Метаданни
Данни
- Серия
- Стефани Патрик (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chameleon, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Марк Бърнел. Инструмент за убийства
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, 2002
Редактор: Саша Попова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
Компютърна обработка: Валентина Гълъбова
ISBN: 954-585-345-Х
История
- —Добавяне
11.
Събуждам се в пет и половина. Комаров ме докара малко след два, заспала съм някъде към три. Боли ме глава — явно съм прекалила със сакето и кирина, а и не съм се наспала. Разговаряхме в продължение на два часа, след които имам чувството, че го познавам дори по-малко отпреди. Между нас има нещо, но то не е доверие. И как би могло да има доверие при създалите се обстоятелства? Опасно е да казваме това, което мислим — тогава защо да го казваме?
Идването му в хотела, поканата за вечеря — две неща, които не бяха продиктувани от необходимост. Той ги направи по желание. Аз обаче не мога да кажа какво иска от мен. Не съм сигурна и в обратното — какво аз искам от него. Ако изобщо искам нещо. Разбира се, че усещам искрата, която ме пронизва, когато съм близо до него. Но това може да бъде нещо като физическа закусвалня — едно бързо избледняващо привличане, което се стопява в момента, в който е консумирано. Откъдето и да го разглеждам, този човек не е добра идея. Но аз не се самозаблуждавам.
Правя опит да заспя и в продължение на няколко минути се обръщам от едната на другата си страна. Малко преди шест скачам от леглото и започвам да крача напред-назад. Признавам пред себе си, че съм нервна. Навличам хотелския халат, звъня на румсървиса и си поръчвам кафе. Включвам лаптопа и отново преглеждам архитектурните планове на Сентръл Парк Уест. Тази вечер мезонетът ще бъде празен. Маджента Хаус вярва, че Салиби и Щойфел ще бъдат извън града. Това се потвърждава и от програмата, която ми предостави Бергщайн. Но ако е станала някаква промяна и те се окажат там, Рут Щойфел се превръща във фактор.
В Билбао се заклех, че никога вече няма да убивам. Тогава и през ум не ми минаваше, че мога да наруша клетвата си. Но със сигурност ще я наруша, ако довечера тази жена се окаже в апартамента. Алтернатива просто няма. В Шотландия двамата с Бойд отработихме поне десет сценария, но изводът винаги беше един и същ: ако Щойфел е там, тя трябва да бъде неутрализирана незабавно. А като се има предвид опитът на тази жена, въпросната неутрализация може да бъде постигната единствено по пътя на изненадата.
Отново преглеждам досието й. Родена е на 30 юни 1968 година в Ашдод, Израел. Баща й е агент на Мосад, застрелян през 1985 година от шиитски снайперист в Баалбек, Ливан. Предполагам, че това събитие е предопределило кариерата на Рут. Майка й е жива, в момента живее в Тел Авив, заедно с един от чичовците й. Рут има двама братя — единият е лекар във Витлеем, другият — пилот в Ел Ал. Тя все още е част от живо и функциониращо семейство. Нещо, което едва ли може да се каже за мен. Надявам се, че Рут и Салиби няма да променят плановете си — просто защото така ще бъде по-добре както за нея, така и за останалите членове на семейството й.
Кафето ми пристига, когато навън вече започва да се развиделява. В осем съм свита на топка на дивана и гледам новините по телевизията. Но мислите ми се насочват към Лорен. В Салерн е обяд. Виждам го как се храни с омазани с грес ръце, после изпушва една цигара и изстрелва фаса си към уличното платно. Усещам аромата на тялото му — нещо средно между пот и машинно масло, който се втрива в мен, докато се любим.
По някое време съм заспала. Когато се събуждам, телевизорът продължава да работи, а аз все още съм в хотелския халат. В един отново се обаждам на румсървиса и поръчвам обяд. Това ще бъде последното ми хранене до края на операцията. Стомахът ми вече се присвива от напрежение. След няколко часа няма да мога дори да преглъщам. Правя кратък преглед на каналите и попадам на един стар черно-бял филм с Роналд Рейгън. Той ми запълва времето до ранния следобед. Някъде към четири вземам продължителна, гореща вана. Но като опит за релаксация и тя се оказва пълен провал. Обличам се и не мога да отмина факта, че все още не съм се превърнала в Петра.
Избирам една дълга до коленете виолетова пола, която съм купила от „Оксфам“ на Мерилибоун Хай стрийт, черни чорапогащи, кубинките ми „Док Мартенс“ и фланелка с дълъг ръкав, на гърба на която е изрисувана летяща чиния. Отпред с големи сребристи букви пише: „ПРОГОНЕН ОТ КОСМОСА“. Удобни дрехи.
Точно в шест напускам „Чери Недърленд“.
Хотел „Картър“. Стефани се залови да почиства от отпечатъци всичко, до което се беше докосвала. Две ролки въжета за катерене, колан, половин дузина куки с метални скоби, електрическа отвертка, алпийски пневматичен пистолет за закрепване на куки в твърда скала, малък прожектор „Маг Лайт“ с променлив рефлектор, елмаз за стъкло, гумена вендуза за засмукване, торбичка с няколко ролки силно леплив скоч. Замени куките на въжетата за изкачване с назъбени стоманени болтове, след което положи на леглото дрехите, с които възнамеряваше да извърши операцията.
Часът беше осем и десет нюйоркско време, един и десет сутринта в Лондон. Александър вероятно вече я очаква в Маджента Хаус. Стандартните оперативни процедури забраняваха директния устен контакт преди операция. По тази причина тя свърза лаптопа с мобилния си телефон и изпрати кратко съобщение:
НИК. ИМАМ ЛИ РАЗРЕШЕНИЕ?
Затвори очи и си представи общото разположение на сградата. После направи опит да го направи триизмерно и мислено проследи всяка стъпка, която й предстоеше да направи. След като приключи с това упражнение, тя извади на екрана всички планове и снимки, върху които повтори маршрута. Така щеше да е сигурна, че не е пропуснала нищо. В девет без пет компютърът леко звънна, уведомявайки я за пристигането на имейл.
РАЗРЕШЕНИЕ ДАДЕНО. СТОКАТА Е ЗЛАТЕН МИНИДИСК „СОНИ“.
УТРЕШНАТА КОМБИНАЦИЯ ЩЕ БЪДЕ 437а9б0. ВАЛИДНОСТ ОТ 0000 ДО 0600. МОЛЯ ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ.
ЧЕТИРИ-ТРИ-СЕДЕМ-А-ДЕВЕТ-Б-НУЛА
КРАЙ.
Край на комуникациите, край на използването на компютъра. Тя пристъпи към масата и взе диска. Вкара го в лаптопа, отвори единствения файл, който беше записан на него, и позволи на вируса да си свърши работата.
Сентръл Парк Уест, един и тридесет и пет след полунощ. Стефани се насочи към входа на гаражите. Насочи дистанционното и вратата се вдигна. Веднага след това го пусна в идеално подравнената цветна леха пред входа. Колите в двуетажния подземен гараж отговаряха на стойността на апартаментите отгоре: преобладаваха марките „Бентли“, „Мерцедес“ и „Ферари“. Служебният асансьор беше в дъното, до противопожарния изход. Вратата му се отваряше с магнитна карта, но на стената вдясно имаше и табло с бутони. Стефани посегна към него едва след като смъкна сака и връхното си палто, а след това и кожените си ръкавици. Отдолу се показаха тънки и изпънати като кожа ръкавици от еластична черна гума. Панталоните й бяха военни, нагоре беше облякла копринено поло с висока яка и тясно прилепнало яке без ръкави — всички в черен цвят. На главата си надяна плетена алпийска шапка.
Измъкна електрическата отвертка от джоба на лявото си бедро, развъртя винтовете на контролното табло, свърза жичките на алармата накъсо, след което натисна бутона за повикване. В кабината имаше нещо като тесен парапет, вероятно за облягане на ръцете. Тя го използва като опора за краката си и протегна ръце към тавана. Сръчно развинти прикрепящите й болтове на капака, стисна ги в шепа и натисна желязната рамка, която й послужи за лост. Капакът увисна надолу и тя изпита доста сериозни затруднения, докато промуши сака си през тесния отвор. После натисна бутона за повикване, покатери се на покрива на кабината и придърпа капака след себе си. Шахтата беше тъмна, само през дупките за винтовете проникваше слаба светлина. Преметна сака през раменете си и затегна колана на кръста си. Сакът плътно залепна за гърба й. После отвори десния горен джоб на якето си, самозалепящото се капаче издаде остър звук — сякаш се цепеше платът. В ръката й се озова малкият, но мощен прожектор „Маг Лайт“. Нагласи рефлектора на максимално широк кръг, но успя да види околната среда едва когато асансьорът стигна най-горния етаж и плавно спря. До слуха й достигна контролното звънче и тихото съскане на отварящите се врати. Даваше си сметка, че неочакваната поява на кабината ще бъде проверена след броени секунди. Отмести се от покрива, прехвърляйки тежестта си на една от хоризонталните релси в шахтата, които образуваха нещо като скеле. Фенерчето стисна със зъби и рязко завъртя глава. Светлината угасна.
Под нея се разнесоха груби мъжки гласове, обувки затрополиха по пода на кабината. Сърцето й оглушително блъскаше в ушите, наоколо цареше непрогледен мрак. Гардът излезе от кабината, вратите изсъскаха и се затвориха. Нещо над главата й се разтресе и огромното колело под електромотора започна да се върти. Асансьорът бавно се стопи в непрогледно черната шахта, зейнала под краката й.
Притиснала лице в прашната, миришеща на хоросан стена, Стефани не смееше да помръдне. Молеше се на Бога въжетата на кабината да не закачат сака на гърба й, докато асансьорът е в движение. Когато в шахтата отново се възцари тишина, тя извади фенерчето от устата си, включи го и се наведе назад, вдигнала глава. Искаше да изследва горния край на шахтата, където според архитектурните планове трябваше да има метален капак към покрива. Но от мястото си не можеше да види абсолютно нищо.
Пет минути по-късно стигна до горния край на шахтата, която завършваше с малка площадка от гофрирана ламарина, оградена с метални перила. Прекрачи ги и натисна дръжката на капака. Оказа се заключен и това я принуди да насочи електрическата отвертка към пантите. Точно деветдесет секунди по-късно се озова на покрива, приклекнала в сянката на обкованата с дърво водонапорна кула. На тази височина грохотът на огромния град се беше превърнал в шепот. Нощта беше студена, но кожата й лепнеше от пот. Адреналинът свистеше във вените й, но действието му беше под контрол. По-рано, още в „Картър“, психиката й беше отстъпила пред нервното напрежение. В резултат отскочи няколко пъти до тоалетната, където повръща, докато в стомаха й остана само жлъчка. Това стана веднага след като си спомни максимата, според която най-тежкото премеждие винаги е предстоящото. След малко се успокои, тъй като съзнанието й беше ангажирано с подготвителните процедури на операцията. Събитията излязоха от контрол и започнаха да набират самостоятелна инерция. Времето изведнъж потече скоростно и нещата приключиха по един или друг начин едва когато вече нямаше нито минута за страх.
Стигна до края на покривната площадка, провери местонахождението си, после внимателно се покатери на каменния парапет. Пусна навитото на руло въже да виси свободно покрай стената, взе в ръце другия му край, към който беше прикрепен пневматичния пистолет за забиване на пирони. Пукотът беше оглушителен, цялото й тяло се разтресе. Но дебелия болт с обратна резба потъна дълбоко в гладкия камък. Закачи се за въжето посредством алпийските куки, застана на четири крака с гръб към бездната долу и предпазливо се прехвърли през парапета. Пръстите на краката й механично потърсиха някоя издатина за опора, но веднага усетиха как мазилката поддава. Сякаш се намираше на някоя отвесна шотландска скала, която, макар и от гранит, се оказваше изненадващо ронлива.
Въоръжи се с търпение и продължи да опипва стената. Искаше да бъде абсолютно сигурна, преди да прехвърли тежестта на тялото си. После започна спускането, ловко възползвайки се от грапавините на архитектурните орнаменти. На два пъти се подхлъзна и й се наложи да компенсира, като се залепваше за стената с всеки сантиметър от тялото си. В един момент едната й ръка се хвана за корниза, а другата отново посегна към пневматичния пистолет, който беше окачен на колана й. Към втория болт беше заварена стоманена ролка. Тя го изстреля в твърдия камък, прокара въжето през ролката и получи възможност за спускане по отвесната стена. Провери стабилността му и започна спускането. Но само след няколко метра спря и направи съответните корекции.
Погледна надолу към обувките си и пропастта под тях. Имаше чувството, че се носи свободно в пространството. Не изпитваше световъртеж, а усещане за възбуждаща свобода. Достигна с крак до каменния перваз на прозореца, отблъсна се и изчака тялото й да се залюлее в обратна посока. Както и очакваше, пердетата не бяха спуснати. В този час на денонощието трябваше да отбягва спалнята. Притисна лице към стъклото и с удовлетворение установи, че е попаднала на кабинета. На бюрото имаше компютърен терминал, монтиран в правилно положение.
Бръкна в един от страничните джобове на сака и извади пластмасовите кръгове. Облегна се удобно на перваза, за да освободи ръцете си, след което отлепи прозрачните лепенки от задната част на кръговете и ги притисна към стъклото, изглаждайки гънките им с длан. Някои от тях бяха толкова здрави, че изобщо не успя да промени първоначалното им положение. Когато залепи всички кръгове, покритото пространство от стъклото беше някъде около половин квадратен метър.
Следващото й действие беше да слезе от перваза и отново да увисне в пространството. Изчака затихването на клатенето и погледна през облепеното стъкло. Пред компютърния екран имаше някъде около два кубически метра свободно пространство. Протегна ръка и откопча мобилния си телефон, окачен в калъфче на кръста й. Текстовото послание до мобилния телефон на Рут Щойфел беше приготвено предварително. Стефани беше сигурна, че ако Щойфел се намира в апартамента, телефонът й ще бъде някъде около леглото, задължително включен. Натисна един бутон и започна да брои секундите, представяйки си съвсем ясно поредицата от събития: Щойфел се буди, търси пипнешком телефона си в мрака, притиска го до ухото си и пита кой е, после осъзнава, че става въпрос за текстово съобщение, а не за разговор. Разтърква очи и изчита съобщението, което твърди, че на компютъра я чака имейл с изключително важно значение. Ще бъде изненадана, объркана, а може би и ядосана. Но няма да игнорира съобщението. Притежава прекалено силно развито професионално чувство, за да го стори.
Стефани закачи телефона на мястото му и освободи глока. Заглушителят беше монтиран предварително. Вдигна го на нивото на рамото си и зачака появата на Рут Щойфел в стаята. Но нищо такова не стана. Изчака две минути, след което отново изпрати посланието. Пак нищо. Ако Стефани беше на мястото на охранителката, досега със сигурност щеше да е влязла в кабинета, включила компютъра и проверила електронната си поща. За целта би трябвало да влезе в рамките на онези два кубически метра пред прозореца, и би получила два, а вероятно и три куршума. Всички те щяха да минат през пластмасовите лепенки на прозореца, без да пръснат стъклото на ситни късчета и следователно, без да вдигат прекалено силен шум.
Но Щойфел я нямаше. Което означаваше, че апартаментът е празен — точно според очакванията й. Пазачи има и те, както винаги, охраняват входната врата, независимо дали Салиби е вътре, или го няма. Но от тази позиция нямаше как да я чуят. Стефани изчака още две минути, увиснала в нощния мрак, после изпрати посланието за трети път — просто за да е абсолютно сигурна. После се върна на перваза, закрепи се и извади елмаза за рязане на стъкло. Острието му описа един съвършен кръг с диаметър двадесет сантиметра в долния десен край на стъклото. Гумената вендуза се впи в центъра му, ръкохватката изскочи напред. Едно рязко натискане беше достатъчно — стъклото остро пропука, вендузата хлътна навътре, но с лекота задържа изрязаното кръгче. Стефани отпусна въженцето, което бе прикрепено към ръкохватката и стъклото леко легна на пода. После пъхна ръката си в процепа и завъртя месинговата ръчка. Прозорецът безшумно се отвори. Настъпи времето на очилата за нощно виждане.
Свали сака от гърба си и го прикрепи за рамката на прозореца с помощта на специалната алпинистка кука. Прекара и въжето през нея, осигурявайки сигурността на отстъплението си. Първото запалително устройство легна в основата на тежкото копринено перде в златист цвят, таймерът бе поставен на сто секунди. Включи двустранната радиостанция „Айва“ и набра на моторолата клетъчния номер на Салиби. Линията беше свободна. Опита и другите номера. Всичко беше спокойно. Включи корейския радиомикрофон и предпазливо надникна през вратата. В коридора и хола всичко беше спокойно. Отвъд входната врата долитаха приглушени мъжки гласове. Охраната на Салиби никога не беше по-малко от двама души. Плюс специален човек, който държи под око всички ползватели на асансьора.
Стефани се насочи към основната спалня, която гледаше към Сентръл Парк и се намираше в дъното на просторния апартамент. По пътя си мина през главната приемна — огромно, разделено на две пространство с излъскан до блясък паркет, кръгли подпорни колони и по един тежък полилей в двете части. Второто запалително устройство намери място тук, в началото на коридора. Ръчно изрисуваните китайски тапети от оризова хартия щяха да поемат огъня с гладна готовност. Последното устройство постави така, че огънят да отреже пътя между спалнята на Салиби и мраморния коридор към приемния салон.
Пред спалнята имаше нещо като входно антре. Спусна сака на пода и провери оръжието си. После рязко отвори вратата. Не долови нито движение, нито звук.
И от двамата.
Смъкна очилата за нощно виждане и напипа електрическия ключ на стената. Бяха й нужни няколко секунди, за да свикне с ярката светлина и цветът на насилието — цялата спалня беше потънала в кръв.
Рут Щойфел беше вързана за преобърнат на една страна стол. Беше абсолютно гола, а на устата й имаше сива лепенка. Салиби лежеше на леглото, с вързани на гърба ръце. Той също беше гол. И двамата имаха по една дупка от куршум в челото, гърлата им бяха прерязани, а телата им носеха видими следи от мъчения.
Стефани усети как краката й омекват. Беше виждала и по-грозни гледки, но в момента това беше без никакво значение. Главата й започна да се върти.
Фактът, че Щойфел е вързана за стол предполагаше, че неизвестният нападател е инквизирал първо нея, очаквайки Салиби да си развърже езика. Това вероятно се е оказало безрезултатно и той се е нахвърлил директно върху банкера. Очите й бавно огледаха стаята и се спряха на картината. Масло върху платно — работа на Едуард Хопър. По всяка вероятност и директният подход беше претърпял неуспех.
Копринените завеси с цвят на перла зад Щойфел бяха опръскани с кръв — това бяха капчиците, излетели през изходното отверстие заедно с куршума. Бельото й беше акуратно подредено върху бяла ленена кърпа — нещо доста странно. Стефани хвърли поглед към леглото. И върху двете възглавници имаше вдлъбнатини, оставени от човешки глави. Което означаваше, че Щойфел е била нещо повече от обикновен бодигард. Това придаваше смисъл на странния досега факт, че през последните три години тази жена не бе вземала дори ден почивка, но Стефани някак не можеше да си ги представи като любовници. Не че беше невъзможно — в живота си се беше натъквала и на много по-странни връзки.
Световъртежът й премина и ситуацията попадна под контрола на Петра. Пристъпи към стената, откачи картината на Хопър от куката и я пусна на пода. Сейфът зад нея беше с размери тридесет на тридесет сантиметра. Под ръкохватката имаше електронен панел с цифри и букви. Тя бързо набра кода, който беше валиден едва от два часа: четири-три-седем-А-девет-Б-нула. Разнесе се отчетливо изщракване. Преди да отвори вратичката, тя благоразумно се дръпна встрани — както я беше инструктирал Бойд. Винаги има опасност от заредено оръжие, вързано за отварящия механизъм.
Вътре имаше няколко обемисти плика от дебела кафява хартия, до които тя изобщо не се докосна. Дузина снимки, прикрепени с кламери към съответните негативи. На една от тях се виждаше известен телевизионен проповедник, проснат по гръб в широко легло и прегърнал две голи момичета от латиноамерикански произход. Друга показваше в близък план как баскетболна звезда с огромна популярност смърка кокаин от стъклена масичка. На три от останалите фотографии бяха запечатани различни моменти на орален секс. Французин на длъжност комисар на Европейския съюз се наслаждаваше на обслужването на русокосо момче, което беше поне два пъти по-младо от него; две непознати за Стефани жени — едната азиатка, а другата бяла, и накрая — снимката, която беше най-обезпокоителна от всички и на която се виждаше известен говорител на Националната асоциация за стрелково оръжие в компанията на огромна елзаска овчарка. Имаше и два инкрустирани с диаманти часовника „Ролекс“, брошка с изумруди, огърлица от брилянти и сапфири. Шест стегнати тухлички от неупотребявани стодоларови банкноти, всяка плътно увита в лепенки и дебела около три сантиметра. Но никакъв диск.
Провери съдържанието на касата за втори път. Нищо. Салиби и Щойфел не би трябвало да са тук, но се оказа обратното. Дискът би трябвало да е в сейфа, но също се оказа обратното.
Взе шестте стегнати пачки с банкноти, излезе в коридора при сака си и бързо ги натика вътре. Това беше премия за усилията й — съвсем в стила на Петра.
Поведението й беше инстинктивно. Същевременно се чувстваше несигурна, тъй като си даваше сметка, че това не беше инстинктът на Стефани. Извади парите от сака и го захвърли настрана.
Долови стъпките точно когато беше стигнала средата на коридора. Бяха съвсем отчетливи — твърда гума върху мраморни плочки. Замръзна на мястото си. Осветлението във входното антре беше включено. Върху далечната стена за миг се изписа някаква сянка, долови се дори дишане.
Това беше мигът, в който Стефани изцяло се превъплъти в Петра.
Притисна се до стената на коридора, вдигна предпазителя на глока и безшумно пристъпи към вратата, от която се излизаше в антрето. Видя двама мъже, слухът й долови и присъствието на трети, скрит зад открехнатата врата вдясно. Отпусна се на коляно и протегна ръка към захвърления преди малко сак, който се търкаляше наблизо. Извади една от трите малки югославски гранати Це Ес, намъкна противогаза и очилата за нощно виждане, след което посегна към дистанционното. Пръстите й измъкнаха предпазния щифт на гранатата и потърсиха електрическия ключ. Сърцето й сякаш искаше да изскочи от гръдния кош. Натисна таймера на дистанционното, с чиято помощ се включваха запалителните устройства, умишлено пренебрегвайки стоте секунди изчакване. Детонациите бяха оглушителни, вероятно поради затвореното пространство на апартамента. Трите ударни вълни се блъснаха една в друга, прозорците се пръснаха с лекотата на пуканки, навсякъде се разлетяха стъкла. Стефани изключи осветлението в коридора и търкулна гранатата по посока на входа. Тя избухна в момента, в който вратата с трясък се отвори.
Оглушителен гръм, викове, мрак и хаос. Навсякъде. Мъжете изскачаха буквално от всяка цепнатина на пода. Направи опит да ги преброи. Осем, дузина? В суматохата никаква цифра не беше сигурна. А кой ги беше вдигнал под тревога? Дали пък сейфът все пак не се беше оказал миниран, макар и с нещо по-различно от експлозив? Видя как трима охранители се препъват към кабинета на Салиби, отрязвайки предварително планираното й оттегляне. Сърцето й се сви. Само след миг ще видят отворения прозорец, гумената пиявица с изрязаното стъкло, алпинистката скоба с въже в ролката.
Прогони паническия инстинкт с усилие на волята. Сега й трябваше ясен разсъдък, защото трябваше да открие бързо решение. Прозорецът и входната врата отпадаха като възможност за изтегляне, но все пак трябваше да има и още някаква възможност.
Откъм кабинета долетяха изненадани викове, вратата на кухнята отскочи на пантите си и някакъв тип се втурна към входното антре право срещу нея. Стефани стреля два пъти, но не улучи. Имаше чувството, че глокът въпреки заглушителя беше твърде шумен. Мъжът се просна по очи, като крещеше нещо на непонятен език. Дали не беше иврит? В следващия момент отвърна на огъня. Узито му нямаше заглушител, трясъкът в тесния коридор беше толкова оглушителен, че чак ушите й заглъхнаха.
Изпод двойната врата на приемната излизаха гъсти кълба дим. Стефани видя как мъжът се надига на колене и търкулна втората граната към него. Той изкрещя и отскочи назад, ръцете му изпуснаха оръжието и се вдигнаха към лицето. Тя заряза сака и хукна обратно към спалнята на Салиби, светкавично преценила, че положението й става все по-сериозно. Вече бе стигнала до заключението, че за нея пътят надолу е отрязан. Вдигна ръка и с рязко движение смъкна очилата за нощно виждане. Знаеше, че навън ще й бъде по-лесно без тях въпреки тъмнината на нощта. Влетя в стаята, дръпна пердето зад Рут Щойфел и отвори прозореца. Стаята възприе ролята на бял дроб, който жадно засмука ледения нощен въздух. Стефани издърпа предпазния щифт на последната граната, подхвърли я към входното антре, тикна глока в колана на якето си без ръкави и побърза да се измъкне през прозореца. Зад гърба й се разнесе тежкия тътен на гранатата.
Тя затаи дъх и бавно се изправи на тесния корниз, вдигнала ръце над главата си. Върховете на пръстите й докоснаха горния ръб на каменната балюстрада, мускулите й направиха лек, пробен опит. Захващането й изглеждаше здраво и тя вече си представяше как ще изглежда цялото сложно движение. Тялото й трябваше да извърши едно-единствено, решително движение просто защото втори шанс нямаше да има… Извъртя се надясно и се придърпа. Брадичката й се изравни с мястото, на което се бяха впили пръстите й. Десният й крак намери нужната опора — закръглена каменна топка, която беше част от орнаментираните прозорци на долния мезонет.
Нямаше време да мисли за изкачването — тя просто го направи. Точно така, както би го направила и майка й. Много хора от швейцарската общност на катерачите смятаха Моника Шнайдер за безразсъдно смела жена. Бащата на Стефани винаги беше казвал, че тя е напълно оперирана от чувството за страх. Извита, под ъгъл от четиридесет и пет градуса и без осигуряване срещу наклона, Стефани пропълзя по тесния корниз, като местеше ръце и крака в бърза последователност. Зад гърба й се разнесе вик, последван от изстрел, който очевидно идваше от отворения прозорец на спалнята. Камъкът на пет сантиметра от глезена й изведнъж се превърна в прах. Тя се претърколи през парапета и падна на покрива, но с цената на тежка загуба — глокът се откачи от колана й и изчезна в мрака.
До слуха й долетя трясъкът на нов прозорец, който се пръсна в другата част на сградата.
Всичко, което последва, беше направено интуитивно — прелитането над няколкото метра, които я деляха от служебния асансьор; осъзнаването, че кабината се качва нагоре, оттеглянето обратно на покрива и търсенето на противопожарната стълба. Стигна до тази стълба едновременно с двама бодигардове на Салиби. Единият получи лакът в лицето още преди да я види, другият обаче има пълна възможност да проследи рязкото й завъртане, високото вдигане на десния крак и силния ритник в гърлото си. Двамата паднаха, претърколиха се по металните стъпала и се проснаха на терасата на мезонета отдолу. Тя тръгна да се спуска след тях с мисълта да прибере оръжията им, но в този момент на площадката се появиха още двама мъже. Те вдигнаха глави, видяха я и откриха огън. Тя успя да отскочи навреме назад, падна по гръб, но още в движение скочи на крака и хукна в противоположна посока. Зад гърба й се разнесе тропот на тежки ботуши върху метал.
Служебният асансьор остана единствената възможност. Тя блъсна вратата и се озова на металната площадка, оградена от ниски перила. Кабината беше спряла на някой от по-долните етажи. Ако успее да достигне централното въже, положително би се смъкнала до покрива й, прецени тя. Чу как вратите се затварят, зърна тънката ивица светлина. Прескочи парапета в момента, в който гигантското колело над главата й започна да се върти. Асансьорът започна спускането си, същото стори и тя. С тази разлика, че скочи в тъмната шахта.
В продължение на около секунда падането й беше свободно. После се блъсна в движещия се кабел. Лявата й ръка го стисна с всичка сила, но тялото й продължи да се усуква по инерция. Престана миг по-късно, рязко и болезнено. В лявото й рамо избухна експлозия и тя неволно извика от болка. В следващия миг отново летеше надолу. Грапавите нишки на въжето късаха ръкавицата на лявата й длан заедно с кожата.
Стовари се с цялата си тежест върху кабината, но нямаше време да прецени дали си е счупила нещо. Ръката й сграбчи ръкохватката на покривния панел и рязко я завъртя. Капакът шумно пропадна надолу, следван от Стефани, която летеше с главата надолу. Стовари се на пода на кабината и побърза да закрепи капака на мястото му, без да обръща внимание на парещата болка в рамото си.
Стрелбата дойде частица от секундата по-късно. Тя се притисна в затворената двойна врата, използвайки плиткото прикритие на перваза над нея. Куршумите избродираха покрива, засипвайки я с отломки. На панела вдясно от нея се въртяха цифрите на етажите, покрай които се спускаше. Дванадесет, единадесет, десет…
Натисна бутона на деветия етаж и асансьорът с люшкане спря. Вратите изсъскаха и се плъзнаха встрани. Тя се измъкна навън. Стрелбата секна. От шахтата над главата й долетяха гневни викове. Явно преследвачите й бяха наясно, че или е мъртва, или вече е на броени крачки от изхода на сградата. Влезе на пръсти в асансьора миг преди вратите да се затворят. Затаи дъх. Очакваше, че стрелбата всеки момент ще бъде възобновена. Кабината се люшна и потегли.
Чуваше единствено все по-заглъхващия вой на противопожарната аларма, която се беше включила някъде горе, в близост до покрива на сградата. Асансьорът продължаваше пътя си към приземното ниво.