Марк Бърнел
Инструмент за убийства (11)

10.

Апартаментът се намираше в един жилищен блок на Брайтън стрийт номер пет. Стефани се изкачи по стълбите до третия етаж. Бергщайн я очакваше в дъното на дълъг, зле осветен коридор. Беше облечен изцяло в черно, от гладко избръснатите му бузи лъхаше на евтин афтършейв.

Беше тясно двустайно жилище. Дневната беше почти запълнена от голяма секция, в средата на която имаше включен телевизор. Даваха повторението на „Далас“, но звукът беше изключен и това придаваше някаква абсурдност на Сю Елън, която усърдно мърдаше устните си. В стаята имаше пет души — три жени и двама мъже. Стефани вече знаеше, че Бергщайн е тридесет и девет годишен. Никой от другите не изглеждаше на по-малко от петдесет. Бяха с новите си дрехи — тесни поли, официални сака и жакети, прически, грим с дебелината на крема върху тортата, фалшиви бижута по ръцете и шията. Бергщайн ги представи — Макс и Миа Иванови, Елена Янкович, Пьотр Недвед. Най-възрастната жена от групата остави за най-накрая:

— Това е майка ми, Мария Бергщайн.

Жената беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, с крехката структура на врабче. Изправена до огромния си син, тя неволно повдигаше някои въпроси, свързани с генетиката.

Стефани сведе поглед към своите дрехи — панталони в защитен цвят, черни ботуши, оранжева блузка и спортен жакет на фирмата „Норт Фейс“.

— Моля да ме извините, но не разбрах, че ще присъствам на празник.

— Не й ли каза, Боря? — обърна се към сина си Мария Бергщайн, после се извърна към Стефани и направи нещастна физиономия.

— Той не ви ли каза какво ще видим? — докосна я по рамото Пьотр Недвед.

— Не.

— Алла Пугачова! — обяви със светнали очи Недвед.

Стефани се усмихна от любезност, но това име не й говореше абсолютно нищо.

Навън чакаше микробус, който щеше да ги отведе в Ню Джърси. Всичките места бяха заети. Миа Иванова подхвърли, че има и други микробуси, които тръгват от Брайтън Бийч. Бергщайн настани Стефани до майка си. Дребничката жена остана неподвижна, но когато бусът излезе на авеню „Кони Айланд“, сухите й пръсти трескаво стиснаха ръката на Стефани.

— Ти не си рускиня, освен това си много млада — промълви тя. — Тези две причини са достатъчни, за да не разбереш нищо. Боря мисли, че това е само един майтап, но за нас — по-възрастните, които сме били там — то е нещо важно. Ние не можем да забравим и не бива да забравяме. Алла го разбира. И тя е страдала, но успя да се справи. Стори го пред очите на всички ни и ние я подкрепяме. Важното в нейния случай е, че никога не забрави откъде е дошла. Не забрави хората като нас, нито за момент не си позволи да мисли, че е нещо повече от нас. Казвам ти всичко това, защото в най-мрачните години на терора тя беше като факел за нас. А днес, когато нещата изглеждат далеч по-добре, ние имаме възможност да се обърнем назад към спомените. Живеем в Америка, но трябва да помним и Русия. Защото оставихме там не само лошите неща, а всичко!

Мария Бергщайн я започва с биографията на прочутата певица: сблъсъци с властите, различни съпрузи, водката и цигарите, любовниците, смайващо дългата коса, проблемите с теглото. И музиката. Спираща дъха като удар в слънчевия сплит. Сантиментални класически балади, циганска музика, хитови парчета… Алла Пугачова — топзвездата на съветската естрада, културната икона на няколко поколения, продала над двеста милиона албума. Груба, дори безформена, но с невероятен глас. Стартирала през шейсетте още като тийнейджърка, оцеляла през седемдесетте и осемдесетте, постигнала траен просперитет и в крайна сметка надживяла системата, на която ще остане символ завинаги.

— Не е достатъчно да си руснак, за да разбереш Алла — въздъхна Мария Бергщайн, докато колата навлизаше в покрайнините на Атлантик Сити. — Трябва да си живял в Съветския съюз, при това за дълго време.

Пред величествения Тадж Махал на Тръмп има дълга опашка от таксита и лимузини. Входът е ярко осветен. От огромен билборд се усмихва Алла — стройна, червенокоса, най-вероятно снимана, когато е била на около тридесет.

Слязоха от буса. Стефани се промъкна в близост до Бергщайн и го дръпна за ръкава.

— Хей! — просъска тя. — Аз какво правя тук?!

— А какво щеше да правиш, ако не беше тук? — отвърна с въпрос той. — Сигурно щеше да лежиш в хотела и да се опипваш.

— Много грешиш, ако си въобразяваш, че това ще помогне за изглаждане на отношенията ти с ФБР! — отсече Стефани.

Бергщайн беше съкрушен.

— За билета ти има стотици кандидати — въздъхна той. — Хора, които винаги са обичали Алла, но никога не са имали шанса да я видят на живо. Просто си помислих, че… — Замълча, махна с ръка и поклати глава: — Нищо, забрави!

Всичките шест хиляди места в казиното бяха заети. Болшинството от посетителите бяха сънародници на петимата от апартамента — всички пременени в най-новите си дрехи.

Оживлението беше голямо, много хора все още търсеха местата си.

— Ето там, в ложата — докосна ръката й Бергщайн. — Това е Салиби.

Стефани не го откри веднага, тъй като пред очите й попадна лицето на Рут Щойфел. Жената бодигард, смугла, с късо подстригана коса, облечена в синя рокля, която трудно можеше да прикрие необичайно развитата й мускулатура. В сравнение с нея Салиби беше абсолютно незабележим. Един доста пълен плешивец, облечен в прекалено широк костюм.

— Тук той е като теб — каза Бергщайн.

— Какво искаш да кажеш?

— Външен човек, натрапник. Вече не сме в Атлантик Сити, не сме дори и в Щатите. Тук сме в Русия.

— А той какво търси тук?

— Едва ли е дошъл заради музиката. Всъщност, защо не отидеш да го попиташ?

В ложата на Салиби имаше шестнадесет кресла, от които бяха заети само четири.

— Познаваш ли русия мъж или червенокосата му дама?

Бергщайн внимателно огледа двойката, след което поклати глава.

— Не.

Светлините угаснаха и публиката нададе рев на очакване. Алла Пугачова се появи на сцената, облечена в черна рокля, над която се спускаше тънко копринено наметало. Русата й коса беше младежки накъдрена, но въпреки това общото впечатление беше, че е с двайсет години по-възрастна и петнайсет килограма по-тежка от фигурата, запечатана на билборда отпред.

 

 

Въпреки тъмнината Стефани забеляза движение в близост с ложата на Салиби. Там непрекъснато влизаха закъснели зрители и в края на шоуто почти всички места се оказаха заети.

Публиката стана на крака да аплодира своята любимка. Алла й отговори с въздушни целувки и обещание за скорошно завръщане. После завесата се спусна и лампите светнаха. По лицата на немалко зрители се търкаляха щастливи сълзи. Мнозина бяха станали прави и това попречи на Стефани да вижда какво става в ложата.

— Виждаш ли онзи с лице на пор? — прошепна в ухото й Бергщайн. — Това е Ватукин. Владимир Ватукин, новият бос на „Централная“. А момичето до него виждаш ли го?

Момичетата бяха няколко.

— Кое по-точно?

— Красивото.

Стефани веднага разбра какво иска да каже Бергщайн. За пръв път в живота си разбра смисъла на израза „движи се като млада кобила“. Момичето беше високо, с късо подстригана коса в меден цвят, заметната над дясното око. В сравнение с него, останалите момичета в ложата изглеждаха второ качество, въпреки подчертаните извивки на телата си и костюмчетата „Версаче“. Второ качество едва ли е подходяща оценка, поправи се мислено Стефани. Цената на тези мадамчета в ложата положително беше четирицифрено число.

— Това е Наталия Маркова, любовницата на Ватукин. Преди беше собственост на Рогачов.

— Собственост?

— Аха. Такива са им правилата. След убийството на Рогачов синдикатът премина в ръцете на Ватукин заедно с Наталия.

— Това има ли значение?

Бергщайн се засмя.

— Питаш дали са се чукали и преди убийството на Рогачов?

— Да.

— Съмнявам се, макар че не го изключвам.

— Ако не са, всичко това изглежда малко странно, нали?

— Нищо странно, особено като виждам за какво маце става въпрос. Кой мъж не би се изкушил?

— Умният — отвърна Стефани. — Онзи, който може да предвиди как ще се изтълкува подобен акт.

— Ватукин е повече от умен — поклати глава Бергщайн. — Той е твърд като стомана и изобщо не го е грижа кой какво ще тълкува. Никога преди не го е правил, защо трябва да го прави сега? Той е шеф на „Централная“ и толкоз. На някого не му харесва? Майната му! Какво може да му направи?

— Ами тя?

— Виж какво, тоя тип е грозна работа. Харесва я как изглежда, приема я като премия, която върви заедно с новия пост. А тя може и да е хубава, но съвсем не е глупачка. Практично маце, което в много отношения е не по-малко твърдо от него. Това я поддържа във форма.

Стефани нямаше какво да възрази и продължи да гледа към ложата. Лицето на Наталия й се струваше смътно познато. Може би е била манекенка. Една от многото, които стават любовници на престъпни босове.

— Кой е мъжът вдясно от Салиби?

— Александър Косигин, собственик на фармацевтичната верига „Вайс-Рандъл“.

— Руснак?

— Да. Но отдавна живее тук, в Ню Йорк.

Косигин беше висок и строен мъж, някъде около шейсетте. Сивата му коса беше подстригана късо и прилепнала към скалпа с помощта на някакво мазило. Стойката му беше малко вдървена, вероятно защото беше прекалено изправена. Сиви очи над въздълъг нос наблюдаваха околните с хладна насмешка.

— Каква е неговата история?

— Бивш генерал-лейтенант от Червената армия. Но сега изглежда така, сякаш се е родил на Уолстрийт. Пълен задник. Един от онези, които прецакаха всички нас. В продължение на десетилетия ни натискаха лицата в калта, а когато нещата се обърнаха, ловко откраднаха богатствата ни и потънаха вдън земя.

— „Вайс-Рандъл“ не ми звучи като име на руска компания.

— Защото е американска. Косигин я плати в брой. Откъде според теб е взел тези мангизи? Сигурно си ги е спестил след 30-годишна служба в Червената армия!

Стефани изведнъж замръзна. Изпита чувството, че същото сториха и всички останали — тези около нея, онези в ложата. Комаров беше облечен в черен еднореден костюм, без вратовръзка. Беше един от онези, които закъсняха за спектакъла. Разговаряше с друг закъснял — Анатолий Медаев. Или може би с Коба? Във всеки случай това беше последният мъж, който я беше виждал гола.

Бергщайн продължаваше да говори, но тя не чуваше нито дума от това, което казваше. Комаров беше насочил пръст към Медаев, който почти докосваше гърдите му. Ватукин каза нещо. Наталия зад него приличаше на красив декор. Косигин подхвърли нещо на Комаров, Медаев се разсмя. Салиби се обърна и каза нещо очевидно смешно, тъй като цялата компания избухна в смях, след което напрежението видимо се разсея.

— Хайде, ела — подкани я Бергщайн. — Иначе ще изпуснем автобуса.

 

 

Прибраха се в Брайтън Бийч. Ресторантът „Калинка“, в който бяха пили чай, очевидно се готвеше за купон. Зелената неонова реклама над вратата беше подменена, масите бяха покрити с блестящо бели покривки, заредени с чаши, прибори и порцелан. Край стената в дъното се простираше дълъг бюфет, отрупан с пушена сьомга на сребърни подноси, купички супа, стъклени чаши с щипки от раци върху натрошен лед, салати, студени меса. Всички присъстващи се бяха завърнали от Атлантик Сити. На сцената, облята от ярката светлина на прожекторите, се беше изправила двойницата на Алла Пугачова — по-висока, по-слаба и по-стройна, с дълга руса коса. Тя пееше една от популярните песни на Пугачова, а публиката ентусиазирано пляскаше с ръце. Стефани си даде сметка, че едва ли ще измъкне още нещо съществено от Бергщайн, който имаше очевидното намерение да се натряска до козирката.

Заряза го и хвана едно такси за Манхатън. Уморено облегна глава на страничното стъкло и насочи поглед към небостъргачите, които светеха в нощта като коледни елхи. Когато най-сетне се добра до стаята си в „Чери Недърленд“, часът беше дванадесет без четвърт. Ритна вратата с крак и започна да съблича жакета си в движение.

— Не ми казвайте, че имате всичките й албуми.

 

 

Изненадано подскачам. Умората допринася за усилване на гнева ми.

— Какво, по дяволите, търсите тук? Махайте се!

Комаров седи на стола до прозореца. Пердетата са спуснати. В ръцете му има кутийка бира, седи напълно неподвижно.

— Как влязохте?

Идиотски въпрос към човек, който има достатъчно средства и начини да изпере един милиард долара.

— Като ви гледам така, не ми приличате на фенка на Алла.

— Коя Алла?

От усмивката му лъха хлад.

— Видях ви…

Нямам енергия да се противопоставям.

— Какво да ви отговоря? Фенка съм на къносаните коси и отидох в Атлантик Сити, защото чух, че тази вечер там се провежда парад на такива коси.

— Е, това обяснява всичко — разперва ръце Комаров. — Ще си тръгвам…

Но не го прави. Остава седнал и продължава да ме зяпа. Притеснението ми нараства.

— Питате ме защо съм тук — казва той и лекичко въздъхва: — А пък аз се чудех какво търсите там…

Нямам желание да бъда въвлечена в подобен спор и подхвърлям:

— Видях ви да спорите с Анатолий Медаев…

— Говорехме за вас. Той каза, че не ви вярва. Според него играете роля.

Усещам как напрежението ми нараства.

— А какво му отговорихте вие?

— Казах, че не съм на това мнение. Истината е, че не съм сигурен. — Той повдига бирата до устните си и отпива една глътка. — Но това беше, преди да ви видя… Бяхте се насочили към изхода в компанията на един едър мъж. Кой е той?

Запазвам мълчание.

— Мисля, че съм го виждал и преди. Човек с подобни габарити се запомня лесно.

— Бях там, защото ви следях.

Директността на изявлението ми го заварва неподготвен.

— Защо?

— По същата причина, поради която вие сте тук. Имам известни подозрения спрямо вас, но не съм сигурна…

Лъжата излита механично и, както всички хубави лъжи, е гарнирана с истина. Виждам, че той е готов да забрави какво е планирал. Изражението му го доказва. Мълчим една цяла минута и това ми носи много приятни усещания.

После той пита:

— Гладна ли сте?

А аз не мога да мисля за никаква храна.

 

 

Излязоха от „Чери Недърленд“. Пред тях плавно спря черен лексус. Комаров й отвори задната врата, настани се до нея и промърмори нещо на униформения шофьор. Насочиха се към Пето авеню. Той обясни, че трябва да проведе няколко телефонни разговора. Стефани кимна и с престорено безразличие извърна глава към прозореца. Опитваше се да сглоби цялото от фрагментите, които чуваше. Комаров говори последователно с Париж, Цюрих и Лос Анджелис. Темите бяха сходни — лихвени проценти, банкови трансфери, инвестиционни портфейли. После възникна необходимостта от спешно пътуване до Европа — Цюрих, а вероятно и Париж, Валенсия, може би Лондон и Берлин. Обсъден беше и обратният път, спряха се на маршрут през Монреал — разбира се, ако всичко се развива по план.

Прекосиха Юниън Скуеър и поеха по Бродуей, посока Брум стрийт. Оттам свиха наляво по Мърсър стрийт. Името на миниатюрния японски ресторант беше „Томоко“, местоположението му — над една известна художествена галерия. Жената, която ги посрещна, явно познаваше Комаров и се обърна към него на японски. Отведе ги в едно уединено помещение. Комаров свали обувките си и кръстоса крака върху копринената възглавничка. Стефани се настани насреща му. Предостави му възможността да поръча по свой вкус и той се спря на микс между суши и сашими, малко саке и две бутилки кирин.

— Къде сте учил японски?

— Знам го слабо — призна той. — Това личи с особена сила, когато съм извън ресторантите им.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Бях за известно време в Находка — каза след кратка пауза той. — Там имаше и японци. Не е чак толкова далеч.

А още по-близо е остров Сахалин, където си излежавал присъда. Проливът Лаперуз, който разделя Сахалин от Хокайдо е широк по-малко от седемдесет километра.

Попита го с какво точно се занимава. Той обясни, че е финансист. Откровено й разказа за „Мирш“, базирана в Цюрих, за компаниите, които контролира. После на свой ред я попита за „Галилео Рисорсис“ и ролята й в компанията. Стефани се принуди да му изпее наизуст всичко, което Маджента Хаус й беше приготвила като легенда. А на въпроса му какви хора представлява, тя се измъкна, като отговори, че той със сигурност може да си ги представи.

— Сигурна съм, че сте имал бизнес с тях.

— Възможно е — кимна той. — Я ми разкажете по-подробно за вашия бизнес без постоянен офис. Това е идея, от която може би ще се възползвам.

— Няма да е зле.

— Защо, по каква причина? — втренчено я погледна той.

— Не обичам да оставям следи.

Той се замисли за момент, после попита:

— Самостоятелно ли работите?

— Вие как мислите?

— В смисъл, съществува ли реално фирмата ви?

— Нали ви дадох картичка? Можете да се обадите на телефоните й.

— Това не означава абсолютно нищо. Самостоятелна ли сте?

— Не сме ли всички такива? — вдигна вежди Стефани.

Последва мълчание, което Комаров не пожела да наруши. А Стефани определено се зарадва, тъй като винаги беше предпочитала мълчанието.

— А вие легитимен ли сте? — обади се по някое време тя.

Очакваше измъкване, но отговорът му прозвуча неочаквано откровено:

— В днешно време нямам причини да бъда нелегитимен. Нямам и желание…

— Това трябва да е последната мода — усмихна се тя. — Всеки руснак, с когото се срещам, умира от желание да бъде редовен.

— Вижте какво, Кейт… — Той се поколеба. — Нали мога да ви наричам Кейт?

— Предпочитам да ме наричаш Стефани.

— Разбира се. Ние с вас… Е, няма да се правя на вода ненапита. Хората, с които правя бизнес… Нещата отиват и по-далеч от бизнеса. Дори аз да се променя, те няма да го направят. А и да се променя, отношенията ми с тях пак ще са същите.

— Вероятно говорите за мафията…

— Не харесвам тази дума — намръщи се на тромавата й намеса той.

— Но те са престъпници.

— Те са приятели. Оцелели приятели. Връзката между нас не може да се прекъсне от външни хора.

— Аз външен човек ли съм?

— Разбира се. И двамата сме такива.

— Знаете какво имам предвид…

— Да, знам. И въпреки това си оставате външен човек.

Тя му беше благодарна, че не излъга. Харесваше живота, който й описа — в постоянно движение, двадесет и четири часова готовност да скочиш в първия самолет, светкавични посещения на големи градове, ресторанти, офиси и хотели. Комаров беше типичен номад на двадесет и първия век. Такава, каквато беше и самата тя, но в края на предишното столетие.