Марк Бърнел
Инструмент за убийства (30)

Москва

Навън валеше силен сняг — резултат от поредната зимна виелица. Константин Комаров беше на първия етаж на някогашния държавен дом за сираци, обозначен от съветската бюрокрация с номер 23, даваше напътствия на екип от работници, които монтираха редица нови душове. Това беше втората им задача в дома, след основния ремонт на спалните помещения, завършен в края на януари. Всичко беше подменено — мазилка, под, изолация, мокети. Нови бяха и леглата, централното отопление, двойно изолираните прозорци.

Комаров погледна часовника си. Единадесет и половина. Беше станал по тъмно — някъде към пет и половина — шест. Прецени, че вече е време за чаша чай. Спусна се по стълбите отзад, мина покрай отворената врата на офиса и изведнъж се спря. На бюрото лежеше плик, на пода имаше мокри отпечатъци от обувки. Огледа коридора в двете посоки. Стъпките водеха към изхода, снегът се топеше и бавно се превръщаше в малки локвички. Проследи ги, но навън нямаше никой. Върна се в офиса и взе плика. Надписът се състоеше от една-единствена дума: Костя. Отвори го. Вътре имаше два прегънати листа хартия. Първият съдържаше цифрите на шифрована сметка в цюрихската банка „Гудериан Майер“, а вторият беше писмо от Алберт Айхнер, който обясняваше, че въпросната сметка е открита на негово име и му даваше инструкции как да се възползва от нея.

Оказа се обаче, че пликът съдържа и трети лист хартия. По-скоро бележка, написана на ръка.

Това е за теб, Костя. Един милион и осемдесет хиляди щатски долара. Парите, спечелени от Петра по време на службата й в Маджента Хаус. На даден етап Александър си ги поиска обратно, но аз му казах, че съм ги похарчила за добри дела. Би трябвало да видиш лицето му, за да се увериш, че операцията си е струвала — до последния цент. Сигурна съм, че ще ги използваш по най-добрия начин, макар че това вероятно са най-мръсните пари на света. Именно затова се нуждаят от едно здраво пране и аз избрах най-добрия в тази професия!

Между другото, помниш ли какво ми каза онази нощ, която прекарахме в „Арагви“? Все си мисля за това… Ти не беше прав. Изобщо не сбърках, когато те взех за добър човек. Защото ти наистина си такъв! В момента, в който пиша тези редове, от последната ни среща са изминали четиридесет и четири дни, шестнайсет часа и двадесет и девет минути. И нито за миг през цялото това време ние не сме били разделени.