Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Патрик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Марк Бърнел. Инструмент за убийства

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, 2002

Редактор: Саша Попова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

ISBN: 954-585-345-Х

История

  1. —Добавяне

8.

Стефани хвана експреса за Шесто авеню, в посока Брайтън Бийч, използвайки спирката в южната част на Бруклин.

Слънцето блестеше ярко, на небето нямаше нито едно облаче, но въздухът беше толкова студен, че от устата й излиташе пара. Стълбището от повдигнатия перон се спускаше директно към нивото на Брайтън Бийч, право в сърцето на руската общност, населяваща Ню Йорк. Самото платно оставаше в сянката на естакадата, върху която бяха монтирани релсите. От двете му страни се редуваха магазини с реклами на английски и кирилица — химическо чистене, цветя, бижута, електронна техника. Стефани провери адреса, надраскан върху парче опаковъчна хартия с инициалите на „Чери Недърленд“. Аптеката „Соргут“ се беше сгушила между кафене „Арбат“ и магазинчето за алкохолни напитки „При Василий“.

Вътре беше тъмно, въздухът сладнеше от запалените ароматизирани пръчици, набучени в специална поставка до вратата. Стените бяха украсени с ретуширани снимки на сибирски шамани — дълги палта от черна кожа, украсени с шарени ивици и блестящи пера, златни пръстени и подноси, разноцветни гирлянди. Под снимките имаше високи ракли, запълнени с дървени и стъклени кутии. Те съдържаха изсушени билки, пудри, сухи треви и коренчета. До всяка имаше картонче, върху което се изреждаха болестите, които лекува. В дъното на магазина се издигаше висок тезгях от потъмняло дърво.

— Тук ли е Борис Бергщайн?

Сух мъж с черна жилетка под вехто сако с неопределен цвят й хвърли навъсен поглед изпод нахлупената си шапка. Тя повтори въпроса си на руски. Мъжът дръпна пурпурната завеса зад гърба си и изкашля нещо неразбираемо към тъмнината зад нея.

Бергщайн се оказа едър мъжага, който трудно се побираше в рамката на вратата. Беше висок най-малко метър и деветдесет, с широки рамене и гърди като камбана. Движеше се като културист — с плавно поклащане. Лицето му беше розово, гъсто обсипано с лунички. Тридневната му брада леко сивееше, но перчемът, заметнат над челото, беше абсолютно черен. Носеше виненочервено палто върху дебело черно поло и груби джинси. Полото беше толкова прилепнало към тялото му, че привличаше вниманието на околните към коремните му мускули, които бяха започнали да се превръщат в шкембе.

— Вие ли сте Борис Бергщайн?

— Кой се интересува?

— Аз съм приятелка на Алан Кели.

— На това гадно копеле?

— Запознахме се миналото лято в кино „Спутник“ на Ленински проспект. Даваха различни филми в двата салона.

Бергщайн видимо се изненада, после на лицето му се изписа раздразнение.

— А предишното лято?

— Дачата в околностите на Домодедово.

— Добре, добре — размаха ръце великанът.

— Кой измисли всичките тези глупости?

— Кой мислиш? Кели. Ти коя си?

— Кейт Марч.

— И ти ли си от ФБР?

Стефани се усмихна, но не отговори.

Борис Бергщайн беше роден в черноморския град Одеса през 1962 година. Баща му работел във фабрика за кожени шапки, а в свободното си време действал активно на процъфтяващия черен пазар, където разменял откраднати от фабриката кожи за пресни хранителни продукти, театрални билети и дрехи. През 1981 година родителите му решили да емигрират в Израел — едно шокиращо за младия Борис решение, който обичал Одеса и никога не се бил смятал за евреин — въпреки името и компрометиращия печат в паспорта му. В Израел фамилията се заселила в малък кибуц. Борис бил мобилизиран и изкарал три пълни години в израелската армия. През 1985 година заминал за Западен Берлин и се включил в една криминална верига за хранителни продукти, управлявана от банда руски евреи. Започнал като бодигард на някакъв нелегален лихвар, после се издигнал и започнал да се занимава с пласирането на подправени кредитни карти. Бандата поддържала тесни връзки с Брайтън Бийч — традиционният руски анклав в Съединените щати. През 1988 година Бергщайн се прехвърлил в Ню Йорк.

В момента беше информатор на ФБР, контролиран от Алан Кели — оперативен агент, който до деветдесет и девета бе работил в областта на данъчната администрация на Филаделфия, след което го прехвърлили под прикритие в Ню Йорк. Маджента Хаус бе предоставил на Стефани всички основни моменти от досието на Бергщайн, включително и кодовото му име — „Слънчоглед“. Тя се запозна и с условията на споразумението му с Кели, уточнени малко преди самият Кели да замине за Китай през август.

— Дай да се махаме оттук — изръмжа Бергщайн.

Излязоха обратно на Брайтън Бийч. Около тях се чуваше руска и украинска глъч. Над главите им профуча влак. Тропотът на стомана върху стомана беше оглушителен. Земята се тресеше.

— Ти от Ню Йорк ли си? — изкрещя Бергщайн.

— Не.

— Откъде си тогава?

— От друго място.

Усмивката му разкри два реда жълти, развалени зъби.

— Всички сте еднакви…

— Харесва ли ти тук, Борис?

— Разбира се. Чувствам се като у дома.

— Ами Москва?

— Какво Москва? Там си имам апартамент — в Крилатское. Знаеш ли къде е Крилатское?

— Не.

— Там е шибаният рай — дрезгаво се изсмя Бергщайн. — Но не е дом.

Тръгнаха надолу по Втора улица на Брайтън и скоро стигнаха игрището на пресечката с Брайтуотър Корт. Игрището представляваше асфалтирана площадка с катерушки и люлки за деца. За възрастните имаше пейки и маси. Въпреки есенния хлад възрастните хора бяха тук, разделени на групи. Едни играеха домино, други пушеха и спореха.

— Кели каза, че си в мебелния бизнес.

— С двама украинци — кимна Бергщайн и тикна ръце в джобовете си. — Имаме мебелен магазин тук, в Брайтън Бийч, друг в Бенсънхърст и трети в Бей Ридж. Освен това притежавам половината акции от един гараж в Бороу Парк.

— Но въпреки това се връщаш в Москва поне четири пъти годишно, като годишните сезони.

— Имам роднини там — сви рамене той.

— Разбира се, как да нямаш.

Излязоха на тротоара и свиха наляво, покрай апартаментите в стил арт деко, които гледаха към Атлантика. Над океана свиреше студен вятър. Бергщайн изтръска една цигара от пакетчето кент, откъсна филтъра и я скри в огромната си шепа заедно със запалената кибритена клечка.

— Какво знаеш за Константин Комаров?

Той изпусна облаче синкав дим, което моментално изчезна.

— Знам, че е богат. Знам, че има много богати приятели. Чух, че имал апартамент в Горен Ийст Сайд, някъде около Шейсета улица.

— Той идва ли понякога тук?

— Разбира се.

— А какви са бизнес интересите му?

— Недвижима собственост, инвестиционен капитал, внос-износ…

— Внос-износ?

— Аха…

— И това може да се отнася до всичко, нали?

— Притежава складови площи оттатък доковете Буш Търминал. Могат да се видят от магистралата Гауанъс, която минава буквално над тях.

— Друго?

— Чух, че има екип на „Кенеди“…

— Екип на Кенеди?

— Това е летището.

— Какъв екип?

— Е, не е летателен, това поне е сигурно. Хора от наземния персонал — митничари, охрана, товарачи на багаж. Не знам… Екип, който не позволява на никого да се мотае наоколо със специални пратки.

Спряха пред „Калинка“ — дървен ресторант в типичен руски стил. Голямата зелена неонова реклама над входа беше счупена. Бергщайн заблъска по заключената врата, която най-сетне се отвори и дребничкият собственик с очила навъсено ги пропусна вътре. Бергщайн поръча чай и поведе Стефани към масата до прозореца, който беше едновременно и стена на дъсчения тротоар. В дъното на салона имаше сцена, пред която стърчеше самотен микрофон на стойка. В двата й края бяха монтирани големи тонколони, а от тавана висяха четири цветни лампи.

— Как изглежда Комаров?

— Никога не съм го виждал.

— Кажи това, което си чувал за него.

— Напоследък чувам, че пикае шампанско и сере злато, но едно време е бил злобно копеле. И вероятно все още си е същият под скъпите дрехи.

— Какво те кара да мислиш така?

Бергщайн направи озадачена физиономия.

— Как се ражда една легенда? — промърмори той. — Все отнякъде трябва да започне.

— Разкажи ми.

— Когато живеел в Москва се намесил в спора между две организации — Долгопрудники и „Централная“. Те се борели за хазартните концесии в Будапеща. Различията им станали опасни, стигнало се до насилие — няколко наръгвания с нож, два-три инцидента със стрелба, много побоища. В един момент заместникът на Долгопрудники хвръкнал във въздуха от бомба, заложена под колата му в Будапеща. Унгарската полиция побесняла, а Комаров се намесил. Не за себе си, а за всички. Два дни по-късно било постигнато споразумение и уговорени компенсациите. Олег Рогачов — по онова време шеф на „Централная“, се съгласил да плати два милиона американски долара на Долгопрудники срещу правата за охрана на казината. Комаров бил помолен да направи трансфера в Будапеща, тъй като и двете страни му имали доверие. За целта той решил да използва куриер — един тип от Ташкент, който дълго време работил за него. Проблемът обаче е там, че никога преди не бил искал от въпросния тип да пренесе два милиона долара в употребявани банкноти. И плъхът ги свил. Изчезнал яко дим.

— С парите на „Централная“?

— Аха. Но Комаров не е от хората, които ще вземат да се оплакват. Парите били доставени. Два милиона долара негови собствени пари! Държал ги е някъде готови, както обичате да го правите вие. Ненапразно се говори, че в Русия циркулират повече стодоларови банкноти, отколкото в Америка. Както и да е. Комаров осъществил плащането и всички били доволни. Така и не споделил с двете организации какво е станало. На по-късен етап те го разбрали сами. Междувременно той определил награда за главата на куриера. Половин милион в зелено. В Русия можеш да намериш убиец за пакетче марлборо, следователно се предполага, че за споменатите мангизи можеш да утрепеш абсолютно всеки, когото си харесаш. Но в случая нещата се закучват. Комаров не си посипва главата с пепел и се завръща към бизнеса си, за да стане още по-богат. Узбекът по всяка вероятност е стигнал до заключението, че е отървал оловото, но… Три години по-късно той пътува по работа и минава през Воронеж…

— Донът от Дон…

— Знаеш ли тази история?

— Чувала съм само името, но без подробности.

— Ясно. Значи узбекът минава през Воронеж, но се разболява. Болки в корема. Слиза в бара на хотела и удря две водки, за да ги разкара. Но вместо това припада. В болницата решават да го оперират, тъй като подозират спукан апендикс или нещо от сорта. Както и да е… И тъй, изрязват апендикса на узбека, почистват го и го зашиват. Естествено, с тези шевове на корема, му трябват няколко дни почивка.

Според болничния персонал той бил уплашен до смърт. Направил опит да се чупи още преди да може да стои прав. В никакъв случай не желаел да остава във Воронеж. Искал да се прибере у дома, но не казвал къде е този дом. Напуснал болницата в момента, в който бил в състояние да ходи. Било вечер, твърде късно, за да отпътува. Решил да пренощува и на сутринта да вземе първия влак. Не се върнал в хотела, където припаднал. Избрал си друго място. На сутринта решил да се измъкне рано. Повикал асансьора. Когато кабината спряла и вратата се отворила, вътре бил Комаров. Вратата се затворила, асансьорът тръгнал надолу. Комаров слязъл на първия етаж и кабината продължила към фоайето. Вратата се отворила и на пода лежал мъртвият узбек, оплискан в кръв. Знаеш ли как го е убил Комаров?

— Как?

— С един-единствен удар. Бил мъртъв още преди да падне на земята. — Бергщайн се приведе над масата и понижи глас, въпреки че бяха сами: — Юмрукът на Комаров разкъсал шевовете и проникнал дълбоко в коремната кухина. Все едно че го е застрелял с куршум.

Чаят се появи в малък никелиран самовар върху кръгъл поднос, на който имаше и две чаши с месингови държатели. Бергщайн напълни едната и й я подаде.

— Това е характерното за Комаров — никога не забравя и никога не прощава.

— Като ФБР, нали?

Бергщайн я погледна така, сякаш го беше зашлевила.

— Какво искаш?

— Джордж Салиби.

— Банкерът, а?

— Утре пристига в града и ще остане три дни. Искам програмата му.

За момент Бергщайн изглеждаше несигурен, после кимна с глава:

— Добре.

— Можеш да я научиш, така ли?

— Няма проблем.

— Точно както предвиди Кели — усмихна се Стефани и предпазливо опита чая. Беше силен и горчив. — Какво стана с теб там, в Маями?

Само името на града беше достатъчно да го превърне в спукан балон.

— Строеж на модерен квартал в близост до хиподрума Хайялия. Повече апартаменти, по-малко офиси. Моето участие беше слабо, но както и да е… Имаше неизпълнение на договори, доста хора не си получиха парите. Намеси се полицията, започнаха да задават въпроси. После се оказа, че част от инвеститорите имат данъчни проблеми с Департамента по вътрешни приходи и се започна… За нула време сделката бе анулирана и ФБР ми звънеше на вратата.

— Просто ей така?

— Просто ей така!

 

 

На Бродуей действаха улични търговци, които продаваха джинси, маратонки, якета и фланелки. Всичките с етикети на известни фирми и всичките евтини. Или бяха ментета, или бяха крадени, но на никого не му пукаше. Стефани си купи два чифта джинси на „Калвин Клайн“, чифт маратонки „Рийбок“ и малко бельо от близкия магазин за намалени стоки. Сдоби се и с една черна раница, а коженото си яке размени за три четвърти връхно капитонирано палто с етикет на „Найки“ върху лявата част на гърдите. От близкия магазин за железария се снабди с голяма отвертка, чук, нож, известно количество пирони, ролка скоч и два малки катинара с цифрови комбинации. Накрая влезе в една аптека за някои тоалетни принадлежности и червена найлонова торба — от онези, в които хората си пренасят прането.

Използвайки Бродуей за център, тя преброди околните квартали като последователно премина през улиците с номера от двадесет, тридесет и четиридесет нагоре. В крайна сметка се спря на хотел „Картър“ на Четиридесет и трета улица — Запад — между Бродуей и Осмо авеню. До входа имаше малко кафене, а до фоайето на първия етаж се стигаше по мръсно стълбище. Самото то беше просторно, но зле осветено, а невъзможният килим можеше да докара до лудост всеки човек с по-лабилна психика, особено когато влизаше в комбинация със синьо-червената мигаща светлина на рекламата отвън. Беше търсила място, където клиентелата не е особено придирчива по отношение на качеството, а и управата не проявява кой знае какъв интерес към качеството на клиентелата. В това отношение хотел „Картър“ беше перфектното място.

Регистрира се под името Джейн Франсис — резервната самоличност, предоставена й от Маджента Хаус. Медицинска сестра от Мелбърн, Австралия, на двадесет и пет години, тръгнала на околосветско пътешествие от една година насам — ако някой все пак прояви любопитство. Но никой не си направи този труд. Остана с впечатлението, че на регистратурата щяха да приемат всяко име, вписано във формуляра. Призракът зад гишето й подаде ключа за стаята на шестия етаж. А тя залости вратата в момента, в който се добра до нея. Седна на леглото и не мръдна в продължение на няколко минути. Вслушваше се в приглушените звуци от улицата и стъпките по коридора отвън. Матракът беше на буци, пружините скърцаха, а таблата откъм главата сякаш щеше да се разпадне всеки момент. Беше спала на стотици легла като това, спомените за тях принудиха стомаха й да се свие. Когато влезе, пердетата бяха спуснати. Тя пристъпи към тях, разтвори ги лекичко и предпазливо надникна през процепа. Точно насреща имаше денонощен гараж, до него се издигаше офис сградата на „Ню Йорк Таймс“. Синята метална порта на гаража беше спусната. Над изходите на всяка клетка светеха матови глобуси с логото на „Таймс“. Провери гардероба, чекмеджетата на скрина, пространството под леглото, солидността на стените. Влезе в банята и внимателно огледа тоалетната чиния, казанчето и плочките около ръба на ваната. Върна се в спалнята, приклекна в единия ъгъл и надигна края на захабения килим. Под него нямаше подложка, а само голи дъски.

Разопакова покупките си. Инструментите вкара в един от страничните джобове на раницата и дръпна ципа, след което го заключи с едното от малките катинарчета. Влезе в банята и подреди тоалетните си принадлежности на рафта под огледалото. Върна се в спалнята и разбута оправеното легло. След което напусна хотел „Картър“ и се върна в „Чери Недърленд“ на Пето авеню.

 

 

Правя поръчката си на румсървиса, след което включвам лаптопа и отварям файловете, които съдържат архитектурните планове на апартамента на Джордж Салиби на Сентръл Парк Уест. От мястото си почти виждам покрива на сградата, тъй като стаята ми гледа към Пето авеню, площада и югоизточния край на Сентръл Парк. След което набирам един градски номер, който не съм използвала цели три години. Той няма нищо общо с Маджента Хаус.

— Ву Лин?

— Да.

— При последната ни среща китката ти беше гипсирана. Счупи я по време на автомобилна катастрофа. Срещнахме се на ферибота за Статън Айланд. Аз ти дадох пет хиляди долара. Помниш ли какво ми даде ти?

Продължителна пауза, после:

— Какво искаш? — Диктувам му списъка. — За кога го искаш?

— По най-бързия начин.

— След три дни?

— Опитай вдругиден.

— Прекалено е рано.

— Опитай.

Въздишката му е с очакван диапазон.

— Да, ама…

— Колко?

— Десет.

— Окей. Дай ми адреса.

Храната ми пристига. Подписвам се и откривам, че съм изгубила апетита си. По-късно се събличам по бельо и изпълнявам серия от упражнения. Затоплените мускули ми доставят приятно усещане. Половин час по-късно вземам душ и правя опит да релаксирам. После бавно се обличам. Телевизорът работи. Си Ен Ен предъвква петминутните си новини, натикани между реклами и автопромоции на мрежата. Където и да отидеше Петра, Си Ен Ен я дебнеше. В хотелските стаи, в чакалните на летищата. Аз обаче не й обръщам внимание. За мен тя е нещо като виртуален тапет.

Избрала съм сатенена блузка в толкова наситен син цвят, че под определен ъгъл на светлината изглежда пурпурна или черна. Избрала съм и едно костюмче с панталон на „Макс Мара“, което има пепеляв цвят. Кройката му е много добра и изключително елегантна. Изненадана съм от начина, по който изглеждам в него. Което автоматично ме кара да се чувствам измамница. Никога досега не съм се правила на софистицирана с продукти като тези на „Макс Мара“. Но кого се опитвам да излъжа всъщност? Аз съм си измамница. Вече престанах да се чувствам като Стефани, но същевременно нямам никаква представа коя всъщност е Кейт Марч. Знам обаче, че не съм Петра Ройтер.

 

 

Небостъргач от стъкло и черна стомана. Доминираща позиция в атриума има огромен бронзов кон, който се е изправил в средата на квадратно езерце. Стефани взе асансьора. Вратите му се разтвориха на 29-ия етаж. Тя тръгна по полирания гранит и спря пред плота на рецепцията, изработен от същия материал. Отвъд него и отвъд администраторката, чиято прическа също би могла да е от гранит, се вижда надпис от масивни златни букви: „Гардайн Хил“. Инвестиционна компания, основана през 1971 година, тя води посредствено съществуване в продължение на цели двадесет и седем години, след които най-сетне се плъзга към неизбежния банкрут, обявен през 1998-ма. Тогава на сцената излиза „Мирш“ — швейцарска инвестиционна компания, която я закупува на доста висока цена. По време на поглъщането „Гардайн Хил“ има седемдесет и един служители и оперира от кантората си на Осмо авеню, разположена в една доста занемарена офис сграда. Днес те заемат цял етаж в престижната сграда на Петдесет и втора улица — Изток, но личният състав е сведен до деветнадесет души. Нито един от тези хора не е работил за „Гардайн Хил“ по времето, когато фирмата е погълната от „Мирш“.

Поканиха Стефани да влезе в някакъв кабинет и я помолиха да почака. Тя отклони предложението за кафе, изчака вратата да се затвори и пристъпи към прозореца. Тротоарът долу гъмжеше от хора, които от тази височина наподобяваха мравки. Тя изпита чувството, че е на далеч по-голяма височина от преброените двадесет и девет етажа.

Дори при пет пъти повече служители в „Гардайн Хил“, място на двадесет и деветия етаж пак щеше да има в изобилие. На пръв поглед простата икономия нямаше никакъв смисъл. Но истината изплуваше в момента, в който човек си направеше труда да се поразмисли. В резултат на сложни „бракове по сметка“ „Гардайн Хил“ изобщо не плащаше наем за тази площ. Сградата беше собственост на триумвират, съставен от известния нюйоркски притежател на недвижими имоти Сол Гулбенкян, инвестиционния банкер и основател на „Фърст Интерконтинентал“ Джордж Салиби и Константин Комаров — собственик на „Мирш“ — компанията майка на „Гардайн Хил“. Гулбенкян беше използвал „Фърст Интерконтинентал“, за да финансира покупката от Камерън Макгроу — канадски предприемач и един от смъртните врагове на самия Гулбенкян. Не е ясно как и защо се е замесила и фирмата „Мирш“ — тези подробности тримата съдружници са запазили в тайна.

Стените на кабинета бяха украсени с поне дузина картини, всички в един и същ стил. Дори нетрениран наблюдател като Стефани можеше да стигне до заключението, че са дело на един и същ художник. Всички без изключение масло върху грундирано платно, те показваха различни аспекти на девствената руска природа — отрупани със сняг гори, летни градини, позлатени дръвчета през есента, ярко зимно слънце над заснежени поля. Очите й механично потърсиха подписа на автора.

— Олга Светличная — обади се мъжки глас зад гърба й.

Стефани рязко се завъртя.

— Моля?

В сърцето й помръдна някакво неясно предчувствие. Изражението на лицето му решително й беше познато. Странно, но такива чувства изобщо не я вълнуваха, докато проучваше досието му. Кого ли вижда в момента, запита се тя. Дали Кейт Марч в елегантното костюмче на „Макс Мара“ или непознатото същество под нея?

Носеше еднореден костюм в тъмносин цвят, светлосиня риза и копринена вратовръзка в бургундско червено. Не беше толкова загорял, колкото на снимките, но кожата му продължаваше да има свежия вид на човек, който прекарва голяма част от времето си на открито. Представи си го сред морските вълни, а не в някой охлаждан от климатик офис или самолет. В триизмерен вид изглеждаше точно толкова строен, колкото и в двуизмерен.

— Така се казва художничката — поясни той. — Олга Светличная.

— Всички картини ли са нейни?

— Половината. Останалите са от Юри Кугах, който по една случайност е съпруг на Олга. — Направи крачка към нея и добави: — Поетически реализъм… Не допада на всеки — някои хора го намират прекалено ярък и примитивен, но аз го харесвам по свои лични причини.

— Които са?

— Няма да ги разберете. Казвам се Константин Комаров.

Стиснаха си ръцете. Дланта му беше суха и груба. Когато седнаха, той я погледна и премести поглед към рамкираната фотография на бюрото си. Стефани виждаше само гърба й.

Размениха си няколко незначителни фрази. Тя говореше точно толкова механично, колкото трябваше. След което Комаров насочи разговора към Збигнев Сладек и „Алматинвест“.

— Той не ми каза кой знае колко за „Галилео Рисорсис“, госпожице Марч. Наложи се сам да събера известно количество информация, което, повярвайте ми, никак не беше лесно. Вие май работите за компания, която не разполага с офиси.

— Ние сме редовно регистрирани.

Той й отвърна с мълчанието, което заслужаваше подобен отговор, но явно чакаше по-подробно обяснение. Но какво има за казване, обърка се не на шега Стефани. Имаше нещо в него — и в нейната реакция на проявата му — което я изнервяше. Първоначалната реципрочност на това поведение, което й се стори, че забелязва у него, отдавна се беше стопила и в момента той беше абсолютно непроницаем.

В ръката му се появи кутия марлборо, която спря на тридесетина сантиметра от лицето й. Тя отказа с леко поклащане на глава.

— Ще имате ли нещо против, ако аз запаля?

Не беше очаквала демонстрация на добри маниери. Изобщо не беше сигурна какво е очаквала. Във всеки случай не беше това, което изпитваше в момента. Някой бе направил погрешна преценка на този човек. Опита се да си го представи как оцелява след десет години в съветските лагери отвъд полярния кръг, но не успя. Нещо не се връзваше.

— Разговарях със Сладек и имам идея как бих могъл да ви бъда полезен. Според него вие представлявате група инвеститори, които имат желание да вложат парите си… хм… по ефикасен в данъчно отношение начин.

— Да.

— Без да се налага да отговаряте на прекалено много въпроси относно произхода на парите ви.

— Точно така.

— Предполагам, че ще имате желание да запазите и анонимността си.

— Да, точно това подчертах пред Сладек.

— Представена ли е в САЩ вашата група от инвеститори?

— Да.

— А в Европа?

— Да.

— Притежават ли разнообразна смесица от бизнеси?

— Смесица?

— Имам предвид законен и незаконен бизнес.

Опциите били много, добави след малко той. Но негова специалност били офшорните зони, предпочитани от руснаците. Първоначалният им избор паднал върху Швейцария, която привлякла почти петдесет процента от бизнеса, но напоследък добри позиции имал и Кипър.

— Безвизов режим, надеждна правна система, политическа стабилност и икономически растеж. Освен това е сравнително близо до Русия и има бързо разрастваща се руска диаспора.

После дойде ред и на по-екзотичните опции. През 1999 година Науру и Република Палау са привлекли почти четиридесет процента от фондовете, насочени към офшорни компании. В момента тази цифра е слязла под десет процента, но някои предимства все още правят впечатление. Науру — миниатюрната суверенна държава, е просто един коралов риф в екваториалната част на Тихия океан, чиято дължина е едва тринадесет километра. До 1980 година основен поминък на малобройното население е птичето гуано, което се копае и изнася като естествен тор. През тази година властите на островчето вземат решение да го превърнат в данъчен рай с нулеви ставки за всички видове бизнес. Една порутена сграда на острова дава подслон на „Науру Ейджънси Корпорейшън“, която е официален представител на над двеста банки и финансови компании от всички краища на света. През такива компании се изпират по няколко десетки милиона долара на ден, като годишната такса за регистрация при НЕК е някакви си десетина хиляди долара. За 1999 година е регистриран поток от над седемдесет и пет милиарда долара, преминал през острова. Това прави средно по около дванадесет милиона на глава от населението.

Потоците информация се изливаха върху Стефани в продължение на четвърт час. Тя гледаше как се движи устата му, но чуваше твърде малко от това, което казваше. На дясната му буза имаше малък белег. Часовникът му беше марка „Брайтлинг“. Даваше си сметка, че го зяпа, но не можеше да се спре. Мислено се върна в онзи воронежки хотел, видя оплискания с кръв асансьор, мъртвия узбек на пода. Не успя да си представи единствено как Комаров издърпва окървавения си юмрук от разпраната коремна кухина на жертвата.

— Изпращате един мръсен долар в Науру и си го получавате обратно, абсолютно чист — говореше той. — А не седемдесет и пет цента, каквато е обичайната практика, плюс следи, които могат да бъдат открити от всеки усърден следовател.

 

 

Имам чувството, че съм го виждала и преди — въпреки стопроцентовата сигурност, че това е изключено. Не зная нищо за него, но въпреки това зная достатъчно. На външен вид не е нищо особено, но ме привлича по начин, който не съм изпитвала никога досега. Това чувство не е в сърцето, а в корема ми. Слушам го дотолкова, колкото да запомня гласа, а не думите му. Ако сега, в този момент, той изведнъж ме помоли да го целуна, аз моментално ще го сторя. А ако пожелае да ме люби, веднага ще се съглася.

Не мога да кажа дали и той изпитва нещо подобно. Гледаме се право в очите, без да отместваме поглед. Но аз не мога да разбера какво се крие зад неговия. Чувствам се много особено. Зная за него само това, което съм прочела, и то не е добро. Нямам причини да се чувствам по този начин. Но нищо не мога да направя и това ме ядосва. Не правя такива неща — предполага се, че отдавна съм ги надраснала… Нима преди време не бях пример за самоконтрол?

Не мога да обясня какво ми става, но се изправям на нокти. След което си спомням защо съм тук…

 

 

— Хората, които представлявам, искат да закупят нещо…

— Нали точно за това говорим? — намръщи се Комаров.

— Искат да закупят нещо чрез един от вашите бизнес партньори.

— Кой?

— Коба.

Видимата реакция е нула.

— Какво по-точно искат да купят?

— Ще го кажа на Коба, когато го видя.

— Не познавам човек с такова име.

— А познавахте ли човек на име Олег Рогачов?

Този път Комаров видимо замръзна на мястото си.

— Разбира се, че сте го познавали — не му позволи да се окопити Стефани. — При убийството му в Париж, с него е бил и един офицер от британското разузнаване. Той също е загинал. Убиецът не е заловен, но вече е идентифициран човекът, организирал покушението. Искате ли да чуете името му?

Несигурността ражда раздразнение.

— Не виждам какво общо има това с…

— Искате ли да го чуете или не?

Комаров направи опит да демонстрира фалшиво равнодушие.

— Добре — сви рамене той. — Кой е той?

— Вие.

— Аз ли?

Стефани кимна с надеждата, че прилича на Петра.

— Вие сте наели убиец, който да ликвидира шефа на „Централная“.

Той изглежда странно облекчен.

— Информацията ви е погрешна.

Стефани не влага сърце в този разговор. Тя прекрасно знае, че възстановеното му самочувствие е фалшиво.

— Убедена съм, че искрено вярвате в това — кимна тя. — В смисъл, защо човек като вас ще прави подобно нещо? Ако се разчуе, това със сигурност ще срине репутацията ви. А и „Централная“ вероятно ще тръгне да си отмъщава.

— Именно — кимна Комаров.

— Но работата е там, че аз имам доказателство.

— Това не е възможно.

Устата й пресъхна. Дръпна ципа на коженото портмоне за документи, извади единичен лист хартия и го плъзна върху бюрото.

— Фотокопие на банкови документи, чрез които е прехвърлена известна сума от личната ви сметка към една частна сметка в Андора.

— Не признавам този документ. Той е пълен фалшификат.

— За ваше съжаление, съвсем истински е. Такава е и сметката в Андора. Титуляр по нея е Себастиан Ауман — второразреден стрелец, който до август месец е оперирал в района на Брюксел. През упоменатия месец пежото на въпросния Ауман се блъска челно в един немски тир на Магистрала А1 между Париж и Кале. Но след него остават множество улики, които го свързват с убийството на Рогачов. И с вас…

Тя очакваше гняв, но получи учудване.

— Това няма нищо общо с мен — отсече Комаров.

Стефани кимна.

— Но въпросът вече не е в това, нали? Няма значение кой на кого е платил. Убиецът би могъл да бъде дори самият Коба. Важно е само това, в което вярват хората. Убеждението над всичко. Онези, които вероятно ще проявят интерес, трябва само да бъдат побутнати в желаната посока.

Той плъзна хартията обратно към нея.

— Правите грешка…

Тя го погледна право в очите.

— Зная.

Настъпи наелектризирано мълчание, после Комаров се обади:

— Никога не съм се срещал с Коба. Такова беше взаимното ни решение.

— Това не го вярвам.

— Помислете малко и ще повярвате. Винаги сме ползвали услугите на посредник.

Постановка, която й беше до болка позната от отношенията й със Стърн.

— Тогава ще ме свържете чрез посредника.

— Ако това искате…

В интонацията му имаше някакъв подтекст.

— Това ли искате? — обърна го на въпрос той.

Сега я гледаше право в очите, а изражението му беше абсолютно непроницаемо.

— Не ме шантажирайте. И други са се опитвали, но без успех.

Не прозвуча като заплаха, а по-скоро като искане. Или дори като молба.

— Какво предлагате в такъв случай?

Той смачка цигарата си в порцелановия пепелник.

— Питайте мен.

— Не ви разбирам…

— Питайте дали ще го направя под формата на лична услуга за вас.

— Защо?

— Защото само тогава ще мога да ви поискам услуга в отговор.

— Каква услуга?

— Още не зная, но все ще измисля нещо…

Тя знаеше, че не бива да участва в тази игра.

— Добре, нека приемем, че ви моля за услуга…

— Много добре.

— Ще ме намерите в „Чери Недърленд“, където съм отседнала.

Комаров си позволи една хладна усмивка.

— Ще ви намеря навсякъде, бъдете сигурна в това.