Марк Бърнел
Инструмент за убийства (27)

26.

Влакът пълзеше през града, в посока северозапад. Стефани затвори плъзгащата се врата на купето и сложи резето. Вътре беше топло и задушно, с два еднакво неудобни дивана легла. Погледна физиономията си, отразена от огледалото на гърба на вратата, и изведнъж й се приплака. Не заради външния й вид, а заради това, което се криеше зад него. Борис Бергщайн, Йосиф Бергщайн, Салман Рифат, Марсел Клаесен и всички останали, обединени и ангажирани от самата нея.

Тъмнината отвъд стъклото внушаваше сигурност. С напускането на Москва изгоряха и последните остатъци от адреналин в кръвта й. В резултат се усили болката от многобройните й рани. Стана да разгледа носа си в огледалото. Не изглеждаше добре, но се понасяше. Под ноздрите й се виждаха засъхнали петънца кръв. В сака имаше тубичка „Савлон“. Втри част от него в прогорените си рани, щипенето беше ужасно. Същото стори и с останалите рани по тялото си, а след това смъкна обувките и чорапите си, за да обърне внимание на стъпалата си — мръсни и изпонарязани. Там отиде и останалата част от мазилото.

Легна си. По коридора шеташе шафнерът, мина и количка, предлагаща храна и напитки от вагон-ресторанта. На вратата се почука. Желаете ли нещо за ядене, за пиене? Не, благодаря, отвърна тя.

Монотонното потракване на колелата бавно я унесе. В един момент беше събудена от разправия на висок глас в съседното купе. Часът беше два и тридесет и пет, което означаваше, че в Манхатън е привечер. В Манхатън, където е Комаров. Време за коктейли, прецени тя. В някой моден бар, в който пианистът свири парчета на Коул Портър или Синатра. Болеше я всеки квадратен сантиметър от тялото, зъзнеше въпреки силното отопление. Непрогледният мрак зад стъклото се разсейваше от някоя и друга самотна лампа край линията или далечните светлини на самотно стопанство.

Йосиф и Борис Бергщайн — вуйчо и племенник. Единият убит от нея, другият — убит, докато я спасява. И двамата на едно и също място. Усещаше, че това би трябвало да означава нещо, но опитът й казваше друго — смъртта рядко може да бъде многозначителна, тя почти винаги е рутинна.

Когато се събуди за втори път, мускулите й бяха напълно блокирали. След двадесет минути болезнени упражнения успя да вкара минимум кръв в жилите си. Във Виборг влакът беше проверен от екип митничари и тя бе принудена да влезе в новата си роля на швейцарска туристка, която не говори руски. Официалните лица я гледаха отначало с подозрение, а след това със загриженост. Единият от тях знаеше малко немски. Била нападната от бандити, обясни тя. Но проблемът вече бил решен от московската полиция. Сега искала да забрави всичко и се надявала да стигне без проблеми до Финландия, където имала приятели.

Точно в единадесет и половина експресът „Толстой“ навлезе в централната гара на Хелзинки. Утрото беше прекрасно. По синьото небе нямаше нито едно облаче, а температурата беше минус петнадесет по Целзий. Преди да напусне сградата на терминала, Стефани се насочи към дългата редица телефонни автомати и позвъни в Маджента Хаус.

— „Аделфи Травъл“, добро утро.

— Искам да говоря с Александър.

— Тук нямаме човек с такова…

— Спестете ми това, за бога!

— Съжалявам, но вероятно сте сбъркала номера.

— Маркет-Ийст-едно-едно-шест-четири-Ар-Пи.

— Момент, моля.

Роузи Шодхъри беше тази, която дойде на телефона.

— Стефани, къде си?

— В Хелзинки. Слушай, искам да му предадеш нещо от мен. Спешно е.

Приключила с разговора, тя прекоси площада пред гарата и пое нагоре по улица „Вилхон“. Трите етажа над ресторант „Хамлет“ бяха заети от три самостоятелни хотела — всеки на отделен етаж. Стефани си избра средния, носещ нищо неозначаващото име „Странноприемница Централна гара“. Една маса с изкуствено покритие играеше ролята на рецепция. Зад нея седеше кльощав мъж с мазна, прибрана на конска опашка коса, облечен в черни кожени панталони и лилава фланелка с дълъг ръкав с избелелия лик на Робърт Плант отпред. Някъде около петдесетгодишен, прецени Стефани. Очите му зад стъклата на очилата гледаха равнодушно.

— Една стая, моля. Номер четири…

Спецификата на изискването събуди интереса на мъжа. А белезите по лицето й го усилиха.

— Четири?

— Онази отзад, която гледа към двора.

Той се обърна към дъската с ключовете вляво.

— Съжалявам, но номер четири е заета. Вземете номер пет, тя също гледа към двора.

— Искам номер четири.

— Вече ви казах, че…

В ръката й се появи пачката долари на Ирен Марсо, пръстите й започнаха да отброят отделните банкноти.

— Ще платя допълнително, разбира се.

Четвърт час по-късно трансакцията приключи и тя беше настанена в желаната стая. Досегашният наемател прие с облекчение да бъде преместен в друга стая без допълнително заплащане, особено след като разбра причините за това — спешно възникнал проблем с гризачи. Стефани заключи вратата и отвори прозореца. Задният двор представляваше мрачен и тъмен кладенец, образувал се между стените на четирите околни сгради. Вляво беше старата водосточна тръба, свързана директно с градската канализация. Пакетчето си беше на мястото, здраво прикрепено към задната част на тръбата и почти залепено за стената. Всъщност не беше пакетче, а малка кутийка от мек метал, почти невидима за любопитни очи. Стефани огледа перваза. Не беше заледен, нямаше и сняг. Покатери се върху него, хвана се за рамката и протегна ръка. Кутийката беше прикрепена с помощта на два винта за дърво, доста ръждясали. В това нямаше нищо чудно, тъй като стоеше тук вече трета година. Въпреки това се откачи лесно, без проблеми. Стефани се прибра вътре, отвори кутийката и извади малък ключ, окачен на дълга верижка.

След десетминутна разходка пеш стигна до Университетската аптека на Манерхейминтие, която работеше денонощно. Оттам купи няколко вида дезинфекционни средства, бинтове и лепенки. Върна се в странноприемницата и се залови с краката си. Отстрани мръсотията и засъхналите корички от изранените си стъпала, почисти ги и ги намаза с дезинфекциращите разтвори. Когато приключи с това, легна да си почине, след което отново излезе навън и се насочи към улица „Алексантер“, където имаше клон на „Мерита-Норд“. Входното фоайе на банката беше огромно, наподобяващо пещера помещение с каменни подове и високи тавани, много добре отоплено. Гишетата за обслужване на клиенти бяха подредени зад масивен плот от зеленикав мрамор. Стефани извади ключето и изчака да я заведат в залата, в която се съхраняваха депозитните касети. Останала сама там, тя отвори касетата и прехвърли съдържанието й в малкия сак, който носеше. Прибра се в странноприемницата и пръсна придобивките си на леглото.

Франка Мюлер — най-завършената самоличност, с която изобщо е разполагала Петра Ройтер. Докато живееше в Южна Франция като Стефани Шнайдер, тя бе приемала самоличността на Мюлер като последната си застрахователна полица. Винаги си беше представяла, че да се възползва от нея, ще й трябва едно прозорче от дванадесет часа, за да отскочи до Финландия. И винаги беше вярвала, че ще бъде в безопасност в мига, в който успее да се добере до Хелзинки и самоличността на Франка Мюлер.

По обратния път към странноприемницата се отби в мултимедийния център на Ласипалатци, където се наложи да чака половин час, докато получи достъп до някой от интернет терминалите.

 

 

— Здравей, Оскар. Дано да имаш нещо за мен.

— Разбира се. Имаш пратка и от бивш наемен убиец от КГБ. Дали пък не сключваш пактове с врага, Петра? Честно ще ти призная, че съм шокиран…

— Съмнявам се. Подозирам, че вие двамата сте били добри познати.

— Били?

— Страхувам се, че е така. Вчера, в Москва…

— Надявам се, че това не е твое дело.

— Не. Той умря, за да ме спаси.

— Това не ме учудва. Винаги съм го мислил за прекалено хуманен за тази професия.

— Какво е оставил за мен?

 

 

Стефани влезе в кафене „Стриндберг“ на Похойосефланади точно в пет и половина, съгласно уговорката. Пристъпи към щанда и се нареди на опашката. Заведението беше пълно, клиентелата му беше разнообразна — от мъже на средна възраст със сака от туид и сиви панталони от каша, жени с кожени палта и пластове грим до студенти с обиди на носа. Под стъклото на витрината имаше изобилие от салати, сандвичи и сладкиши, но Стефани си поръча само един горещ шоколад, тъй като изобщо не можеше да мисли за храна. Докато чакаше рестото си, забеляза, че Александър вече е тук, седнал на една маса в ъгъла с гръб към прозореца. Това, разбира се, беше най-уединеното място в цялото заведение. На стола до него бе оставен акуратно сгънат лоден от фин габардин, а на масата чаша с кафе.

— Исусе Христе…

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

— Вярно — кимна той. — Ако е така, би трябвало да си мъртва.

Тя седна.

— Наистина умееш да предразполагаш жените, а?

— Самолетът ми кацна по-рано. Направих опит да ти се обадя, но телефонът ти беше изключен.

— Телефонът ми е някъде в Москва, заедно с всичко останало. С колко време разполагаме?

— Имам билет за последния самолет довечера, който излита в седем и половина. Уредил съм да ме вземат с кола, значи имаме час, час и нещо.

— Роузи разказа ли ти?

— Да — кимна той. — Предаде ми всичко, което си й казала.

— Друго няма. Не съществува никакъв Коба.

— Това ти го казваш.

— Но сделката ще се осъществи — вдругиден в Ню Йорк.

Той извади малък бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Подробности?

— Няма — поклати глава Стефани.

— Трябва да предупредим американските власти.

— Няма време. В смисъл, че те няма да могат да реагират адекватно и със сигурност ще объркат нещата. Единствено аз имам известни шансове.

— Нямаш никакви шансове! — скастри я Александър. — Не виждаш ли, че едва стоиш на краката си?

— Ще се справя.

— Да ме държиш настрана, не е добра идея, Стефани!

— Също като идеята да ме прецакаш!

— Нещо не те разбирам — сбърчи вежди той.

— Затова си тук. Това е последната ни среща и затова не искам тя да е като предишните. И двамата трябва да знаем предварително какво ще се случи. След Ню Йорк сметките ни са уредени. А това означава, че аз ще изчезна веднага след като приключим със сегашния си проблем. Този път завинаги…

— А какво ще стане, ако не успееш да предотвратиш сделката? Играеш си с живота на хиляди хора, Стефани…

— Знаеш ли какво ще ти призная? Не ми пука. Пет пари не давам, тъй като отдавна съм претръпнала за подобни неща. При всички случаи ще намеря начин да те уведомя. Може би ще се наложи да почакаш месец или два, но…

— Май всичко си изчислила, а? — подхвърли той. Нещо в гласа му я накара да застане нащрек и да го погледне внимателно как отпива от чашата си. Александър не беше от хората, които ще влязат в бой, без да са сигурни, че ще спечелят. Следващите му думи потвърдиха това предположение: — А сега ми разкажи всичко за Константин Комаров.

Това име прозвуча изключително странно в неговата уста. Стефани тръсна глава, за да прогони лошите си предчувствия.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде е неговото място във всичко това?

— Няма такова място.

— Наистина ли?

— Имал е общ бизнес с Олег Рогачов, сега работи и с Ватукин. Но не са близки.

— А ти близка ли си с Комаров?

Този въпрос беше зададен по единствената причина, че отговорът му беше известен. Въпреки това тя не можеше да му каже истината и мълчаливо поклати глава. Ръката му се плъзна към акуратно сгънатия лоден и се появи оттам с портативния дивиди плейър, който Роузи Шодхъри беше носила в Цюрих. Отвори го, натисна бутона за възпроизвеждане и го плъзна през масичката.

— Мисля, че няма да ти трябват слушалки, тъй като картината е достатъчно красноречива…

Цветовете нестабилно потрепваха, но стаята безспорно й беше позната. Гледната точка на камерата беше някъде горе, в един от ъглите на тавана. Там имаше някаква вентилаторна решетка, спомни си тя. Над вратата, боядисана в бяло, като стените. Това беше спалнята в апартамента на Олд Корт Плейс. Видя се яхнала Комаров, бялата кувертюра беше паднала на пода. Главата й беше отметната назад, очите затворени. Пръстите на Комаров потъваха в задната част на бедрата й, телата им бяха плътно залепени едно за друго. Страстта им личеше ясно, въпреки относително лошото качество на картината. Тя натисна стоп бутона и щракна капачето.

— За теб няма ли край? — прошепна.

— Така ли се държиш с мъжете, с които не си особено близка? — хладно попита той.

— Записал си ме? В собствения ми дом? Как можа да го направиш?

Лесно, разбира се. Такива нещо стават лесно. Той мълчеше, оставяйки мълчанието да работи вместо него. Никога не беше мразила друго живо същество толкова силно, колкото мразеше Александър в този миг. Въпреки достойната му конкуренция. Обзе я такъв бяс, че просто не можеше да говори. За пръв път в живота си разбра, че би могла да убива и за лично удоволствие.

— Да поговорим за него.

— Нямам какво да ти кажа, гадно копеле! Нищо от моите отношения с този човек не ти влиза в шибаната работа!

— Наистина ли мислиш така?

— Няма никакъв Коба и с това въпросът е приключен!

— Значи става въпрос за някаква семантична волност, така ли? — ледено се усмихна Александър.

— Той е толкова Коба, колкото съм и аз!

— Нито за миг не съм се съмнявал в това. Но ти беше ли в Париж? Ти ли уби Олег Рогачов? Ти ли вкара един куршум в тила на Джеймс Маршал? Ти ли открадна диска, който след това си продала на Салиби?

Стефани слисано го изгледа.

— Ние сключихме сделка — прошепна тя. — И тази сделка още е валидна. Ти обеща — издирвам Коба, след което съм свободна.

— Отмъщението за смъртта на Маршал беше приоритет още от самото начало.

— Само защото ти беше убеден, че отговорен за него е Коба.

— Ако питаш мен, аз съм дълбоко убеден, че зад прякора Коба се крие Комаров. Пък и не само аз мисля така.

— Не. Мишената е бил Рогачов, а Маршал…

— Грешка, а? Хайде де! Комаров е реалната заплаха!

— Ватукин е реалната заплаха! Той поддържа връзки със сръбските отцепници.

— Ама ти сляпа ли си? Ватукин е марионетка, чиито конци дърпа именно Комаров. Той преговаря с „Централная“, той отговаря за всичко съществено. Той е единственото общо нещо между тях.

— Но ти обеща, за бога!

— Време е да пораснеш, Стефани… — По някакъв необикновен начин Александър успя да придаде на лицето си едновременно отегчено, развеселено и раздразнено изражение. — А какво, ако смея да попитам, планираш да правиш с този човек? Общо бъдеще, може би ще теглите кредит и ще си купите семейно волво? Ти не си по-различна от останалите обитатели на тази планета, Стефани. Намираш временна утеха където можеш, просто защото трайната връзка е химера за теб!

— Това не е вярно!

— Тогава ми посочи поне една продължителна връзка в миналото си.

— Тази…

Грешка. Осъзна я в момента, в който думата излетя от устата й.

— Чукаш един богат престъпник, с когото се срещаш из разни хотели… Нима наистина вярваш, че това е връзката на живота ти?

 

 

Бих могла да споря с него, бих могла да хвърля остатъка от какаото си в лицето му. Но какво от това? Не желая да свързвам Александър с нито едно приятно чувство у себе си, дори и с най-мимолетното.

— Хора като Комаров не ги изправят пред съда — казва той.

— Защото хора като теб ги застрелват — казвам аз.

— Те подкупват съдиите, заплашват съдебните заседатели, унищожават уликите, убиват свидетелите… И в момента, в който отново излязат на улицата, бизнесът продължава да тече както обикновено, с всичките съпътстващи го страдания. Но във всеки случай ние не изгаряме от желание непременно да ги изправим пред съда, нали? Защото бог знае какви мръсни тайни могат да видят бял свят.

Пред очите ми изплува общежитието за бездомници и домът за сираци в Измайлово.

— Тук грешиш — казвам аз, макар да съм убедена, че няма никакъв смисъл да го убеждавам.

— Всъщност това няма никакво значение — въздиша той. — И не те засяга. Възнамерявам да изпратя друг човек.

— Не можеш.

— Този въпрос не подлежи на дискусии, Стефани.

— Ако го убиеш, ще направя така, че сделката да се осъществи — заплашвам го аз.

— Мисля, че няма да го сториш! — ръмжи Александър и насочва обвинително показалец в гърдите ми. — Но дори и да го сториш, то едва ли ще промени нещата…

— Мръсник!

— Не ме разбираш. Аз ти правя отстъпка — поемаш грижата за Ватукин и отново сме чисти. След това можеш да вървиш където пожелаеш.

— Ти не ме разбираш! — съскам аз.

— Стефани, те и двамата вече са мъртви!

— Не е толкова просто — упорствам аз.

— Напротив — клати глава той.

Искам да крещя, но не го правя. Защото той е прав. В неговия свят — реалния свят — сложните неща винаги могат да станат прости. Това му е работата. Предлага ясни и категорични решения за всички сложни проблеми. Със същото се занимава и Петра.

— Тогава нека аз да го направя.

Следва дълго, изпълнено с недоверие мълчание.

— Не говориш сериозно — най-сетне промърморва той.

Очите ни се срещат.

— Говоря напълно сериозно — уверявам го аз.

— Няма да стане.

— Моля те.

— Забрави, Стефани. Нека нещата си останат анонимни.

— Дължиш ми го.

— Не ти дължа нищо.

Навеждам се напред. Гласът ми е тих, но недвусмислено ясен.

— Искаш го мъртъв? Окей. Все някой трябва да го свърши, което означава, че мога и аз. Знам, че при всички случаи ще ни наблюдаваш, тъй че какво губиш?

— Страхувам се, че си прекалено добра за…

— Глупости!

— Това е истината. И двамата я знаем.

— Давам ти думата си.

Това предизвиква иронична усмивка.

— Не бих казал, че точно такава е представата ми за стопроцентова гаранция.

— Но на теб не ти пука кой точно ще го извърши, стига да получиш това, което искаш. Живот за живот. В крайна сметка за това става въпрос, нали?

 

 

Събуждам се и поглеждам през прозореца. Отначало виждам единствено облаци. После бавно осъзнавам, че това не са облаци, а лед и сняг. Гренландия — просторна и девствено бяла, се простира чак до хоризонта. Едно мъничко черно петънце бърза да прекоси този смайващо бял екран. Това е полет МД-11 на авиокомпания „Финеър“, дестилация Ню Йорк.

— Желаете ли нещо? Капучино, вода?

Стюардесата се е надвесила над мен, на устните й играе любезна усмивка.

— Едно капучино, моля ви…

Придърпвам краката си под одеялото и ги подгъвам под тялото си, което продължава да пулсира от болка. Пътувам в бизнес класа, кабината е наполовина пълна. Повечето пътници спят, един-двама гледат филми. Поглеждам часовника си. Дремала съм близо три часа, което е с близо три часа повече в сравнение с предишната ми нощ в странноприемницата.

До сделката остават двадесет и четири часа. Дотогава Комаров е в безопасност, просто защото Александър се нуждае от мен. След това ще направим опит да избягаме, разбира се. Но няма да успеем. Александър е наясно, че не може да вярва на думата ми и това означава само едно — Костя вече е под наблюдение. Екип от четири или пет човека, които със сигурност вече са заели позиция. В противен случай Александър никога не би се съгласил на този компромис. Нищо няма да усетим. Те знаят всичко за мен и ще бъдат подготвени. Още при първото съмнение ще ликвидират и двама ни. Не мога да разчитам дори на по-добрите си лични качества, просто защото срещу мен ще бъдат изпратени много добри специалисти. Бойд ще има грижата за това. Каква ирония на съдбата, господи. Сигурна съм, че това ще го довърши. Ех, ако можеше да знае…

Аз съм част от уравнението на Александър и от този факт на него със сигурност му текат лигите. Дали да спася себе си като убия Костя? Или да умра с него, докато се опитваме да избягаме? Александър не храни никакви илюзии относно моето поведение. Познаваме се прекалено добре, за да мога да го заблудя с обещанието, което му дадох.

Стюардесата се връща с моето капучино и аз продължавам да се нося над величественото бяло платно, наречено Гренландия.

 

 

Двама души се караха пред кафене „Севън Джой“. Стефани прекоси Мълбъри стрийт и започна да слиза по стръмните стъпала към мазето. Коридорът миришеше на влажни палта, евтини пури и анасон. Пред зъболекарския кабинет на Ву Лин нямаше никого. Тя отвори, без да чука. Ву Лин беше в дъното на помещението, приведен над някаква епруветка, до която гореше спиртна лампа.

— Затворено е — промърмори той, без да вдига глава.

— Още по-добре.

Той се завъртя и втренчи късогледите си очи в лицето й. В следващия миг я позна и в очите му пробяга тревога.

— Какво търсиш тук?

— Нека кажем, че не съм тук за запълване на каналите — хладно го изгледа тя.

— Не бива да идваш така, без първо да се обадиш по телефона.

— Съжалявам, но нямах време.

Което си беше чиста истина. Самолетът на „Финеър“ беше кацнал в четири и двадесет, с малко закъснение. После, в продължение на близо три часа, Франка Мюлер се бори с формалностите на емиграционните служби на летище „Кенеди“ и тежкия трафик по посока на Манхатън. Това едва ли е рекордно постижение, но не е чак толкова лошо, прецени Стефани.

— Какво искаш?

— Пистолет.

— Кога?

— Сега.

— Тук нямам пистолети.

— Наистина ли?

— Не е безопасно — въздъхна Ву Лин и поклати глава.

Стефани направи крачка напред и той побърза да отстъпи.

— Защо имам чувството, че ще се чувстваш много по-безопасно с пистолет? — заплашително попита тя. — Всеки би могъл да ти скочи, особено ако вземем предвид бизнеса, който въртиш тук. Най-вероятно пациент с лошо поставена пломба. Американците много обичат да се оплакват. Все си пробутал някой боклук на някого.

Колебанието му си пролича съвсем ясно. Беше сигурно, че я помни, но май беше забравил точните параметри на сделката им.

— Един час…

— Сега!

— Невъзможно!

В подноса на спомагателната масичка имаше употребени инструменти. Ву Лин забеляза погледа на Стефани и започна да отстъпва към ъгъла.

— При последната ни среща те предупредих, че допускаш грешка, като ме мамиш — хладно процеди тя.

Това се оказа достатъчно. След още една-две зле прикрити заплахи китаецът отвори чекмеджето на работната маса. Пистолетът беше колт от модела „Делта Елит“, пригоден за пълнител с 10-милиметрови патрони. Щатски модел от 87-ма, изработен от синкава стомана и ръкохватка от черен неопрен. Тя го пусна в раничката, която едва тази сутрин си беше купила от универсалния магазин „Стокман“ в Хелзинки. Пак там се беше снабдила с пълен комплект нови дрехи. Онези, с които пристигна във Финландия под името Ирен Марсо, си останаха там — в странноприемницата до гарата.

Малко преди девет слезе от едно такси на Пето авеню. Комаров я отведе в апартамента си, затвори вратата и впи устни в нейните. После я отдалечи от себе си и хвана главата й с две ръце.

— Хей, какво е станало с теб?

— Прегърни ме — прошепна тя.

Той го направи толкова здраво, че костите й пропукаха.

— Всичко ли свърши?

— Почти.