Марк Бърнел
Инструмент за убийства (25)

24.

Валентина Руденко поведе Стефани от кухнята към хола. От евтиния самсунг долиташе мелодичната музика от „Самсон и Далила“ на Камий Сен-Санс. Солисти бяха Олга Бородина и Дмитрий Хворостовски. На малката кръгла масичка до прозореца беше оставен голям плик от дебела кафява хартия. В долната му част имаше нещо обемисто, а горната беше нагъната няколко пъти и плътно облепена с тиксо.

— Сергей се обади — каза Руденко и остави подноса си на прозоречната дъска.

— Прие ли да се срещне с мен?

Жената поклати глава.

— Каза, че се налагало да напусне Москва.

— Той е тук?

— Никога не е заминавал. Но сега трябва да го стори. Помоли ме да му взема някои неща — долари, резервната му самоличност…

— Резервна самоличност?

— Около месец преди да изчезне ми призна, че си е купил нов паспорт от някакъв фалшификатор в Бирюлево. Помоли ме да го скрия, защото се страхуваше да го държи в апартамента си.

— Какво друго има в плика?

Руденко отмести очи.

— Пистолет, няколко компютърни дискети.

— Какво има на дискетите?

— Информация за работата му — в миналото и сегашната… Нарича я валута за чужбина.

— Мислех, че Сергей не одобрява продажбата на държавни тайни.

— Прави го, но не за пари, а по-скоро като наказателна санкция.

Стефани погледна през прозореца. Късният следобед преваляше. Имаше чувството, че мракът над този град се е спуснал още през септември и оттогава насам изобщо не се е вдигал. На отсрещната страна на улица „Червена армия“ беше спряла очукана камионетка, от каросерията на която селянин продаваше картофи, лук и моркови. Джипът беше паркиран непосредствено до него. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя беше включила мобилния си телефон, докато пътуваше обратно към Москва и така се запозна със съобщението на Руденко, в което тя я молеше за незабавна среща. За малко не отказа, тъй като просто не виждаше смисъл. Направи го просто за да не обиди тази жена, която се беше постарала да й свърши някаква работа.

— Кога ще му занесете пакета?

— Няма да го занеса аз, а вие.

— Той ли го пожела?

— Не.

— Тогава как ще стане?

— Зависи от вас. Пакетът ще бъде във ваши ръце, а без него той не може да мръдне никъде. В него се съдържа работата на живота му. Ще го принудите да говори, а след това ще прецените какъв е процентът на истината в това, което ви казва. И колко от тази истина трябва да ви каже, преди да го пуснете по пътя му.

— Кога е срещата?

— Утре сутринта.

Това означаваше, че ще има достатъчно време, за да хване следобедния полет за Лондон.

— Къде?

— На пазара в Лужники.

 

 

Напуснаха Мурмански проспект и пътят изчезна в дебелата снежна покривка. Отново валеше, снежинките танцуваха в светлината на фаровете. Уличните лампи оцветяваха в мръсно оранжево пушека, който изхвърляха фабричните комини. В далечината призрачно се очертаваше телевизионната кула Останкино.

Спуснаха се по стълбите, обратно към подземната топлина. Повечето от леглата в спалното помещение бяха празни — все още беше твърде рано. Комаров разкопча палтото си и я поведе към трапезарията — едно помещение с лабиринт от тръби под тавана, дълги дървени маси и пейки. Квадратна маса в дъното служеше за сервиране на храната. Самата Людмила разпределяше задушеното със зеленчуци по чиниите, използвайки голям черпак. Столуващите се бяха наредили на опашка, като преди да получи димящата си чиния, всеки от тях вземаше и по комат хляб от широк плетен панер.

Людмила имаше двама помагачи — Макс и Андрей. Макс беше лекар, а Андрей работеше на Московската фондова борса. Идваха тук да помагат по няколко вечери в седмицата. Бяха млади, образовани, милосърдни. Стефани намираше идеализма им за наивно евангелистичен. И абсолютно искрен.

— Костя е по-различен от другите — каза малко след полунощ Андрей, когато той, Стефани и Людмила седнаха да пият чай в малкото складово помещение, превърнато в нещо като канцелария.

Комаров разговаряше с Макс в другия край на дома. Сега вече беше тихо. Храната беше сервирана и забравена, мазето беше почистено и много от бездомниците вече спяха.

— Кои други? — попита Стефани.

— Новите руснаци.

— Това е така, защото той не е нов руснак — обади се Людмила. — Той е стар руснак — от онези, дореволюционните, които обичат страната и народа си, а не от тези, които управляват в момента. Така е било винаги…

— И не само тук — кимна Стефани.

— Новата порода не е чак толкова нова. Те се държат като едновремешните аристократи. Трупат състояние от мизерията на народа, а след това започват да го демонстрират.

— Това е вярно — кимна Андрей и започна да си свива тънка цигара. — Дори знаменитите американски гангстери са харчели цели състояния, за да си купят уважение чрез благотворителност. Тук обаче това не се случва. Новите руснаци мислят единствено за себе си. Грабят каквото могат, а другите да вървят на майната си.

— Но Костя не е такъв.

— Той е следовник на една друга традиция — поклати глава Людмила. — Според нейните правила трябва да се обират богатите и да се помага на бедните. Докато новите руснаци обират всички, и най-вече бедните.

— Това може би ще се промени.

— Няма да е скоро.

— Някой ден, след като са купили всичко, което може да се купи с пари, те може би ще се сетят, че могат да похарчат малко средства за нещо по-дълготрайно — промърмори Андрей. — Но това няма да стане сега. Все още не са готови за него. Те мислят, че филантропията е нещо мръсно, което гаджетата им трябва да правят със самите тях.

— Но ако утре някой от тях ви предложи един милион рубли…

— Ще ги вземем. И няма нужда да бъде цял милион. Ще вземем всичко, което ни дават. Честно казано, на нас не ни пука защо дават парите. Нито пък дали тези пари са мръсни.

— Затова гледате на другата страна, когато Костя поема разноските на това място и други такива, така ли? Защото просяците нямат право на избор?

— Точно така. Но, както вече казах, той не е като тях. Питайте хората, които спят оттатък на походните легла. Те няма да се изпикаят върху новия руснак, дори да се е запалил. Но за Костя са готови на всичко. Защото той не само плаща разноските. Той има отношение!

 

 

Потегляме от дома. Снегът ни изолира от московските шумове. Завиваме наляво по Мурмански проспект. Костя е дълбоко замислен.

— За какво мислиш? — питам го аз.

— За нищо.

— Не е вярно.

— Няма значение.

— Има…

Напускаме Мурмански проспект и поемаме към центъра на града по Проспект мира.

— Мисля си за жената, която си била някога.

Това не е отговорът, който очаквам. Не е трудно да отгатна коя жена има предвид.

— Проститутката ли?

Костя кима.

— И какво за нея?

— Опитвам се да си представя какво е било…

— Нищо не е било!

— Знаеш какво имам предвид…

— Ти правил ли си секс с проститутка?

Странно, но в момента, в който задавам въпроса, аз вече зная отговора.

— Да — отвръща без колебание той.

Казва го с неутрален тон, просто като един факт от живота.

— И какво почувства?

— Може би искаш да ти кажа, че съм почувствал нещо като вина, а? — избягна прекия отговор той.

— Искам да ми кажеш истината и нищо повече.

— Нищо не почувствах. Беше просто един физически акт.

Аз се замислям за миг, после кимам:

— Е, и за мен беше същото.

Пътуваме известно време в мълчание, после той казва:

— Никакви емоции, така ли?

— Никакви. В такива случаи трябва да убиеш емоциите, иначе те ще убият теб.

— И как го направи?

— По начина, по който ти си оцелял там, на изток. Чрез адаптация. Човек се затваря в себе си, не мисли за бъдещето, за миналото, за нищо. Не мисли за онова човешко същество, което все още е живо дълбоко в него. Не го усеща, каквото и да става наоколо. Изтръпва и просто чака нещата да приключат. Отначало си въобразява, че това е въпрос на броени минути, но в края на краищата разбира, че ще минат години.

 

 

Кутузовски проспект. Той е разчистил, но следите от изстъплението все още личат. Телевизорът е в ъгъла на дневната, кабелът с размазания щепсел се е проточил по килима. Счупената снимка на Ирина е поставена на масата. Говорим известно време, после аз си лягам. Нямам сили да сваля всичко от себе си и оставам по фланелка. Сгушена под чаршафите, го слушам как крачи напред-назад в съседната стая.

Усещам пръстите му първо по бедрата си, а после и вътре в мен. Езикът му ги следва. Не върша абсолютно нищо. Част от съзнанието ми вече е заспало, част от тялото ми е в дълбока релаксация. Имам чувството, че сънувам. Когато той смъква фланелката ми, обръща ме по корем и прониква в мен изотзад, аз изпитвам наслада от тежестта на тялото му върху моето, от дишането му, от докосването му. Тази вечер ми е приятно да бъда употребена.

След това мълчим.

Сетивата ми сякаш са заспали, после едно от тях се пробужда. Мирише ми на кафе. Отварям очи и установявам, че процепът между пердетата е запълнен от светлината на новия ден. Небето е синьо, обичайната мрачна сивота е изчезнала. Успявам да зърна Костя, увил хавлия около кръста си. Косата му е мокра, в ръцете си държи две чисти ризи. Очевидно си приготвя багажа за Ню Йорк. Сърцето ми лекичко се свива, след това в него прониква радост. Чувствам се нежна, топла и лепкава. Спокойно би могло да е просто един хубав сън, затова съм благодарна на доказателството за противното между краката си. Той забелязва, че съм будна, носи ми чаша кафе и ме целува. Мирише на хубаво.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро. Ще гледам да приключа нещата в Лондон — по един или друг начин.

— А ако той откаже да те пусне?

— Тогава ще решаваме ние.

Той сяда на ръба на леглото.

— Цял живот да бягаме?

— Звучи вълнуващо.

— Но няма да е такова. Особено след като мине малко време. Ще стане отегчително.

— Но все пак ще си струва, нали?

— Силно се надявам да е така… — Плъзгам пръсти по татуировките на корема му. — Поне ще бъдем заедно.

— И наистина свободни.

— Да.

— За пръв път и двамата…

 

 

Истински град от тесни улички между стотици и хиляди сергии, пазарът Лужники е разположен оттатък черната метална ограда на стадиона „Ленин“. Почти залепен за колосалното спортно съоръжение, което побира почти 100 000 зрители, той е скрит в неговата сянка. Непосредствено зад поредния вход се издига величествена статуя на Ленин, присвил очи срещу вятъра, развяващ дрехата му. От мястото си Стефани има чувството, че стадионът е гигантска летяща чиния, която се е надвесила над пазара. Козирката над главната трибуна бе покрита с ослепително бял сняг.

В края на пазара можеха да се видят мрачни типове в черни дрехи, въоръжени с палки и портативни радиостанции. Те приличаха на морски пехотинци и всички московчани знаеха, че са членове на Липецката банда, която контролира пазара.

Тесните алеи между сергиите бяха пълни с народ. Лужники имаше репутацията на най-евтиния пазар в Москва и тук идваха хора не само от града, но и от провинцията. На паркинга в южния край на стадиона можеха да се видят очукани автобуси, пристигащи от най-различни краища на страната — Махачкала в Дагестан, Нижни Новгород, Ставропол… Търговците си разделят разходите по пътуването — включително подкупите на пътната полиция, с единствената надежда да спечелят нещичко от пренесената стока, разбира се, ако задъхващите се от старост автобуси успеят да ги върнат обратно. Кръгът се затваря и веднага започва следващият. В близост с паркираните превозни средства има щандове, на които се продават сандвичи, пасти, чай и бира.

Валентина Руденко охарактеризира Лужники като рай на фалшификаторите. Стефани видя с очите си щандове, на които се продаваха спортни стоки на „Адидас“, джинси на „Ранглър“ и бельо на „Калвин Клайн“, при това на цени, които бяха с пъти по-ниски от нормалните. Търговците предлагаха чорапогащи, паста за зъби, блузки, нескафе, кожени шапки, полиестерни чаршафи и френски парфюми от Полша. По-ценната стока, най-вече кожените палта, бяха окачени високо над щандовете, вероятно за да се попречи на крадците. Утрото беше ледено, по небето нямаше нито едно облаче. Заледеният сняг правеше ходенето трудно и опасно занимание. Хората се клатушкаха по алеите и често се опираха един на друг, независимо дали са млади или стари. Част от клиентите слагаха закупената стока в стари детски колички или в големи найлонови пликове за пране, нашарени в ярки цветове. Продавачите им подвикваха с различен акцент — най-често украински, азербайджански, молдовски, узбекски… Много московчани са на мнение, че работата на Лужники е под достойнството им, обясни Руденко.

От транзисторите долиташе разнообразна музика — Бритни Спиърс и Малер — последната сензация от Ташкент. От време на време гръмогласни съобщения по озвучителната уредба на стадиона удавяха всичко наоколо. Шестгодишната Светлана търси мама, или поздравления на патерица за рождения ден на Юри, продавач на цигари от Минск.

Стефани стигна до края на реда и погледна часовника си. Единадесет без пет. Група кавказци с лица на бандити се бяха събрали в близост до един от входовете на стадиона. Мургави, тъмнокоси, облечени в мръсни анцузи, кожени якета и прилепнали джинси, те гледаха наоколо с мрачна подозрителност. Стефани свърна надясно в съседната алея. Някакъв продавач се опита да привлече вниманието й към палтата от полярна лисица и видра. Жена с мрачно лице тикаше пред себе си количка с посивели пасти, стар шоколад, и пакетчета цигари. Най-отгоре имаше два термоса — единия с кафе, другия с чай.

Стефани започна да брои сергиите вляво. Ще видите чантите, беше й казала Руденко. Да, разбира се. Ето ги. Големите найлонови пликове бяха окачени на дълги пръти и имаха различни разцветки — синьо с бяло, червено с черно и още много други комбинации. На три сергии от ъгъла, непосредствено до едноръкия латвиец, който продава самобръсначки „Жилет“ и батерии „Дюрасел“.

Въпросният щанд беше покрит със син найлонов лист. Носещите железни пръти бяха украсени с шарени шалчета. Имаше закачалки с пуловери и фланелки, старателно завързани за носещата конструкция. Изборът не беше кой знае какъв — пуловери с кръгло или остро деколте, гладки или на хоризонтални ивици, сиви или кафеникави. По всичко личеше, че купувачи отдавна не са се отбивали. На сгъваемо столче до сергията седеше дребна женица с памуклийка. На главата й имаше кремав шал на червени цветя със зелени дръжки.

— Сергей да се е мякал насам? — небрежно попита Стефани.

Жената дори не я погледна.

— Кой?

— Сергей.

— Не познавам никакъв Сергей.

— Така ли? В такъв случай познавате по-малко руснаци дори от мен! Ако хвърля шепа чакъл, ще улуча поне трима, които се казват Сергей.

— Ако ще купуваш нещо, дай да ти видим рубличките — озъби се жената. — Ако не, върви по дяволите!

— Валентина има работа, дойдох вместо нея.

— Коя Валентина?

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — понижи глас Стефани и пристъпи към женицата. — Ако не му предам тази чанта, с него е свършено! А ако не го видя в рамките на следващите десет секунди, аз си тръгвам и въпросът ще бъде приключен, ясно ли е? Ще хвърля торбата в Москва река, след което скачам в първия самолет и изчезвам! В момента, в който стюардесата ми поднесе първото питие, аз вече ще съм забравила кой е Сергей и за какво се бори. Точно както си го забравила ти! И обратно, ако…

Найлоновата завеса зад щанда се размърда и един мъж се изправи встрани от сергията. Беше доста по-смачкан от образа на снимката, която й беше дала Руденко — с по-сива коса, с нервен тик на лицето. Вероятно го е получил наскоро, помисли си Стефани.

— Какво стана с Валентина?

— Нищо, добре е. Аз дойдох вместо нея.

Сергей Рошков недоверчиво поклати глава.

— Защо?

— Защото тя е по-добър познавач на човешкия характер от вас.

Той сведе поглед към торбата.

— Какво носите?

— Това, което сте поискали.

— А вие какво искате?

— Информация за Марбург, вариант У-13. Спестете ми евентуалното „не знам за какво говорите“, моля ви!

— Откъде имате тази информация?

— От Евгений Власко, с когото се видях в Лондон. Разговаряхме за „Биопрепарат“, за М-8389, за Петнадесета дирекция…

— Моля ви! Нямам какво да ви кажа.

— Нека аз преценя това.

— Тук не можем да говорим, опасно е.

— Няма къде да отидем. Затова колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще изчезнете. Между другото, защо бягате, Сергей?

— Вие за кого работите?

— Има ли значение?

Той погледна зад рамото й.

— Евгений разказа ли ви за заразяването с М-8389?

— Да.

— Включително за трите загинали чистачки?

— Да.

Рошков прехапа устни.

— Това не беше инцидент. Те умишлено бяха изпратени в камерата за пречистване. Бяха жертви на контролиран експеримент.

— Експеримент с хора?

— Ами… Хора с определен произход — азерски, чеченски и узбекски. Или, казано с други думи — представители на непълноценни народности. — Усети погледа й върху себе си и добави: — По онова време беше така.

— Но доколкото съм осведомена, затворена е била цялата сграда 112. Според Власко, била е запечатана по-здраво и от Чернобил!

— Защото са го направили да изглежда като инцидент. За да убедят работниците от М-8389, да убедят и евентуалната комисия, изпратена да разследва. За да убедят и Евгений.

— А вас?

— Аз бях с Евгений — обидено я изгледа той. — Никой от нас не знаеше каквото и да било.

— Кога открихте истината?

— Много по-късно.

— Когато заехте мястото му в „Биопрепарат“?

— Още по-късно.

— В „Сибирска звезда“?

Рошков кимна. Нервността му нарасна, очите му непрекъснато скачаха по лицата на върволицата от хора.

— Как служителите в „Сибирска звезда“ научиха за М-8389?

— Купиха съответната информация.

— Купиха я?

— „Сибирска звезда“ закупи целия 17-и отдел на М-8389.

— С какво се занимаваше този 17-и отдел?

— С архивите. Помещаваше се в укрепен склад, разположен в покрайнините на Алма Ата. Там се съхраняваха всички архиви за М-8389, включително и онези, които имат връзка с Марбург, вариант У-13, и заразяването на чистачките. По онова време този отдел беше под прякото ръководство на Петнадесета дирекция.

— Но как може да се купи цял отдел?

— Това стана в средата на деветдесетте — хладно се усмихна Рошков. — С твърда валута можеше да се купи абсолютно всичко. При добра оферта и Кремъл можеше да се превърне в „Шератон“, със Си Ен Ен във всяка стая.

— Откъде дойдоха тези пари?

— От „Вайс-Рандъл“, компанията майка. Тя е регистрирана в САЩ.

— Александър Косигин.

— Точно така.

— По време на заразяването в М-8389 той е бил член на Петнадесета дирекция, нали?

— Да.

— Значи е знаел…

— Знаел ли?! Той носеше пряката отговорност! А общо бяха трима.

— Предполагам, че останалите двама са мъртви.

Рошков започна да потропва с крака, за да се стопли.

— Моля ви, дайте ми торбата!

— Защо бягате?

— Моля ви…

— Защо?

— Изчезна част от информацията за 17-и отдел. Или е изгубена, или е унищожена. По пътя между Алма Ата и Москва може да се случи абсолютно всичко. Косигин ми се довери, защото знаеше, че съм работил по проекта Марбург, вариант У-13.

— Какво искаше?

Рошков запази мълчание.

— Какво искаше той, Сергей? — настоятелно повтори Стефани.

— Един уред…

— Какъв уред?

— Носител…

— За аерозоли?

Рошков кимна.

— Но аз не можех да му го доставя, защото бях на М-8389 заедно с Евгений. — Забравил временно страховете си, човекът разпалено добави: — И видях с очите си какво се беше случило на онези трите.

— Знаете ли кой търси У-13 в момента?

— Сърбите. Поне така се говори.

— По-точно?

— Не мога да кажа, но е логично.

— Защо?

— Защото Косигин открай време поддържа връзки с „Централная“, а сърбите се радват на силна подкрепа именно от страна на „Централная“. В днешно време не съм сигурен, но в онези години…

— Какви връзки съществуваха между тях?

— Ползотворни. Рогачов беше много близък с Милошевич. Ватукин също го познаваше. Милошевич направи милиони с помощта на „Централная“ и за благодарност й отстъпи много концесии на сръбска земя — оръжие, проституция, наркотици, пране на пари… Изобщо всичко…

Кръгът се затвори — точно според очакванията на Стефани. Изненади не се предвиждаха. Подаде торбата на Рошков, който попита дали може да тръгва. Като ученик в час при строг учител. Разбира се, кимна тя. Защо не? Той въздъхна с видимо облекчение, но след това в очите му просветна ужас.

Стефани се обърна и хвърли един поглед през рамо. Тъкмо навреме, за да види как от тълпата се отделят двама мъже — единият огромен, другият дребен — и двамата в тъмни кожени якета. Единият носеше шапка, драгият беше гологлав. Рошков изчезна. Беше се възползвал от онази половин секунда, която му беше нужна, за да се скрие зад найлоново перде, иззад което се беше появил. Дребната женица неусетно се надигна от стола и вече беше на път да потъне в навалицата на няколко крачки от Стефани. Единият от мъжете бръкна във вътрешния джоб на якето си. Стефани се обърна и светкавично последва Рошков зад плющящата на вятъра пластична преграда. Хукна нататък, препъвайки се в струпаните между сергиите кашони и щайги. Изскочи на някаква тясна пътечка и бързо се огледа. Рошков не се виждаше никъде. С периферното си зрение усети някакво движение вляво от себе си и инстинктивно се втурна надясно.

Внезапно стъпи на чист лед, миг по-късно вече се беше проснала в краката на тълпата. Със себе си повлече още трима души. Надигна се на лакти и колене и пъргаво пропълзя наляво. Там се опря на малък щанд с акуратно подредена кухненска посуда и стана на крака. Насреща й изскочи по-едрата мутра с якето и замахна. Тя се гмурна под свистящия юмрук, зърна втория бандит на крачка от себе си и светкавично се завъртя на пета. Левият й крак го улучи в лицето и той рухна на колене. Но първият поднови атаката си. Тя отново се гмурна под юмрука му, грабна един чайник от сергията и го заби в ченето му със страшна сила. Чайникът се разпадна в ръцете й.

Пет нови лица се бяха извърнали към нея, в очите им се четеше мрачна решителност. Трима настъпваха отдясно, двама — отляво. Стефани рязко блъсна собственика на сергията и скочи на щанда, събаряйки комплект тигани. Протегна ръце към алуминиевия навес над сергията, закрепен на тръбното скеле. Сергията рязко се наклони. Тя се оттласна и прелетя разстоянието от два метра, което я делеше от шарените торбички на съседната сергия. Конструкцията рухна зад гърба й секунда след като краката й се приземиха на тясната алея отвъд нея. Претърколи се през глава, за да тушира инерцията, и отгоре й се изсипа водопад от кожени палта. Смаяният продавач се озова по гръб, дишайки тежко, без да е в състояние да издаде дори звук.

— Честно казано, невинаги съм толкова лошо момиче — извика тя и го дари с ослепителната си усмивка.

После хукна напред и се стопи в тълпата. Тичаше напосоки, без определен план. Важното е да се движиш и да не спираш, повтаряше си машинално тя. Тренираната й фигура набираше скорост, движенията й бяха леки, без видимо усилие. Скоро пред очите й се появи оградата от черно желязо на пазара Лужники, а зад нея се виждаше самият Ленин. Това беше последното нещо, което остана запечатано в съзнанието й…