Марк Бърнел
Инструмент за убийства (4)

3.

Стефани никога не си беше представяла, че гледката на Брентфорд може да пробуди някакви емоции в душата й. Но сега ги чувстваше съвсем ясно, изразени в нещо като стягане на гърдите. Притисна нос в дебелото стъкло на илюминатора, докато самолетът изскачаше от облаците. Терасирани улички, блокове с олющени фасади, бетонни правоъгълници на складове. За пръв път от четири години насам виждаше Лондон, но не беше почувствала липсата му. Това, което изпитваше, едва ли можеше да се нарече сбъркано чувство на носталгия. Беше по-скоро безпокойство.

Взе метрото за Лондон, на спирка Глостър Роуд смени линиите от Пикадили Лайн на Дистрикт, а когато стигна Ембанкмънт, отново се издигна на нивото на улицата. Времето беше топло и влажно, небето приличаше на мръсен сив парцал. Около количките за хотдог се тълпяха туристи, във въздуха се носеше тежката миризма на пържен лук. Оттатък Темза бавно се въртеше колелото на хилядолетието. Стефани преметна раницата през рамо и влезе в парка Виктория Ембанкмънт, от който след малко щеше да види Маджента Хаус — две свързани помежду си сгради, в които се помещаваха офисите на стотици фирми. Главният вход беше на ъгъла между Робърт стрийт и Аделфи Теръс, на стената до него бе прикрепена бронзовата табела, която тя винаги беше харесвала. Върху гладката и помътняла от атмосферните влияния повърхност все още се четеше надписът с изящно гравирани букви: „Л. Л. Херинг и Синове, ООД, Нумизматика от 1789 г.“. Вдигна поглед към старата охранителна камера над входа и протегна ръка към домофонната решетка, монтирана в непосредствена близост до табелата. Натисна бутона срещу табелка, на която пишеше „Аделфи Травъл“.

Гласът беше остър и напрегнат:

— Да?

— Имам среща с Александър.

— Кой Александър?

— Много смешно!

— Мисля, че сте сбъркали…

— Не знам какво да кажа. От последното ми посещение изминаха четири години.

— Съжалявам, госпожо, но…

— Я зарежете това „госпожо“!

— Ние нямаме човек с това име тук и…

— Кажете му, че Стефани Патрик е тук!

Рецепцията беше такава, каквато я помнеше. На стената вдясно от нея висеше дъска от полирано дърво, на която бяха изписани имената на всички компании в сградата. Част от тях бяха действителни, други не. А отношенията им с Маджента Хаус бяха толкова объркани и сложни, колкото лабиринтът от коридори и стълбища, с които беше опасана сградата. Помнеше имената на няколко от тях — например на „Галбрейт Шипинг (Ю Кей)“ и „Труро Пасифик“, но видя и нови — „Галилео Рисорсис“, „УБ Армстронг Инвестмънтс“, „Панатекс ООД“. Жена с отегчен вид седеше пред монитора на поне десетгодишен компютърен терминал, играеше „хартс“ и пушеше цигара. Годините й си личаха въпреки дебелите пластове грим — така, както си личаха и годините на охранителната камера над входа, на износения килим и избелелите тапети на стената, които някога са били на синьо-сиви ивици. Всичко това беше част от фасадата, зад която се криеше Маджента Хаус. Стефани знаеше, че в лампите над картините са монтирани миникамери, че старинната на вид входна врата всъщност е блиндирана и може да издържи на нападение с гранати, че старата брантия зад компютъра държи под тезгяха си зареден глок, който е готова да използва всеки момент.

Жената проговори с изкривена уста, без да махне димящата цигара:

— По коридора, след това по стълбите и…

— Знам пътя.

Маргарет Хорнби, секретарката на Александър, не беше зад бюрото си. Стефани отвори вратата и го видя изправен до прозореца.

— Не си ли чувала, че се чука, преди да влезеш? — намръщено я изгледа той.

— Нито съм чувала, нито ми пука! — отсече тя.

— Стига, Стефани. Вече си твърде стара, за да играеш ролята на пубер бунтовник.

— Но твърде млада, за да се оттегля, нали?

Нищо не се беше променило. Лавиците на противоположните стени все така се огъваха под тежестта на книги с кожени подвързии, диванът „Честърфийлд“ изглеждаше все така удобен върху излъскания паркет, покрит с дебел персийски килим. В ъгъла си стоеше старинният италиански глобус. Тя още помнеше как се беше разочаровала, когато разбра, че във вътрешността му не се крие барчето на колелца, което беше очаквала да види.

— Какво ти е на ръката? — попита Александър.

— Порязах се.

Той се въздържа от коментар и бавно се отдръпна от прозореца. В поведението му на собствен терен се долавяше странна предпазливост.

— Взела си правилното решение…

— Все някога трябваше да се случи — сви рамене тя.

Той плъзна един плик по гладката повърхност на писалището. Тя го взе и напипа някакви ключове. На външната му страна беше изписан адрес.

— Там ще отседнеш — каза Александър. — Обзаведен апартамент под наем. Започваме в понеделник сутринта, точно в девет. Дотогава би трябвало да свикнеш, тъй като целият уикенд е на твое разположение…

В усмивката на Стефани нямаше топлина.

— Това ще ми отнеме доста повече време от един уикенд — отвърна тя. — Най-вероятно години…

 

 

Двустайният апартамент се намираше на последния от петте етажа на викторианска сграда с тухлена фасада, издигаща се на Бълстроуд стрийт, съвсем близо до пресечката с Мерилибоун Хай. Комуналният вход беше мръсен, от пощенските кутии стърчаха забравени рекламни листовки. Колкото по-нависоко се изкачваше човек, толкова по-тясно и по-тъмно ставаше стълбището. Ключалките на входната врата бяха сменени. Стефани свали раницата си в хола и побърза да отвори прозорците с напразната надежда, че ще я лъхне освежаващ ветрец.

Подовете бяха покрити с пресовани плоскости от морска трева, изключение правеха кухнята и банята, облицовани с теракота. Стените бяха боядисани с бял латекс, а на прозорците имаше щори, а не пердета. Завъртя крана в банята, за да провери дали има топла вода. Имаше. Големият метализиран хладилник в кухнята беше хладен, но празен. Същото беше състоянието и на кухненските шкафове, ако не се брои буркан с мармалад и половин пакет едър ориз за ризото. В основната спалня имаше ниско двойно легло с твърд като камък матрак, а срещу него — тесен скрин, боядисан в призрачно бяло.

В хола имаше телевизор, диван от черна кожа и кръгла масичка с плот от дебело стъкло. На лавиците бяха подредени книги с меки корици и компактдискове, стената насреща беше украсена с черно-бели фотографии в рамки, главно на известни в миналото манекенки. Апартаментът е определено мъжки, заключи Стефани. Но дали някога е бил обитаван от истински мъж? Над камината във викториански стил имаше други рамкирани снимки. Тя взе една от тях. Красиво момиче с дълга, светлокестенява коса и сладка усмивка. Стефани я обърна и ловко освободи рамката. Оказа се, че снимката е изрязана от илюстровано списание. Прегледа и книгите. Бяха съвсем нови, без нито една прегъвка или друга следа от четене.

Всичко й стана ясно. Тромавите опити да се придаде някаква жизненост на подобно жилище подчертаваха още повече неговата студена стерилност. Напълно в стила на Маджента Хаус.

 

 

След застоялия горещ въздух в претъпканото метро, климатизираната подземна заседателна зала беше истинска благодат. Стените и подовата настилка бяха в същия тъмносив цвят, който имаше нейната фланелка. На стената вляво бяха закрепени шестнадесет телевизионни монитора, разделени на четири групи по четири. В средата имаше овална маса от черешово дърво, около която бяха подредени десет стола с тапицерия от черна кожа.

— Хей, Стефани!

Обърна се. На прага се беше изправила Роузи Шодхъри. Беше по-слаба, отколкото преди четири години и това я подмладяваше. Носеше тясна червена пола, която стигаше до коляното, и черна копринена блузка над нея. Лъскавата й черна коса бе прибрана на конска опашка.

— Роузи.

— Съжалявам, че те виждам отново.

— Аз също.

Размениха си приятелски усмивки.

— Да ти предложа нещо? — попита Роузи. — Чай? Кафе? Или билет, с който да изчезнеш оттук?

— Това последното ми звучи добре — разшири се усмивката на Стефани.

— Изглеждаш отлично — похвали я Роузи.

— Ти също.

Появата на Александър сложи край на този диалог. Роузи напусна залата, отнасяйки и топлината със себе си. Той се настани в единия край на масата и направи знак на Стефани да седне срещу него. Празни приказки нямаше. В ръката му се появи дистанционно управление. След натискането на съответния бутон, върху екраните на първата четворка монитори се появи един и същ кадър: черно-бяла снимка на намръщен мъж с издължено лице, рошави вежди и изтъняла коса, заметната като перчем по начина, по който го правят всички начинаещи плешивци.

— Това е Джеймс Маршал, бивш агент на Ес Ай Ес, който дойде на работа при нас, а след това излезе в преждевременна пенсия. — Александър се намести по-удобно и продължи: — За съжаление имаше проблем с чашката, който… хм… излезе извън контрол и засегна пряко надеждността му.

— Не мога да си представя, че подобно нещо може да се случи, докато е работил тук — хладно отбеляза Стефани.

— В миналото беше оперативен агент с доказани качества — отвърна Александър. — Това отчасти дава отговор на въпроса защо продължихме да го използваме от време на време — явно поради някакво фалшиво чувство за лоялност. Веднага трябва да подчертая, че сме го използвали много рядко, винаги напълно анонимно. Това беше взаимно изгодно споразумение — той получаваше нелоши добавки към мизерната си пенсия, а ние имахме човек за някои не особено приятни задачи, които задължително се изпълняват от външни хора. Това беше причината, поради която през април месец възложих една такава задача на Маршал с място на изпълнение Париж. Всичко изглеждаше наред до момента, в който той реши да ни зареже и да остане в Париж.

Физиономията на Маршал върху екраните бе заменена от няколко кадъра, направени от охранителна камера. Пуснати на бавна скорост, те ясно показваха мъж, който прекосява зала за митническа проверка, а след това е спрян от униформените служители. Лентата спря и камерата се фокусира върху мъжа: висок и строен, с пясъчнорус перчем, който почти закриваше лявото око. Последва серия от фотоси, които показваха мъжа в различни ракурси в профил и анфас.

— Ханс Клепер, холандски професионален престъпник с постоянно местопребиваване Амстердам — съобщи Александър. — Основната му дейност е свързана с трафик на хероин от Индонезия, като каналите му са защитени чрез подкупи на влиятелни личности в Джакарта. Видеоматериалът, който току-що видяхме, е заснет на 16 декември миналата година на летище „Хийтроу“ и отразява пристигането на Клепер от Баку. Митническите власти получават информация от Ес Ай Ес в Москва, но оригиналният й произход трябва да се търси в Новосибирск. Кеплер е заловен с фалшив белгийски паспорт, очакванията са в багажа му да бъде открит и хероин. Но вместо хероин там се оказва известно количество плутоний-239, по-точно седемстотин и петдесет грама с чистота 95 процента. Знаеш ли какво е многозначителното в тази информация?

Стефани поклати глава.

— Всяко количество плутоний, чиято чистота е над 93 процента, става за производство на ядрено оръжие. За бомба със средна мощност са нужни около осем килограма. Клепер пренася споменатото количество в два защитени контейнера, всеки от тях в отделен куфар. Освен това носи и известно количество литий-6 — вещество, което обогатява ядреното съдържание на бомбата, без самото то да е радиоактивно.

— Защо един трафикант на хероин ще се занимава с радиоактивни материали? — попита Стефани.

— Въпросът ти е логичен.

— Какъв е отговорът на Кеплер?

— Не ни предложи такъв, защото умря.

Веждите на Стефани изненадано се повдигнаха:

— Там, на място?

— След един час.

— Как?

— Сърдечен инфаркт.

Тя стрелна с очи кадрите. Кеплер приличаше на човек към края на тридесетте и началото на четиридесетте.

— Сърдечен инфаркт?

— Предизвикан по изкуствен начин — кимна Александър. — Клепер е бил наясно, че ще загази още в мига, в който са го накарали да отвори куфара си. Знаел е, че ще го вкарат в килията за основно претърсване, където ще бъде съблечен гол. Аутопсията откри убождане с игла върху лявата китка. Основното претърсване на дрехите и личните му вещи доведе до намирането на автоматична писалка „Монблан“, пригодена да действа като спринцовка. Резервоарчето й се оказа заредено с препарата алфентанил, обработен по химичен път. Писалката действа като впръсквател на лекарство — по подобие на приспособленията, използвани от диабетиците. Но като оръжие съществено се различава от чадъра, използван срещу българския дисидент Георги Марков през септември 1978 година тук, в Лондон.

Бавното движение на кадрите се възобнови. Клепер се приближи до скарата за преглед на багажа, положи двата си куфара върху нея и подаде паспорта си. След това бръкна в джоба на сакото си и извади писалката „Монблан“. Абсолютно стандартно и следователно ненатрапващо се действие. Едната му ръка държеше писалката, другата сякаш я завърташе, за да я направи годна за употреба. През цялото време мъжът гледаше митническия служител в очите и беззвучно отговаряше на беззвучно поставените въпроси. Никой не забеляза убождането. Дискретно, но направено с твърда ръка. Лицето на трафиканта дори не потрепна.

— Сякаш няма никакви грижи, господи! — поклати глава Стефани.

— Или обратното — поправи я Александър.

— Нима е възможно да отнемеш собствения си живот с такава лекота?

— Има съмнения, че Клепер не е бил наясно какво точно си инжектира — поясни Александър. — Вероятно е бил убеден, че си вкарва в организма нещо, което ще предизвика точно определена реакция, но няма да го убие. Във всеки случай ние едва ли някога ще разберем какво точно си е мислил в този момент.

— Предполагам, че загубата не е трагична — промърмори Стефани, без да сваля очи от лицето на Клепер.

— Знаем, че той е първият от общо пет куриери, двама от които пътуват към Обединеното кралство. За другите трима не знаем абсолютно нищо. Имаме информация, че след смъртта на Клепер операцията е прекратена, но Ес Ай Ес не успя да идентифицира крайните получатели. Що се отнася до доставчиците на плутоний-239, всички са единодушни, че не бива да ги търсим другаде, освен в бившия Съветски съюз. След съответните справки се очерта едно-единствено име. Или, по-скоро псевдоним. Коба. И нещата спряха дотам. До месец март, когато с Ес Ай Ес внезапно се свърза Олег Рогачов, ръководител на престъпния синдикат „Централная“. Това е организация, която допреди години беше тясно свързана с контрабандата на радиоактивни материали.

— По какъв начин е бил осъществен този контакт?

— С посредничеството на „Алматинвест“ — казахстанска инвестиционна компания. Те държат офис тук, в Лондон, но контактът е бил осъществен през московския им офис. Служител на „Алматинвест“ е упълномощен от Олег Рогачов да влезе в контакт с британското посолство. Молбата му е за организиране на секретна лична среща с представител на Ес Ай Ес. Преценката относно валидността на тази молба е поверена на Роджър Стансфийлд, когото познавам лично. Заключението му е, че става въпрос за действителна молба. Според представителя Рогачов иска да предаде на Ес Ай Ес истинското име на Коба.

— А какво е поискал в замяна?

— Нищо. — Видял изражението на лицето й, Александър побърза да добави: — Знам какво си мислиш, но ние сме на мнение, че разкриването на Коба може би е достатъчно като награда за него.

— Или пък вижда в намесата на Ес Ай Ес удобен случай да си разчисти сметките с пряк съперник, а Коба най-вероятно изобщо не съществува — допълни с категоричен тон Стефани.

— И Стансфийлд си помисли същото. Затова не пожела да се замесва никой от Ес Ай Ес. Поне не пряко.

— И се е обърнал към теб.

— Точно така. Планът беше съвсем прост: маскиран като висш служител на Ес Ай Ес, Маршал се срещна с Рогачов в Париж. По време на тази среща Рогачов трябваше да му предаде диск с информация за терористите, крайните потребители и куриерите. Срещата се проведе в една бирария на някаква улица в предградието Сен Оноре и, доколкото ни е известно, всичко се е развило нормално. Но в момента, в който са излезли на тротоара…

Александър протегна ръка и кадрите на мониторите се сменяха. Върху мокрите плочи лежаха две тела, и двете по очи. Едното препречваше целия тротоар, а другото се беше сгърчило в близост до бордюра. Кръвта изглеждаше черна. Макар и заковала очи в екраните, Стефани ясно усети изпитателния поглед на Александър.

— В труповете не са открити никакви дискове — тихо продължи той. — Никой не си спомня убиецът да е ровил в джобовете им. Възможно е дискът да е била прибран по-късно, възможно е и обратното — да е бил взет още преди стрелбата, най-вероятно вътре в бирарията. Единственото нещо, което знаем със сигурност, е, че в момента този диск се намира в ръцете на Джордж Салиби.

— Никога не съм чувала за него.

— Ливански банкер. Живее в Ню Йорк, основател е на „Фърст Интерконтинентал“.

— По какъв начин се вписва в картинката?

— По начина, по който може да се впише във всичко, в което пожелае: парите. Един господ знае как точно се е сдобил с този диск, но можеш да бъдеш сигурна, че ще го използва.

— Как?

— Ще го предложи на търг или ще го използва като средство за натиск. И при двете възможности дискът вече се е превърнал в разменна монета. А това е ситуация, която ние не можем да толерираме.

— Салиби ли е мишената?

— Не. Мишената е дискът. Но ако Салиби се изпречи на пътя ни… Е, ще приемем, че в такъв случай проблемът си е негов.

— Значи това е задачата, така ли? Дискът.

Лицето на Александър видимо потъмня.

— Убийството на Джеймс Маршал не може да остане ненаказано.

— Това ми звучи като цитат от Вехтия завет.

— Тук не става въпрос за отмъщение, а за послание от наша страна — поклати глава Александър. — Освен това стои и проблемът с Коба. Ние не знаем дали пратката на Клепер е била предназначена за Великобритания, или е минавала транзит. И поради това сме принудени да допуснем най-лошото. В тази светлина сме длъжни да разберем кой е Коба, кого снабдява и в каква посока искат да насочат удара си.

— А след това?

— Докато е жив, Коба представлява заплаха. Проблемът е там, че лесно ще намерим някой Коба, но на нас ни трябва истинският Коба.

— Не те разбирам…

— Дублирането на прякорите е нещо като традиция сред руските престъпници. Оригиналният Коба е грузински обирджия, който защитавал бедните и преследвал потисниците им. Нещо като кавказки Робин Худ. Легендата има голяма притегателна сила и по тази причина мнозина днешни престъпници наричат себе си Коба. Дори Сталин си е падал по това име, докато е обирал грузинските банки в началото на XX век.

— Значи нямаш представа кого точно търсите, така ли?

— Напротив. Сведохме нашите Коба до двама, от които единият ще отпадне за времето, през което ти се подготвяш.

— А ако не стане така?

— Тогава ще прибегнем до резервния вариант, който винаги е стопроцентово сигурен.

— И двамата?

— Няма друг начин да бъдем сигурни, нали?

— Умно.

— Повярвай ми, светът няма да плаче за никой от тях — усмихна се Александър.

— И това е достатъчно като оправдание, така ли?

— Ако си спестиш демонстрациите на съвест, веднага ще видиш, че така е най-добре.

Стефани сви рамене, неспособна да намери достатъчно аргументи за спор.

— Възможно ли е Маршал и Рогачов да са станали жертва именно на Коба? — попита тя.

— Не знам — угрижено я погледна Александър. — Ти ми кажи…

— Какво значи това?

Той отново погледна към изображенията на мъртвите мъже на мониторите.

— Убиецът е бил един — промърмори. — Вкарал е по два куршума на всяка от жертвите. Никоя от тях не е имала време да реагира. После настъпва паника и убиецът с лекота се измъква. Има очевидци, но показанията им варират в широки граници. В момента на стрелбата е валяло като из ведро, следобедът е бил доста мрачен. Убиецът е бил облечен в черно, сиво или тъмносиньо яке с качулка, която е скривала лицето му. Вероятно анорак. А може би е използвал и чадър като допълнително прикритие. Във физическо отношение не разполагаме с почти нищо. Слаб и стегнат мъж, висок някъде между метър и седемдесет и пет — метър и осемдесет. Да речем метър и седемдесет и седем… Казано с други думи — някъде колкото теб.

Осветлението в заседателната зала беше почти изцяло изключено, част от лицето му тънеше в сянка. Синкавата светлина от мониторите се отразяваше в бялото на очите му.

— Може да е бил мъж, но може да е бил и жена… — Очите на Александър бяха заковани в лицето й. — Нещо да ти звучи познато?

— Нима допускаш, че аз имам нещо общо с всичко това?! — погледна го с недоверие Стефани.

— Носят се различни слухове…

— Ти си напълно превъртял!

— Наистина ли?

— Ако ми дадеш точната дата, вероятно ще мога да ти избия тези глупости от главата.

— Нека отгатна — криво се усмихна Александър. — Алибито ще ти бъде осигурено от Масон, нали? Бях с нея в нощта преди и в нощта след… Нещо такова… Но от мястото, където живееш напоследък, до Париж и обратно може да се стигне за един ден.

— Сериозно ли говориш?

— Както винаги.

— Но не можеш да го докажеш, нали?

— Не ми е необходимо — хладно се усмихна Александър. — Ти си тази, която трябва да доказва.

 

 

Отвличането в Малта беше последната ми задача за Маджента Хаус. Успях да изчезна без следа непосредствено след нея, просто защото хаосът беше невъобразим. Искрено се надявах, че това е краят. Но стана така, че през следващите две години и половина се превърнах в една много по-убедителна Петра Ройтер. Животът често имитира изкуството и вероятно поради това аз се превърнах в професионален убиец.

Днес, седнала в тази стая, аз имам възможност да огледам на спокойствие начина, по който Маджента Хаус ме беше превърнала в Петра Ройтер и, въпреки дълбоко си отвращение, да вникна в подробностите на този процес. Това, което не разбирам, е защо избрах да се вкопча в нея толкова здраво, при това в момента, в който вече бях освободена от нея. Александър също не го разбира. И по тази причина се чуди дали аз съм убила Олег Рогачов и Джеймс Маршал. Преди две години сигурно изобщо не бих се поколебала да го сторя, стига да съм приела офертата. Защо тогава да не го сторя и сега?

Виждам накъде отиват нещата. Длъжна съм да открия извършителя, за да сваля подозренията от себе си. Александър твърди, че му трябват Коба и дискът, но на практика иска парижкия убиец. Той изгаря от нетърпение да си отмъсти, тъй като се чувства отговорен за смъртта на Маршал. Някой трябва да си плати. Зъб за зъб, живот за живот. В Маджента Хаус така разбират бизнеса.

 

 

— Защо реши да учиш руски?

— По професионални причини. Накараха ме да повярвам, че в Русия ще има много работа за мен, тоест — за Петра. Така поне твърдяха разни руски престъпници.

— Е, имаше ли?

— На практика не. Никога не получих задача от руснак, макар че имах контакти с неколцина.

— Къде?

— В Сърбия, Кипър, Латвия. А също така в Париж и Цюрих.

— Кой те накара да повярваш, че изучаването на руски е добра идея?

— Стърн.

— Имала си контакти със Стърн?

Изненадата в гласа му беше изненада и за Стефани.

— Да.

— А знаеш ли кой е той?

— Естествено, че не. Нали това беше смисълът?

Стърн, информационният брокер. Човек, който съществува само във виртуалното пространство на Интернет, който разменя срещу пари както слухове, така и реални тайни. Някои твърдяха, че е швейцарец, други го мислеха за германец. За австриец, а дори и за американец. И той като Александър нямаше второ име. Което вероятно не му пречеше да има няколко други. По време на контактите си с него, Стефани например го наричаше Оскар. Предложи го той, но тя не повярва, че това е истинското му име. Някога може би е бил шпионин, но никой не знаеше за кого бе работил. Други твърдяха, че е бил журналист или наемник. Според една теория, с която беше запозната и Стефани, лицето Стърн изобщо не съществува, а под това име се крие цяла група хора. Или една жена…

— Разкажи ми за него.

— След Малта дълго време сканирах уебстраниците, търсейки някакви послания за Петра. Не очаквах да открия нещо, но той беше там и стреляше на тъмно. Отговорих му и започнахме да си кореспондираме. Отначало и двамата бяхме крайно предпазливи, после той каза, че ако се интересувам, имал задача за мен.

— Как се развиха по-нататъшните ви отношения?

— Стигнахме до споразумение. Аз се съгласих той да действа от мое име. Стана ми нещо като агент. Идеята се оказа много удачна, тъй като вече не се налагаше да се срещам с клиента очи в очи. А със Стърн никой не се беше срещал. Беше запазена анонимността на всички. Стърн се шегуваше, че нашите отношения са пример за идеалната електронна търговия. Твърдеше, че Интернет е измислен за хора като нас.

— Звучи така, сякаш вие двамата сте били създадени един за друг.

— В отношенията ни нямаше слаби страни.

— Предполагам, че си му плащала, нали?

— Вземаше петнадесет процента от всички хонорари, които ми се полагаха. Отделно му заплащах за редица допълнителни услуги.

— Например?

— Информация — обща или конкретна. Проверени хора за контакт в непознати градове. Ей такива неща…

— Това не те ли притесняваше?

— Не особено. Знаех, че и той ще загуби пари, ако позволи нещо да ми се случи. А Стърн мрази да губи пари.

— Не сме ли всички така?

Тя се изненада от тона му, но замълча.

— Знаеш за какво говоря, нали?

Знаеше, при това прекрасно. Но въпреки това отговори отрицателно.

— Един милион и осемдесет хиляди долара, плюс-минус някакви дребни суми за разноски.

— Тези пари си ги спечелих! — твърдо отвърна Стефани.

— Но те са наши.

— Не, те са на Петра.

— А Петра беше наша собственост.

— Петра не беше ничия собственост. Нито тогава, нито днес.

Кръвта започна да се оттича от лицето на Александър.

— Ти ще върнеш тези пари! — просъска той.

— Готов ли си да се обзаложим? — хладно го изгледа тя.

— Петра беше наше творение. Ти играеше една роля, нищо повече.

— А какво ще кажеш за нещата след Малта?

— Говорим за пари, спечелени преди Малта — поправи я той.

— Знаеш ли какво? — изправи се тя. — Пет пари не давам дали говорим за период преди Малта или след Малта! Аз бях Петра. И винаги съм била Петра. Ако искаш тези пари обратно, ще трябва да ме дадеш под съд!