Марк Бърнел
Инструмент за убийства (6)

5.

Можеш да си създадеш дом, можеш да си изградиш живот, но никога не създавай нещо, което да не можеш да напуснеш за една секунда.

Човекът, родил тази сентенция, е Иън Бойд — един заклет самотник, издялан сякаш от съдърландски гранит. Миналото на този човек е свързано с военните. Детайлите на това минало са затворени в папки, които в даден момент изчезват. И днес кариерата му е покрита с дълбоко мълчание. Той повече от всеки друг е отговорен за преобразяването на Стефани Патрик в Петра Ройтер. Той я беше учил да оцелява в екстремални условия, беше й показвал как да убива и да не изпитва нищо. Под негово ръководство тя беше станала по-силна, по-бърза и по-годна за специални операции — нещо, което никога не бе вярвала, че може да се случи. По време на уроците Бойд се държеше грубо и дори жестоко. Самите уроци бяха отвратителни и понякога брутални. А Стефани се оказа изключителна ученичка.

Зърна го през прозореца на вагона, докато влакът намаляваше ход и спираше на гара Леърг. Беше мъж с едър кокал, но стегнат и строен. Стоеше облегнат на един ланд ровър със скръстени пред гърдите ръце, а вятърът развяваше къдриците на гъстата му руса коса. Носеше изтъркани джинси, ловджийски ботуши и тъмнозелена фланелка.

Стефани беше единствената пътничка, която стъпи на перона. Бойд отвори вратичката на ланд ровъра пред нея, но не предложи да й поеме раницата. Потеглиха от гарата, пресякоха Леърг и поеха по пътя, който се извиваше край брега на езерото Лох Шин. Бойд шофираше бързо, ловко задминавайки другите превозни средства на късите отсечки, които позволяваха това. От време на време външните гуми на джипа захапваха влажната трева на банкета. Стефани се вкопчи здраво в ръкохватката на вратата, надявайки се той да не го забележи.

Облаците препускаха на север, надбягваха ги, игриво пропускайки по някой заблуден слънчев лъч. За миг околността светваше в златистопурпурни и зеленикаво-ръждиви оттенъци, после сивотата отново вземаше връх. Вятърът разклащаше лъскавата трева, превръщайки я в спомен за бурно море. Плъзгаха се покрай отдавна изоставени каменни къщи от деветнадесети век, а също така и покрай доста по-нови, но пак със заковани прозорци. Такива са белезите на прогреса. На банкета, съвсем близо до асфалтовата настилка, бяха подредени стройни купчини торф, които чакаха да бъдат пренесени до най-близките пещи.

Задминаха някакъв жълт камион, който се оказа местната подвижна библиотека, след което Бойд най-сетне наруши мълчанието.

— Александър ми каза, че живееш в Южна Франция.

— Вярно е.

— Под името Шнайдер.

— Точно така.

— Това е моминското име на майка ти, нали?

— Да.

— Много жалко, Стефани — поклати глава той. — Точно от теб не съм очаквал подобно нещо.

След моста Лаксфорд завиха надясно и поеха по черен път, който плътно следваше извивките на терена. Джипът се разклати, колелата му започнаха да подскачат по заоблени, покрити с мъх камъни, да потъват в локви застояла вода, да трополят по тесни мостчета, покрити с железопътни траверси.

Тя знаеше какво й предстои: наранявания, студ и изтощение. Но въпреки това се чувстваше у дома си. Или не — по-скоро някаква връзка, някакво чувство за приближаване към нещо близко. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-прояснено ставаше съзнанието й. От провала на психологическата оценка на Мартин Палмър бяха изминали три дни. Видяла примирението в очите на Александър, тя веднага разбра, че последната му надежда ще бъде Бойд. Не хранеше илюзии относно режима, който я чакаше, но въпреки това изпита радост от завръщането.

Хижата беше близо до езерото, сгушена в дъното на полянка, покрита с нежна тревица. Достатъчно високо, за да не бъде залята от придошлата вода. На петдесетина метра по-нататък се виждаха три продълговати бараки с покриви от гофрирана ламарина. Между тях и хижата се намираше просторен гараж, който се използваше и като работилница. Отзад имаше навес, под който бяха наредени дървата за огрев, а още по-нататък — друг, издигнат за подслон на дизеловия генератор.

При предишното й посещение бяха само двамата с Бойд, тъй като беше зима. Но през летните месеци той провеждаше тук нещо като курсове на открито, които имаха за цел да повишат чувството за колективизъм у хора, свикнали да работят сами, обикновено зад бюро. Понякога фирмата клиент искаше от него да идентифицира определени качества у индивидите, които му изпращаше. Кой притежава дарбата на лидер, но не подозира това? Кой се мисли за лидер, но на практика не показва подобни качества? Кой е бунтар по рождение?

Курсовете започваха през май и приключваха през септември. Мъжете и жените, които Бойд наемаше в своя помощ, бяха негови бивши колеги от въоръжените сили. А през зимата, когато нямаше курсове и това място опустяваше, Бойд беше на разположение на своите приятели. В тази категория също преобладаваха военните, но само хора със специални изисквания. Или такива, които се нуждаят от тежки физически натоварвания. Или Александър…

Ланд ровърът рязко спря пред хижата.

— В момента имаме една група, затова ще отседнеш при мен — рече той. — Вероятно ще се срещаш с тях, но не бива да завързваш разговор. Ясно ли е?

— Да.

— Същото важи и за персонала. Нито дума с никого!

— Както кажеш…

— Точно така, Стефани! — свирепо изръмжа Бойд. — Както кажа!

 

 

Първите две седмици бяха подчинени на рутина, която й беше до болка позната. Вратата на спалнята отхвръкваше на пантите си още по тъмно, следваше тичането в студа и терапевтичната жега на душа, закуска върху старателно изтърканата с четка кухненска маса. Бойд рядко се хранеше заедно със Стефани. Времето между закуската и обяда запълваха с упражнения по бойни изкуства — нападение и защита. В повечето случаи с голи ръце, но понякога и с хладно оръжие. Той я накара да си припомни позабравените умения, с чиято помощ обикновената домашна вещ се превръща в оръжие, как се убива с кредитна карта и как се парализира противника с обикновен кламер. Изучаваха заедно уязвимите точки на човешкото тяло — стави, артерии, органи…

Упражненията обикновено се провеждаха в гаража — достатъчно голям, за да побере три камиона. Край две от стените имаше специални ракли, на които бяха поставени лодки каяци. В дъното имаше дървена пейка и тежък работен тезгях, над който имаше дъска с омаслени инструменти. От тавана висеше боксьорска круша и на даден етап той започна да я учи на основните похвати от тайландския бокс. Самият спорт не го интересуваше, но изпитваше искрено възхищение от гъвкавостта и пъргавината на майсторите.

Обядът беше съвсем мизерен — зеленчукова супа, хляб и вода. Въпреки това Стефани знаеше, че по време на следобедните занимания най-вероятно ще повърне и него. И това обикновено се случваше. Бойд не приемаше, че е тренирала достатъчно усърдно, преди да я види как се превива на пода и повръща от изтощение. Кросовете им бяха тежки и продължителни. Тичаха направо през високата до кръста трева, под която се криеха опасни за глезените дупки и камъни, катереха и се спускаха по невероятно стръмни склонове, където и най-добрите маратонки не вършеха работа. Краката им затъваха до глезените в локви с мазна застояла вода, миг по-късно нагазваха в размекнати полета от торф, пред които и най-гъстата кал приличаше на гладък асфалт. Стефани си спомни едно свое откритие в миналото: нищо не изсмуква силите по-бързо от торфената кал.

Тичаха независимо от капризите на природата — по време на свирепи бури, шибащи полухоризонтални дъждовни струи, под непоносимо горещите лъчи на лятното слънце. Дори при сравнително ниски температури на въздуха, слънцето в северната част на Шотландия прогаря кожата по същия бърз и болезнен начин, по който го прави на някой южен плаж. Мъглите бяха единственото изключение — само тогава районът на действие се ограничаваше в близост с хижата. А промените във времето наистина си ги биваше: имаше дни, в които годишните сезони се изреждаха само до обяд, а следобед започваше напълно нов цикъл.

Фактът, че знаеше какво я очаква, изобщо не намали болката. Мускулите й горяха в протест, отдавна забравили подобни усилия. После болката се превърна в тръпки, наподобяващи началната фаза на маларията. Охлузените и порязани места по тялото й не можеха да зараснат от постоянното повторение на атаките срещу тях. Бойд я държеше на ръба на изтощението и тя знаеше защо: той искаше да провокира реакция. Физическа, емоционална или и двете заедно.

Преди четири години беше успял да я заблуди. Но задачата му беше именно тази — да я накара да се откаже и да избяга. Режимът непрекъснато се затягаше и в крайна сметка плътно се доближи до откровеното насилие. Но този път беше по-различно. Вероятно защото при предишното й посещение между тях се бяха случили много неща. Отношенията им бяха еволюирали. Преди четири години това бяха отношения между старшина и новобранец, но сега вече бяха друго — отношения между ментор и способен ученик. Зад гранитната си фасада Бойд дълбоко се гордееше с нея, в отношението му се прокрадваше и нещо като респект. Тя изпитваше същото. Двете страни на уравнението постепенно се уравновесиха. А в хода на този процес се появи и нещо друго. Нещо като подмолно и едва доловимо сексуално привличане.

Никой от двамата не призна негово съществуване. Никой не искаше да го стори.

Бойд бе съхранил способността да демонстрира заплашително поведение, но вече не го правеше сляпо. Вече се беше провалил в опитите да я прекърши. Бавно, но неумолимо двамата започнаха да се опознават. И скоро откриха, че не са толкова различни. Елементът на враждебност, върху който се градеше цялата тренировъчна система на Бойд, започна да се разпада. Той знаеше, че Стефани винаги ще изпълни онова, което й е наредено. А дори и ще го преизпълни, просто за да му покаже, че духът й остава непреклонен и той няма сили дори да го накърни… Един намек, че това още по-малко може да бъде сторено от човек като Александър.

Вечер Бойд й позволяваше да вземе вана вместо обичайния душ, оставяше й време да обърне внимание на многобройните си натъртвания и порезни рани. Докато тя се киснеше във ваната, той приготвяше вечерята. Понякога се хранеше заедно с нея, но в повечето случаи избягваше да го прави. След вечеря сядаше пред камината с книга в ръка, или пък се оттегляше в малкия си кабинет и затваряше вратата след себе си. Тя беше свободна да прави каквото пожелае. А това означаваше само едно — да си легне по най-бързия начин, за да може да поспи преди напрегнатата програма, която я очакваше още от ранни зори.

 

 

Седя на гладък камък в близост до горичка калини. Тънките клони на стройните дръвчета са превити под тежестта на големи гроздове яркочервени плодове. Според Бойд това е сигурен знак, че настъпващата зима ще бъде люта. Той може и да е прав, но според собствените ми прогнози ледовете ще се появят значително по-рано.

Седмиците бавно се нижат, а напрежението между нас нараства с часове. Давам си сметка, че не постъпвам по най-добрия начин, тъй като реагирам зле на непрекъснатите му провокации. Но аз съм си такава. Винаги използвам влошаването на нещата като шпора, която забивам дълбоко в корема на коня.

Вече ясно усещам промяната. Тялото, което имах доскоро, бързо се смалява и втвърдява, дори и формите му се промениха. Предпочитанията ми, скрити дълбоко в мен, продължават да бъдат на страната на това, което бях — здрава, щастлива, женствена… Но една друга част от същността ми буйно приветства промяната и открито се наслаждава на новото ми състояние. Физическото втвърдяване улеснява и укрепването на духа ми. Вече ми е трудно да философствам над това, което правя. Вероятно именно в това е смисълът на всичките трудности, които Бойд трупа пред мен. Колкото по-добро става физическото ми състояние, толкова по-рядко ще ме ръчка в ребрата той. А и охотата му за това видимо намалява.

Това би трябвало да ми доставя някакво удоволствие, особено в ограничените рамки на сегашното ни съществуване. Но не го прави. Бих искала да попитам какво става, но не мога. Точно както не мога да отговоря, когато той ме пита за времето, през което бях Петра. Не защото не искам да му дам информация, а защото не искам тази информация да стигне до ушите на Александър. Вероятно част от причините за сегашния ми дискомфорт се крият именно тук — не желая да гледам как един изключително силен и независим мъж като Бойд играе ролята на доносник на змия като Александър.

Седя и го наблюдавам отдалеч. Той е пред бунгалата, заобиколен от тримата си помощници. Двама мъже и една жена, всичките бивши военни. В близост до брега се виждат няколко издължени каяка, около които се тълпят последните гости. Те са от Слау, продавачи в телешоп и различни специализирани издания, които рекламират автомобили втора употреба, компютри, кухненско обзавеждане и бани. Чакам Бойд да им каже няколко думи, след които ще се оттегли в хижата.

Вътре е хладно, тъмно и спокойно. От кухнята долита тихото мъркане на отоплителната печка. Нищо друго. Влизам в кабинета на Бойд — единственото помещение в къщата, в което достъпът ми е абсолютно забранен. Стаята е съвсем малка, с едно-единствено прозорче, което гледа към фиордите. По-голямата част от пространството е заета от масивно дъбово писалище. Край една от стените има скрин с четири чекмеджета, всичките заключени. Това изглежда странно, тъй като Бойд не заключва дори външната врата, с изключение на случаите, при които се готви да отсъства в продължение на няколко дни.

Започвам да ровя из бумагите, пръснати върху писалището. Сметка за телефон, чиито цифри не ми говорят нищо, няколко писма от градския съвет на Съдърланд, талон от билет за ферибота „Каледониън Макбрейн“ до Айслей, няколко писма от компании, които ползват летните лагери на Бойд. Подминавам компютъра, подозирайки, че той ще разбере за всеки опит да проникна в съдържанието на файловете. Вместо това вдигам слушалката и набирам 1471, за да разбера откъде е дошло последното обаждане. Отсреща обаче ме уведомяват, че не разполагат със съответния номер.

Част от лавиците са заети с книги. Всички без изключение исторически, романи няма. Над миниуредбата са подредени двадесетина диска. Всичките са с класическа музика. Над тях има два реда папки с машинки, всяка от които е с етикет. В тях се съхраняват стари сметки, някои от които са на повече от десет години. Над съседната лавица блестят два малки сребърни самовара. Под тях са окачени няколко фотографии в рамки — Бойд в пълно бойно облекло на фона на димяща вана, трима непознати бойци, бащински гушнали автоматите си, отново Бойд — по-млад и с по-дълга коса — на фона на Манхатън. Снимката явно е направена на покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Портрет на жена с пусната върху раменете светлокестенява коса, сиви очи, чипо носле и тънки устни. Вземам я в ръце. Рейчъл.

Има и други нейни снимки. На някои от тях е с Бойд, на други — сама. На тези, на които го има и него, забелязвам, че това съвсем не е мъжът, когото познавам. Там е един друг Бойд — винаги готов да се усмихне, без пустота в очите. Изглежда жив и топъл, но най-вече щастлив. И изобщо не прилича на Бойд.

Чувам единствено отчетливото тиктакане на големия пътнически будилник, положен върху писалището.

Продължавам да държа Рейчъл. Нещо се промъква през рамката, попива в пръстите ми и тръгва към сърцето. Срам. Бойд е имал своите причини да ми забрани достъп до тази стая. Сега вече и аз имам такива. Наблюдавам го през прозореца. Все още говори. Питам се какво е имала Рейчъл, за да накара мъж като Бойд да се влюби в нея. А след това си задавам друг въпрос — какъв тип жена би се влюбила в мъж като Бойд…

 

 

Бойд беше опрял гръб в умивалника, а Стефани стоеше пред печката и усещаше как задната част на бедрата й се затопля. Навън бушуваше страхотна буря. По-рано бе наблюдавала как облаците се сгъстяват и променят цвета си. Дъждът рукна в момента, в който на запад угасва последният светлик на деня. Четири часа по-късно бурята продължаваше да набира сила.

— Не бях изненадан като чух, че след Малта си изчезнала — промърмори Бойд. — Отдавна предупреждавах Александър, че си готова да го направиш по всяко време. Казвах му: разкрие ли се удобен шанс пред нея, ще го направи! Но ти беше толкова добра, че той не ми повярва. Мислеше, че съм те подготвил прекалено добре, за да направиш такова нещо.

— А ти не беше, така ли?

— Зависи от гледната точка. От моя гледна точка аз те подготвих достатъчно добре, за да мислиш и за себе си. И когато те пуснаха на свобода, ти съвсем не приличаше на програмиран робот. Беше многостранна, пълна с въображение. А тези неща не подлежат на контрол.

— Трябва ли да се чувствам поласкана?

— По-скоро трябва да попиташ какво се обърка.

— Може би нищо.

— Но ти се превърна в Петра, нали? Нещо, което не биваше да става. След като веднъж беше изчезнала, трябваше да си останеш изчезнала докрай.

— Никой не може да се скрие. Особено пък от тях.

— Ти би могла.

— Но те ме откриха, нали?

— Защото избираш да живееш под фамилията Шнайдер, един господ знае защо — изръмжа с унищожително презрение Бойд.

Стефани не беше сигурна, че му е дала повод за презрение.

— Ако беше проявила повече предпазливост, нещата вероятно щяха да се получат. Би могла да си изградиш един съвсем нов живот. При това добър живот!

— Изградих го. Накрая.

— Би трябвало да се получи по-рано. Имаш достатъчно талант, за да го постигнеш. Веднъж свободна, ти можеш да правиш каквото си пожелаеш.

— Например? Може би да се установя в Сидни или Рейкявик? Да си намеря работа, да народя деца…

— А защо не?

— Май не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш.

— Може би не си се опитала както трябва.

Стефани усети как кръвта й кипва.

— Искаш да кажеш като теб, нали? — остро попита тя. — Защо не признаеш, че ние двамата с теб не се различаваме кой знае колко? И двамата сме прецакани, не можем да живеем в истинския свят с истинските хора, да ходим на работа от девет до пет, а след това да се наслаждаваме на живота.

Бойд отказа да захапе въдицата.

— Психически си по-зле от предишния път — констатира с равен глас той. — Тогава беше извън контрол, гневна и обезсърчена. А сега? Не знам точно какво ти е, но със сигурност е по-сложно.

Съжалението в гласа му я нарани. Разстроена, тя нямаше друго оръжие, освен евтиния сарказъм:

— Охо, значи си не само войник, но и психоаналитик. Явно притежаваш разнообразни способности.

— Ти също беше жена с разнообразни способности.

— Ако намекваш за развалена стока, трябва да надникнеш в собствения си двор. Ти ме създаде!

— Знам и си нося отговорността. Сега повече от всякога.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— Защо след Малта се превърна в Петра?

— Това не е твоя работа!

— Не можеш вечно да продължаваш така.

— Как?

— Да избягваш единствения въпрос, който има значение.

— Който има значение за теб — поправи го тя. — А защо не погледнеш себе си? Живееш в този пущинак и се опитваш да забравиш, че Рейчъл вече я няма!

Бойд се въздържа, но с доста усилие на волята.

— За тази вечер май ни стига — промърмори след известно време той, стана и й обърна гръб. — Иначе рискуваме да кажем неща, за които после ще съжаляваме.

 

 

Тя лежеше на една страна, свита на топка. Очите й бяха широко отворени, въпреки крайното изтощение. Дъждът барабанеше по прозореца. В мрака се чуваше как пердетата помръдват от течението. От самотата й стана студено, раменете й неволно настръхнаха. В главата й цареше тотално объркване, сърцето й тежеше от гняв.

Стана от леглото, намъкна широк памучен пуловер и тръгна на пръсти по коридора. Под босите й крака студенееха подовите дъски. Спалнята на Бойд беше оттатък кухнята. Вратата изскърца и тя замръзна на място. Не се случи нищо. Но Бойд беше от хората, които насън чуват дори шепот. Нещата си дойдоха по местата в момента, в който надникна през процепа — леглото му беше празно. Спусна се на долния етаж и го чу да тропа из кухнята. Изправена на вратата, тя го чакаше да приключи с процедурата по пълнене на печката с въглища. Той усети присъствието й още преди да я види. Остави кофата на пода и рязко се обърна.

— Извинявай — прошепна тя.

— Няма за какво.

— Начинът, по който се държах, не отговаря на това, което чувствам.

— Ти не си обучена да се държиш така, както се чувстваш.

— Знам. Но не искам да си създавам нови врагове.

Пристъпи напред, повдигна се на пръсти и го целуна в устата. Бойд остана неподвижен. Нито я прегърна, нито я отблъсна. Когато целувката свърши и тя се дръпна крачка назад, той запази мълчание.

— През целия си съзнателен живот не говоря за това, което чувствам.

— Стефани…

— Ще кажеш, че идеята не е добра, нали? Няма смисъл да си хабиш дъха. Това не е някакъв безразсъден импулс, идеята за него си стои в главата ми вече четири години. Когато тичаме из пущинаците и ти ми крещиш, аз ясно усещам, че не влагаш сърце в ругатните си. Когато ме гледаш, очите ти те издават. Хайде, кажи ми, че не си мислил за същото…

Когато проговори, тя разбра, че гърлото му е страшно пресъхнало.

— Идеята наистина не е добра!

Тя изхлузи пуловера през глава и го пусна на пода. В кухнята беше топло, при контакта с топлия въздух голата й кожа потръпна от удоволствие.

— Това някаква игра ли е, Стефани?

— Не е игра.

— Тогава какво е?

— Ние просто сме двама души, които си приличат и които няма какво да губят.

— Нямат какво да губят ли?

— Знаеш ли какво искам повече от всичко на този свят?

— Какво?

— Искам някой да ме види като жена. Искам ти да ме видиш като жена. Аз не съм мъж, който се е маскирал като жена, не съм робот, не съм машина за убиване. Когато Александър ме погледне, той вижда някакъв инструмент. Когато бях Петра, хората виждаха заплахата в мен. В очите им винаги имаше страх. Не искам да е така.

— А сигурна ли си, че искаш това?

— Искам някой да ме опознае.

— Този някой не е ли приятелят ти във Франция?

За миг я обзе чувство на вина. После изникна перспективата.

— Лорен беше сладък. Имахме хубави моменти заедно, но връзката ни беше случайна. И не би могла да бъде нещо друго, тъй като аз не можех да му кажа коя съм в действителност. Той изобщо не ме познаваше. А ти би могъл…

Замълчаха.

Очите на Бойд продължаваха да отбягват нейните.

— Погледни ме, за бога! — примоли се тя.

Той не можеше да го стори.

— Аз съм жена на двадесет и седем и стоя гола пред теб. Направи нещо… — Остана озадачена от изтъняването на гласа си: — Моля те!

— Не е толкова лесно — преглътна той. — Аз… Аз не зная какво да мисля…

В гласа му се долови странна безпомощност.

— Не е нужно да мислиш.

— Аз не съм като теб — отвърна с въздишка той.

— Това е едно от нещата, поради които по-лесно те харесах.

— Ти не ме харесваш.

— Грешиш, харесвам те — държеше на своето Стефани.

— Ако ме срещнеш на някоя оживена градска улица, изобщо няма да ме забележиш.

— Тук не сме в града.

— Облечи си пуловера, Стефани.

— Искам да се любим — прошепна тя.

— Не.

Усети как я обзема паника.

— Тогава ме чукай!

— Не! — отвърна с гримаса той.

— Нека аз да те изчукам!

— Не!

— Няма да правиш абсолютно нищо!

— Върви да си лягаш.

— Унижаваш ме!

— Сама се унижаваш.

Стефани направи крачка напред. Бойд остана на мястото си до печката.

— Знам, че ме искаш.

— Не те искам.

— Лъжец. Видях как ме гледаш, докато бягаме, докато разгрявам, когато и двамата сме потни… Знам какво си мислиш, защото и аз си мисля същото…

— Престани!

Тя направи нова крачка напред.

— Имал ли си някоя след Рейчъл?

— Достатъчно!

Тя вече беше на една ръка разстояние от него.

— Имал ли си?

— Казах ти — достатъчно!

Вратичката на печката все още беше отворена. Върху корема й заиграха виолетови отблясъци.

— Знам, че не искаш да си отида. Усещам го…

— Стефани!

Тя хвана ръката му и я дръпна към себе си. Пръстите му докоснаха нежните косъмчета между краката й.

— Ако искаш, можеш да си представиш, че чукаш нея…

Светлината в очите му угасна.

Той рязко я блъсна и освободи ръката си. Тя политна назад и се удари в ръба на масата. Тялото й се прегъна над умивалника. Мигът беше пропуснат, голотата й изведнъж стана тромава и някак нелепа. Бойд й отправи поглед, изпълнен с омраза.

— Имаш шейсет секунди, за да се облечеш! — процеди той.

 

 

Стартираха от началото на трасето. По тъмно то беше доста опасно. След това Бойд й подвикна да завие надясно и зад гърба им остана единствената относително равна повърхност, която можеше да се види в околността. Нощта беше отвратителна: проливен дъжд, гръмотевици, пронизващ студ, ярки светкавици. Склонът стана по-стръмен, тревата отстъпи място на мъхове и скали. Те се спъваха и пързаляха, кълчеха глезени и китки, удряха пищяли, колене и длани.

— Ставай! На крака! Стани!

Стефани се плъзна по някакъв стръмен и затревен склон и въпреки неимоверните си усилия се стовари по гръб върху мокрите гранитни плочи пет-шест метра по-надолу. Бойд допълзя до нея.

— Стига си се излежавала! — просъска той. — Ставай и бягай!

Тя направи опит да застане на колене, но Бойд се наведе, сграбчи я за косата и започна да я тегли нагоре. Болката беше толкова остра, че Стефани неволно изхлипа, а ноктите й се забиха в китката му. Той вдигна крак, ботушът му й нанесе болезнен удар в лакътя. Тя отново изкрещя.

— Защо цвилиш? — обърна се и я изгледа той. — Нали това искаше?

Продължиха напред. Стефани изгуби чувство за време и посока. По някое време й хрумна, че Бойд тласка към точката на припадъка колкото нея, толкова и себе си.

Изкачваха се все по-високо, склонът ставаше все по-стръмен. Запълзяха по нещо като пътечка с ширина около половин метър, покрита със ситни камъчета. Вляво от нея се напипваше хлъзгава каменна стена, вдясно тъмнееше пропаст, чиято дълбочина нямаше как да бъде измерена. Хилави дръвчета стърчаха от черните цепнатини между скалите, а храстите между тях бяха толкова бодливи, че с лекота разпаряха както дрехите, така и кожата им. Присвила очи срещу косо падащите дъждовни струи, Стефани забави крачка и направи опит да види пътеката на няколко метра пред себе си. Секунда по-късно юмрукът на Бойд се стовари върху гърба й.

— По-бързо! — спеши я той.

Тя политна, но той не направи опит да я подкрепи. Лявата й ръка панически потърси за какво да се хване и се вкопчи в някакъв клон. Огромен трън разпори кожата й почти до лакътя. Краката й увиснаха в непрогледния мрак. Примигна и успя да зърне Бойд, който се беше спрял на няколко метра от нея и я наблюдаваше с ръце на кръста. Тя забави люлеенето на тялото си, напрегна мускули и започна да се набира обратно към пътеката. Стигна с цената на доста усилия, после, още на четири крака, вдигна глава и го погледна. Очакваше поредната ругатня, но Бойд мълчеше. Не беше нужно да говори. Посланието можеше да бъде разчетено в погледа му: тук предпазни мрежи няма.

Стигнаха до някакво плато. Според Стефани то беше по-скоро седловина между два върха, тъй като вятърът рязко се усили и дъждът започна да пада почти хоризонтално. Прекосиха платото и той я подгони нагоре. На тази височина вече нямаше гъста трева, а само отделни туфи, които надничаха измежду острите скали. Фланелката беше залепнала за тялото й като втора кожа.

Тичаха без посока, изгаряйки и последните остатъци от кислород в дробовете си. Вятърът виеше в ушите им. Тя намали ход колкото да повърне. Изплю последните остатъци от жлъчка и слюнка в тъмната нощ, но не спря. Продължиха напред. Понякога падаше тя, понякога той. В тъмното се чуваше тежкото му дишане. От време на време изпъшкваше — обикновено когато кракът му се хлъзваше по някоя гладка скала. Тя не се огледа нито веднъж. Вървеше напред, принуждавайки го да ускорява ход, за да не изостане. Често го правеше не с мускулите си, а единствено с усилие на волята.

Докато не си изкълчи глезена. Пространството пред нея беше плоско и равно, но кракът й попадна в пукнатината между два скални къса. За жалост това стана в момента, в който прехвърляше цялата тежест на тялото си върху него. Ставата пропука, острата болка бе последвана от странна топлина, която обхвана прасеца и бедрото й. Кракът се освободи заедно с падането й.

Спря се на ръба на малка локва ледена вода, абсолютно черна в нощта. Обърна се по гръб, дишайки спазматично. Бойд излая да става. Тя не се помръдна и ботушът му отново влезе в съприкосновение с ребрата й. Завъртя се на една страна и започна да се надига. Но когато прехвърли тежестта си върху десния глезен, той поддаде. Бойд отново й изкрещя.

— Не мога! — задъхано изрече тя.

Той сграбчи горния край на фланелката и изстиска вода от нея.

— Можеш!

— Глезенът ми… Изкълчен е… Боли…

— И да е счупен, все тая! Ставай и тръгвай!

Тя направи три безуспешни опита, после задъхано се отпусна върху мокрия камък. Бойд се надвеси над нея и стъпи с цялата си тежест върху болния глезен. Тя се сгърчи от болка, но от устата й не излезе нито звук.

— Ако паднеш още веднъж, ще стрия костите ти на прах! — просъска Бойд. — Чу ли какво ти казах, нещастна уличнице!

Тя направи нов опит да се изправи. Ударът изненада и двамата. Стефани не беше съвсем наясно, че го нанася, а Бойд нямаше време да го избегне. Десният й юмрук се стовари в челюстта му, ударът беше достатъчно силен, за да се чуе през воя на вятъра и плющенето на дъжда, достатъчно силен, за да го просне на земята. Но подобно на гумена топка той отскочи обратно в мига, в който тялото му докосна мокрия камък. Стефани дори не успя да вдигне ръце. Това не беше плесник, а чиста проба юмручен удар. Улучи я в дясната скула, малко под окото. Пред очите й се появиха оранжеви кръгове, после всичко потъна в мрак.

Остана да лежи неподвижно, наоколо имаше само дъжд и студ.

Когато отвори очи, Бойд го нямаше. Видя го седнал на някакъв обрасъл с мъх камък, стиснал глава между дланите си. Гледаше го как седи неподвижен, а от дрехите му капе вода. В един момент главата му се извърна към нея. Въпреки тъмнината тя видя, че в очите му вече нямаше омраза. На нейно място се беше настанила скръбта.