аз винаги съм си оставал лекар по душа, син на лекар… Като младеж дадох клетва — подобно на всичките си връстници в СССР. Но аз вярвах в тази клетва.
— Нима искате да ми кажете, че в продължение на петнадесет години сте разработвали биологично оръжие, без да знаете какво правите?
— Искам да ви кажа, че в СССР през седемдесетте и осемдесетте се говореше едно, а се вършеше съвсем друго. На мен ми казаха, че ще помагам в разработката на лечебни средства и ваксини за борба срещу биологичното оръжие, което се произвежда на Запад. И аз повярвах. Повярвах, че трябва да бъдем на нивото на Запада, за да им попречим някога да използват подобни оръжия. Вярвахме всички, не само аз. Колебанието и тревогата дойдоха по-късно, когато вече стана ясно, че трябва да създавам подобни оръжия.
Разсипа чая във и около двете чаши с месингови държатели, а след това й предложи конфитюр вместо захар. Тя гледаше как разкривените му от артрит пръсти стискат лъжичката.
— В началото бяхме страшно горди с работата си — това не мога да го отрека. Възбудата от правенето на чиста наука вземаше връх над моралните дилеми. Бяхме млади, бяхме пионери, уважаваха ни — включително и тези, които едва ли подозираха за нашето съществуване. Те не ни познаваха, но знаеха за нас. В рамките на Съветския съюз ние нямахме нужда от нищо. Не говоря за пари, разбира се. В онези дни парите не значеха много. Говоря за честта. За одобрението. Бюджетът ни беше огромен, влиянието ни — също. Работехме като кучета, но никога не се оплаквахме. Но въпреки всичко това, мен започнаха да ме обземат съмнения. При това още преди да науча истината. Може би става въпрос за закъсняло съзряване, може би за задълбочаващи се разногласия с властта. А би могло да бъде и резултат от обединения ефект на твърде много работа за твърде продължителен период от време.
— Какво се случи?
Той се извърна към френския прозорец, който гледаше към малка градинка. Стефани остана с чувството, че тя е заградена от висока стена, но не можеше да бъде сигурна. Пречеха й гъстите храсти, с които беше обрасло всичко. Този човек със сигурност никога не си беше правил труда да ги подкастря.
— „Биопрепарат“ беше нещо повече от военна машина. Той отговаряше и за развитието на гражданската медицина. По този начин се прикриваха военните програми — бюджетът им влизаше в рамките на общите медицински разходи. Това не само скриваше истината, но и позволяваше на партийните лидери да спекулират с уж огромните разходи, които държавата правела за здравето на своите поданици. Но действителността беше друга. Помня първото си посещение в Грозни през осемдесет и седма. В болницата все още стерилизираха игли и спринцовки на обикновена пара, тъй като нямаха достъп до такива за еднократна употреба, нито пък пари да купят нова машина за стерилизация, която да замени повредената стара. А на следващата година, когато отново отидох там, ги заварих да възстановяват иглите.
— Как така да ги възстановяват?
— Точеха ги, тъй като върховете им затъпяваха от многократна употреба. — Той тъжно поклати глава. — Това е само един пример за начина, по който страдаха хората заради нашите експерименти. Но мога да ви дам още десетки такива.
— И това ви накара да се промените?
— Не. Промених се от истината.
Заведе я в дневната. Тапетите бяха тъмнозелени, а мръсните дантелени пердета, които беше зърнала отвън, спираха почти цялата дневна светлина. Двете стари кресла плачеха за претапициране, а в камината грееше печка с три яркочервени реотана. Абажурите бяха оцветени в синьо и златно. Това беше стая, от която се излъчваше безмерна тъга.
Стефани седна внимателно, но въпреки това я заболя. Размърда се, но болката остана. Споменът за грубостта на Рифат и злобно стиснатите му устни я накара да потръпне.
— По това време вече бях заместник-директор на „Биопрепарат“ — продължи, без да забележи каквото и да било Власко. — Влязох и в борда на Петнадесета дирекция. През октомври 1990 година СССР подписа споразумение с Англия и САЩ, позволяващо инспекция на местата, за които се подозираше, че произвеждат биологично оръжие. Когато англичаните и американците дойдоха, ние ги заведохме да видят точно онези места, които желаеха — Оболенск и Колцово, но без да ги водим в секретните заводи, разположени там. Честно казано, всички бяхме доволни от начина, по който се развиха нещата. Реципрочната ни визита в САЩ беше насрочена за декември 1991 година. Представихме списък на мощностите, които желаем да видим. Сред тях фигурираха Научноизследователския институт по инфекциозни болести на американската армия във Форт Дерик, Мериленд, Изпитателният център „Дъгуей“ в близост до Солт Лейк Сити, центърът „Солк“ в Суифтуотър, Пенсилвания, и арсеналът Пайн Блъф в Арканзас.
Когато подписахме Договора за забрана на химическото и биологично оръжие през 1972 година, ние го направихме с не по-малка готовност от САЩ, тъй като в него нямаше клауза за инспекции на място. Предполагахме, че това означава намерение за неспазването му от тяхна страна. Можем спокойно да кажем, че на това предположение се базираше цялата ни програма за разработка на химическо и биологично оръжие. Причината да го направим беше проста — че и те ще допуснат същото за нас. И Америка наистина продължи да разработва биологично оръжие, но се ограничи само в отбранителното му приложение. Нападателни програми изобщо нямаше. Посещението ни през декември 1991 година потвърди подозренията на повечето от нас — че живеем в една огромна и страшна лъжа…
— Споделихте ли това с някого след завръщането си в Русия?
— Да.
— Как го възприеха?
— Казаха, че нещо сме се объркали. Инструктираха ни да търсим по-задълбочено. А по-късно ни беше заповядано да представим доказателства за съществуването на американска програма за производство на нападателни оръжия, независимо какво ще ни струва това. Когато настояхме, че това е невъзможно, беше ни заповядано да мълчим. „Биопрепарат“ изпадна в криза. Нужна му беше ясна и конкретна заплаха, за да оправдае огромното си разрастване. Генералите бяха уплашени, че ще изгубят постовете си, доходите си, престижа си. Това беше моментът, в който разбрах, че трябва да се махна. Знаех, че ако остана, истината ще бъде погребана. Отначало свивах рамене и се правех, че гледам в обратната посока, просто за да спечеля доверието на висшестоящите. И успях да го постигна. Ето защо те бяха спокойни, когато през 1992 година ме изпратиха в Париж.
Власко стисна чашата между дланите си и я поднесе към устните си.
— Изпитвате ли горчивина?
— Вече не толкова, колкото преди. Но понякога да. Дадох им всичко — доверието си, интелекта си, най-добрите си години, здравето си. Имам такова разнообразие от алергии, което едва ли можете да си представите. Не мога да ям свинско, пилешко, яйца. Не мога да се докосна до нищо, което съдържа млечни продукти — масло, сирене, кашкавал. Алергичен съм към цитрусовите плодове и житните култури. Три пъти на ден трябва да втривам в кожата си специални мазила, тъй като тя вече не притежава естествени овлажнители. Четири пъти на ден поглъщам по пет антиалергични хапчета. Правя си най-различни ваксини, тъй като не притежавам естествен имунитет срещу болестите. Прекарвам по десетина грипа годишно и трябва да нося тези специално матирани стъкла на очилата, за да предпазя очите си от ултравиолетовите лъчи.
— И всичко това сте получили благодарение на работата си, така ли?
Той кимна.
— В продължение на десет години бях русокос.
— Забелязах това на част от снимките ви.
— А знаете ли защо?
— Не.
— В зоните с ограничен достъп дезинфекцираха въздуха с водороден пероксид. Още ми става лошо, като си представя вкуса и миризмата му. За едно десетилетие той не само ми боядиса косата, но и проникна дълбоко в дробовете ми. Цяло чудо е, че все още мога да дишам.
— Но защо тогава пушите? — не се сдържа Стефани. — Ако ми позволите подобен въпрос.
— Ще ви кажа. Знаете ли как ме поздравяваха колегите, когато ми беше съобщено, че напускам Томския медицински факултет и заминавам за Оболенск и Степногорск?
— Как?
— Изключително топло и сърдечно. Разтърсваха ръцете ми, прегръщаха ме, целуваха ме и по двете бузи. А накрая споделиха, че най-много след две години ще съм мъртъв. Такава беше репутацията на отдела, към който ме прикрепяха. Но на мен изобщо не ми пукаше. На никого от нас не му пукаше. Приехме назначението си като патриотичен дълг. Никога не съм вярвал, че ще доживея до годините, на които съм днес. А след всичко, на което съм подлагал тялото си през тези години, мисля, че малко цигари — пък и много цигари — изобщо няма да влошат състоянието ми. И без това се задържах на този свят далеч повече, отколкото ми е било определено.
— През ноември 1986-та, докато бях в Йошкар-Ола, получих задачата да разработя нов носител. Нещо малко, което да няма нищо общо с бойната глава на ракета-носител. Механизъм за заразяване чрез пряк контакт. През август 87-ма ме прехвърлиха във ВЕКТОР в Колцово и не чух нищо повече за предишната си разработка. После се появи М-8389.
— Какво е това?
— Номер на пощенската кутия в Алма Ата, зад който се крие Азиатският филиал на Центъра по приложна биохимия. Секретните обекти винаги се обозначаваха с номер на пощенска кутия. На практика този филиал изобщо не беше близо до Алма Ата, а на стотици километри от него. Нямаше го на географските карти и до откриването на сателитните снимки Западът си нямаше дори понятие за съществуването му. И той съвсем не беше изключение — такива институти бяха пръснати из най-различни затънтени краища на СССР.
— И какво стана после?
— През 1990-а бе създаден Марбург Вариант У-13. Една силно смъртоносна разновидност на Марбург, извлечена от Вариант У, който от своя страна беше създаден след поредния инцидент в Колцово през осемдесет и осма. В случая от заразения индивид — името му беше Николай Устинов, беше изтеглено известно количество кръв след смъртта му, за да се създаде новият щам. Оттам идва и буквата У на варианта — от Устинов. Впоследствие беше създаден У-13, който е една по-пречистена и по-смъртоносна комбинация на Вариант У. Устинов загинал, защото се убол със спринцовка, съдържаща Марбург. А У-13 е усъвършенстван така, че да се предава по въздушен път. По „аерозолен“ път на работен жаргон.
По време на този инцидент аз не отговарях за М-8389, но вече бях заместник-директор на „Биопрепарат“ и Азиатският филиал беше на прякото ми подчинение. На даден етап отлетях за Казахстан, за да инспектирам последните фази на производството и евентуалните последици. Три чистачки се бяха заразили с вируса, при това в зони, които се смятаха за стопроцентово обезопасени. Проведе се следствие, но резултатите от него бяха незадоволителни.
— Умряха ли тези чистачки?
— Да. При това по много по-ужасен начин, отколкото бяхме допускали. И много по-бързо — в рамките на броени часове. Вирусът проникваше в клетките им и буквално ги пръскаше. Външните симптоми бяха силно повръщане и диария, плюс кръвотечение от носа, ушите, ануса и гениталиите. Дори и от гръдните зърна. Вътрешните им органи се втечняваха и те буквално ги бълваха пред нас. Това бяха последиците от Марбург У-13. Накрая дори сълзите им бяха кървави.
Разтърсен от спомените си, Власко замълча и запали нова цигара.
— До инцидента в М-8389 аз нямах представа, че У-13 е разработен толкова добре. Два месеца по-късно изготвих доклад до Петнадесета дирекция в Москва. Сграда №112 в зоната за сигурност, където беше станал инцидентът, трябваше да бъде запечатана перманентно. Така и не разбрахме как У-13 е успял да проникне през въздушните ключалки на лабораторията.
Когато представих доклада си, аз подчертах, че сме достигнали фазата, след която не можем да бъдем сигурни относно смъртоносното действие на У-13. Нещо, което е абсолютно недопустимо за аерозолно оръжие. Накратко казано, аз им заявих, че въпросният щам трябва да бъде напълно унищожен и никога повече да не разработваме Марбург като аерозол. Избухна страхотен скандал. Шефът ми, генерал-майор Калинин, ме заплаши с уволнение. Аз пък му казах, че ще се радвам, ако го стори. Бях твърдо убеден, че този проблем далеч надхвърля границите на една лична кариера. Заявих открито пред всички, че У-13 има потенциала да бъде толкова опасен за нас, колкото и най-сериозните ни противници. В крайна сметка Дирекцията възприе моето становище.
— И програмата беше прекратена, така ли?
— Да, под мой контрол.
— А У-13?
— Беше унищожен.
— Цялото количество?
— Доколкото знам — да.
— Възможно ли е част от него да е била запазена?
— Напълно — кимна Власко. — Или някой е съхранил технологията на производството му. Науката се развива с бурни темпове, почти невъзможно е нещо да остане скрито.
— Всички членове на Петнадесета дирекция ли знаеха за У-13?
— Доколкото си спомням, да.
— Имаше ли нещо като протокол за управление?
— Естествено.
— Кой го контролираше?
— Тримата най-влиятелни членове на Петнадесета дирекция по онова време.
— Имената им?
— Полковник Александър Модилянов, генерал-майор Иван Оской — между другото и двамата са покойници, плюс генерал-лейтенант Александър Косигин.
Косигин. Разбира се.
— Един последен въпрос. Какви могат да бъдат последиците, ако някой има неблагоразумието да използва Марбург У-13?
— Зависи къде се използва оръжието и дали ще има вторични инфекции. Ако бъде хвърлено над гъсто населено място от известна височина, то ще причини смъртта на хиляди, а може би на десетки и дори стотици хиляди. По начина, който току-що ви обясних… Но това ще е резултатът само от първичната инфекция. Ако заразените на свой ред започнат да заразяват други хора и се получи така наречената вторична инфекция, никой не може да каже кога ще свърши всичко това. Но със сигурност може да се твърди, че ще настъпи истински апокалипсис.
— Какво стана с устройството?
— Когато приключих работата си върху носителя, вирусът вече можеше да се пренася в контейнер с размерите на дипломатическо куфарче. Но това беше преди десет години. Кой знае докъде може да са стигнали днес…
— Как бихте постъпили на мое място?
Власко се замисли, а Стефани се вслуша в странното свирене, което издаваха гърдите му.
— Има един човек, който може да ви помогне — промълви след известно време той. — Казва се Сергей Рошков и беше мой заместник в „Биопрепарат“. След бягството ми зае моето място. Ако го откриете, спокойно можете да му се доверите.
— Къде се намира в момента?
— Някъде в Москва. Всъщност чух, че се крие…
— Защо?
— Не знам.
— Как да го открия?
Власко започна да се рови в чекмеджетата пред себе си. След известно време намери каквото търсеше и се изправи. В ръката му имаше сребърна табакера, облицована с кожа.
— Първо трябва да откриете Валентина Руденко — каза той, докато й подаваше табакерата. — Тя е стара дружка. Ако някой изобщо знае местонахождението на Рошков, това е тя. Преди много години ми подари тази табакера. Преди да отлетя за Париж, споделих с нея намеренията си да избягам. Не казах на никой друг. Разбрахме се, че ако някога отново види табакерата, това ще е сигнал от мен. Открийте я и я попитайте за Сергей. Ако и тя не знае къде е, значи със сигурност е мъртъв.